make_you_mine
05-09-2009, 18:51
Дали аз съм прекалено странна, за да ме възприемат околните или всички те са едни нехранимайковци, често аз си задавам този въпрос. Поради няколко причини. Ще ви прозвучи супер странно, ама повечето ми ''приятелства'', са ме водили до разочарования. Осъзнавам, че няма човек, на когото да разчитам истински, а знам, че имам нужда от такъв. Винаги хората в живота ми са си идвали и са си заминавали. С едни се скарваме, с други просто спираме контакта и това е. Преди бях нещо като душата на компанията, защото винаги бях весела, пусках по някой друг майрап, като така ''забавлявах'' аудиторията. Е, може би с простотии, но поне го правех. В един момент се замислих дали тези хора биха били с мен, ако не съм толкова весела и ако имам нужда от тях. На даден етап от живота си можех да разчитам на тях, защото като ги помолех нещо, те са го правили, били са мили, отзивчиви и т.н. За повечето хора приятелството е да излезеш и да се напиеш с някого, знам. Но за мен не е точно така. За мен е да споделяш и радост и тъга с този човек, да можеш да му споделиш за проблема, той да ти помогне, да дава всичко от себе си, да е мил и да не те заебава точно, когато най-много имаш нужда от него. А до този момент винаги, когато съм помръквала за нещо съм можела да споделя на един-двама. И биха ми помогнали (в миналото). В последствие и тези хора просто изчезнаха от живота ми, те самите го пожелаха. Дали са твърде непостоянни и незадържащи се на едно място, дали наистина човек е абсолютно сам в мъката си...явно.. знам,че не е редно на 18-19 год. човек да изпитва ''мъка'', но се случва, човешко си е.. И сега..в мен ли е грешката, че аз се отнасям прекалено приятелски с хората? Никога не бих креснала на някого, не бих се държала грубо, ако не ме предизвика, ще направя услуга, ще помогна. Не искам да се изкарвам безгрешна, не съм. Разбира се имам и не толкова хубави черти. Директна съм, това понякога дразни хората,ама такава съм си. И някак си, виждам как другите си имат ''приятели'', а аз все оставам сама..защото винаги ме заебават и накрая съм си пак сама..може би твърде много ги мисля нещата и на тая възраст трябва само да се забавлявам,защото усещам,че попадам в омагьосан кръг.. може пък и да не съм попадала на точни хора, но аз общувам предимно с хората от училище..иначе откъде да търся контакти ? Намирам го за нормално. И така, завършихме училище. Ще сме студенти, очаква ни нов период. Затова искам да си изготвя СТРАТЕГИЯ. Да знам как да се държа, за да не ми се качват на главата. Ще кажете, че може би дразня с нещо всичките тези хора, може би те са по-небрежни и им е досадно да са внимателни с някого, но за мен това е естествено. Може би е въпрос и на възпитание, но пред очите ми винаги е било как най-големите ПРОСТАЦИ, тези, които не ебават никого и са готови да преминат през всекиго, за да постигнат целите си са най-уважавани. Може би поради факта, че изпитват някакъв страх от тях. И какво излиза-че за да имаш приятели, трябва да се държиш враждебно, защото така хората виждат, че не могат да се ебават с теб, съответно се респектират и искат приятелството ти. Не знам, до различни изводи достигам. Но съм убедена, че с коректност, толерантност и мекота доникъде не се стига. Поне не и в България. Хората са животни. Продават си душата за пари. А аз само си задавам въпроси. Да, твърде комплексарско е да си през цялото време груб с хората, трябва и да имаш определени качества, за да те харесат, но аз никога не съм знаела какви...
Някакви съвети ? Изглежда чрез отношение, мило такова, нищо не се постига. Само те изяждат с парцалките. Как тогава да спечеля приятели ?
Някакви съвети ? Изглежда чрез отношение, мило такова, нищо не се постига. Само те изяждат с парцалките. Как тогава да спечеля приятели ?