Съчинение разсъждение [Архив]

BrainlessROCKBABY

05-10-2009, 18:29

Подвиг и саможертва в "Опълченците на Шипка" от Иван Вазов
(съчинение разсъждение)
Истински патриот и творец с будна гражданска съвест, Вазов се чувства призван да възпее героизма и саможертвата на падналите за свободата на България борци,споменът за които много бързо потъва в забрава. Одата звучи тържествено и прославя безстращните защитиници на Шипченския проход.
Вдъхновени от вярата, че е дошъл краят на робството, Опълченците отбраняват геройски върха с необикновенно себеотрицание. Сили им вдъхва тяхната воля за победа и желанието да освободят родината си от робския гнет. Чувството за дълг и безкористното родолюбие се извисяват в подвиг и саможертва в името на България.
Съвсем естествено Вазав започва описанията на кървавия бой с едно възклицание: " О Шипка!".То е знак на възхищението и приклонението му пред подвига на народните синове. Боят е съдбоносен, безпощаден и драматичен. Битката е сравнена с мощтна природна стихия "Бури подир бури...", грохотът е хиперболизиран.
Физическото изтощение на българските бойци е достигнало краен предел, нараства и отчаянието им. Въпреки това те се държат самоотвержено в битката. Силата жажда за победа е подтиснала у тях човешкия страх от смъртта и инстикта за самосъхрание:
... Всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи и един враг мъртъв да положи...
Способността за саможертва, съзнанието за величавата мисия, на която са се обрекли, вдъхва морал у българските юнаци, за да издържат на многобройните "Пристъпи ужасни".
Полярните коптрастни чувства, изразителните и експресивни глаголи се допълват и от ярката антитеза.
Идат като тигри
бягат като овци...
Това внушава представата за първичната животинска сила и жестокост на ордите, тяхното малодушие и страхливост.
Защитниците на прохода се бият отчаяно, дори когато "От никъде взорът надежда не види". Храбро се бият с чест и достойство, готова за свещенната саможертва . Бягството им би било равностойно на смърт. За сетен път те проявяват себе отрицание, съпротивляват се мъжки и се опитват да удържат поредното враженско настъпление. Призивът на генерал Скопелев в слял нови сили у изтощените бойци. Победата им е нужна, защото разбират каква отговорност са поели. Останали без оръжие, без подкрепа и надежда, шепата героични българи бранят свещенния връх със собствените си тела и с талата на гругарите си. Поетът внушава върховната напрегнатост на този изумителен миг в нашата история, в която решимостта граничи с безумието с лудостта. Лудост предизвикана от свята и безгранична любов към отечеството чиято върховна изява е подвигът. Тук победител става духът на един народ, решен до край да остоява своето свято дело в името на свободата.
Непобедим е онзи народ, чиито мъртви синове възкръстват, за да защитят най святото човешко право- да бъдеш свободен.
На Шипка си дават среща жестокото насилие и възвишеният порив към свободата. Твърдата убеденост в правотата на делото, за което загиват. С величавия си подвиг Опълченците доказват, че българинът не е вече роб, че е превъзмогнал робския страх и покорство, че е свободо мислещ човек.
Именно националното самочувствие и новото мислене крепят героите в най-мъчителните мигове на сражението и издигат делото им в подвиг и саможертва.
В епилога творецът подчертава, че усилията и жертвите не са били напразни, че родният Балкан, който помни величавата и страшна епопея, вечно ще пее песента на славата и безсмъртието. Одата започва с мотива за срама и завършва с героичния подвиг, с неговото безсмъртие, което принадлежи не само на миналото, настоящето, и бъдещето, а и на вечността.

Трудът, песента и смъртта в разказа "По жътва" от Елин Пелин
(съчинение разсъждение)

Според литературния кри¬тик Петър Пондев: „Когато Елин Пелин изобразява тру-да на селянина, ние имаме чувството, че пи¬сателят ни въвежда в светилището на живота - там, където човек с двете си ръце извършва обредите на миросътворението.”
В известния Елин-Пелинов разказ „По жът¬ва” художествен фон за разгръщане на основното събитие е красивата българска при¬рода. Пред погледа на читателя се изправя безкрайният хоризонт на равното Софийско поле, където „кипи” неуморен труд при прибиране на реколтата. Настроението на работливите селяни е празнично. Усилията им са богато възнаградени. Радост изпълва душите на „морните работници” ; „От край до край, докъде ти око види, се люлеят златни ниви и морни работници се мяркат там от тъмни зори.”
Най-голямата ценност за българския селя¬нин са неговите „златни ниви” - обещание за богата жътва, вдъхновение и надежда за по-добър живот. Израснал на село, писателят добре познава неразривната връзка между земята и полските труженици.
Още от самото начало на разказа се загатва за нещо тревожно, въпреки обзелото хората радостно настроение. Епитетът в слово¬съчетанието „усилна жътва” изпълва читате¬ля с безпокойство. Лятната горещина е пред¬ставена като „страшна жега”. Метафорични¬ят израз: „свило се е синьо небе и сипе огън и жар”, засилва усещането за тревога. „Адска мараня” трепери над полето, а небето се из¬дига високо и „сипе огън и жар", само птиците могат да отлетят до „хладните усои”.
Постепенно се внушава предчувствието за нещо страшно: „полето аха ще пламне в по¬жар". Слънцето е „огнено и немилостиво”, жегата е непоносима. Труден и напрегнат е жи¬вотът на селянина, но той работи без почив¬ка, до последни сили: „Пот се сипе от чела¬та, душата без сила остава, няма почивка. Уз¬рялото жито не чака... ” Богатата реколта трябва да се прибере, а тази мисъл изпълва сто¬паните на земята със сили и благодарност. Обнадеждени, те работят неуморно: „Бог ни помага! Нека работим, нека работим! ” Кратките възклицателни възгласи звучат като бла¬годарност за Божията щедрост и като обещание пред Бога, че с ново усилие ще успеят да съберат богатите плодове на своя труд.
Душата на селянина изживява своя светъл празник. В „усилното време, под адския слънчев пек”, „над златното поле ехтят песни и се носят на вълни чак до небесата като благо¬дарствени молитви”. Чрез песните хората об¬щуват помежду си, трудът им става по-лек, укрепва надеждата им. В тази „песен млада, волна, широка като полето” звучат послания¬та на любовта.
Пенкиният глас достига до левент Никола, който „през море” би го познал -„висок, звън¬лив и треперящ”. Песента на Пенка - „за¬качлива и обична”, е едно прекрасно и вълнуващо послание: „Тя кичеше на китки мили ху¬бави думи и ги пращаше с любов някому някъде. И ту развълнувано глъхнеше, ту смело се вдига-ше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение, и победоносно взима¬ше връх и се носеше стремително и гордо. ” Пе¬сента е израз на обич и нежност, на радост и надежда. Обичта между Пенка и Никола е искрена и чиста. Тя вълнува и радва сякаш всички жътвари. „Екливи и ободрителни смехове” отговарят на възторжения възглас на Ни¬кола „Еее-ех! ”. Надвили умората, селяните с радост работят: „...и заехтя полето пак от смях и песни." Противопоставителният съюз „но” поставя началото на рязък емоциона-лен поврат в повествованието. Краткотрай¬ни са радостта и надеждата. „Грозната вест", че „ Пенка примряла от жега ”, покъртва сърца¬та на селяните. Хората страдат. Те са заедно и в радостта, и в мъката: „Град да бе паднал, не би тъй убил сърцата. ” Смъртта на Пенка -„селско дете обичливо”, е истинска трагедия, по-страшна и от най-голямото бедствие. Ни¬кола, „ изумен и отчаян”, пада „разбит до сту¬деното й мъртво тяло”, жътварите - „плахи и тъжни", са „ужасени" от нещастието. Ужас и болка сковава душите на всички пред непо¬носимата гледка: „Край златен сноп бе падна¬ла възнак, като с куршум ударена, Пенка - сел¬ско дете обичливо.” В едната си ръка тя про¬дължава да държи сърп, а в другата - ръкойка житни класове. До последния си дъх Пенка старателно е прибирала житото. Животът й е покосен внезапно, за Никола е свършила ра¬достта завинаги:
„- Пенке, моя радост, моя песен! ” Във финалната картина „слънцето все тъй жестоко и силно” пече, но полето е пусто. Кла¬совете са „златни”, но „се ронеха и горяха са¬мотни”. Безутешна е мъката на селяните: „По¬лето празнуваше тъжен празник”- смъртта на Пенка.
В разказа „По жътва” Елин Пелин изобра¬зява живота на хората от село, изпълнен с усилен и неуморен труд, с радостни и тъжни мигове, с нежна обич и непосилна мъка. Бо¬гатата емоционалност и въздейственост на художественото слово придава искреност на повествованието. Читателите съпреживяват един миг от трудовия делник на българина, усещат уважението и непресъхващата любов на автора към българския селянин.