Есе спешно за утрее pls help ;( [Архив]

Punk_girrl

05-12-2009, 12:22

МИииии... не намерих нищо за разказа но за есето

Вселената! Какво представлява тя? Тя е цялата материя, енергия и пространство, които човек мове да възприема. Тя включва всички звезди, планети и останалите небесни тела в космоса. Та какво представлява Човекът в това безизмерно пространство? Той е просто една малка частица от всичко, което го заобикаля. Но макар и толкова малък, Човекът притежава духовни ценности и качества, които го извисяват.
Ние - хората! Дали сме най-голямата ценност на Вселената? Може би да. Защото точно ние сме най-разумните същества на Земята. Притежаваме интелектуални способности, които можем да развиваме. Но Човекът съществува като цел сам за себе си. Всеки преследва единствено своите амбиции и интереси. Всеки се развива самостоятелно, без да се интересува от развитието на ближния.
Човекът - той обича да решава сам, но не обича да носи последиците от грешките си.
Човекът - дали той е най - високата ценност на Вселена или е точно обратното?
Човекът - той има разум, прави планове за големи сгради и кораби, но не е ли също така този, който сам разрушава своите постижения? Не е ли Човекът този, който не помага с нищо за подобряване състоянието на средата, която ни заобикаля? Нищо подобно! Човекът е най-големият замърсител на природата. По повърхността на моретата и реките плуват бутилки, цигарени кутии, недоизпушени фасове и пакети от хранителни продукти. Човекът! Той избива животни, изгаря горски площи, отсича дърветата. Това ли го прави най-високопоставен във Вселената? Аз мисля, че не! Не мога и да твърдя, че Човекът е най-голямата грешка на природата, защото...Какъв би бил светът ако ни нямаше нас хората!? Може би всичко щеше да е твърде различно - нямаше да я има нечистотата, но нямаше да ги има и всички тези сгради, дела на човешката ръка.
Именно затова мисля, че нито сме най-високата ценност на Вселената, нито най-голямата грешка на природата. Аз мисля, че се намираме някъде там - между тези две максими..Но до коя сме по близо - може би никой не знае!!!

Дали ще ти помогне незнам.. :? :? :? :?

TEARS

05-12-2009, 16:32

Павел Вежинов избира фантастичен сюжет за своя разказ „В един есенен ден по шосето”, за да насочи вниманието към известни вече истини. Хората всъщност ги знаят отдавна, но явно е настанало време те да бъдат преосмислени, за да не загине прекрасният човешки свят. Писателят иска да напомни на земните жители, че имат нужда от обич и доброта, от човешка щедрост и съпричастност, а не от студен, безразличен разум.
Проблемите, към които насочва смислово творбата, са пряко свързани с нравствеността на човешките същества и тяхната етична същност. Те носят определено философските послания на авторовите внушения за смисъла на човешкия живот и за ценностите, към които трябва да се стремят хората.
Размисълът за човешкото съществуване започва от разговора с безнадеждно болния приятел. Отчаянието, което го е обхванало при мисълта за неизбежната смърт, показва склонността на човека да се примирява със съдбата си, както и неговия скептицизъм относно смисъла на земния му път. В този размисъл доминира тезата, че смъртта обезсмисля всичко, което човекът е възприемал като ценност. Срещата със смъртта отнема радостта от всичко преживяно допреди. Житейският кръговрат е означен като безсмислен: „Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо. ..”. В тези размисли няма яснота за целта на човешкото съществуване. Става дума за „...някаква цел, в която да се осъществи собствения ти смисъл... ”. Тази неяснота лишава от подтика за борба с наглед неизбежното и неразрешимото в човешкия свят.
Потискащото настроение у разказвача и нерадостните му мисли се свързват естествено с картината на есенния пейзаж: „Над дефилето наистина се бяха надвесили черни, буреносни облаци... къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор... ”. Сравнението на капките: „едри и силни като летящи куршуми”, подчертава тягостните възприятия за света наоколо. Промяната в отношението към природното състояние е повлияна от тъжното и безперспективно състояние на болния приятел, от осъзнаването на факта, че той няма шанс да живее: „Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тези бури в кънтящото Искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта течеше като река черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. ” Откровението на героя потвърждава всичко, казано дотук: „ Чувствах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше.” Човешката чувствителност е особено силна, когато застане пред загадката на смъртта. Тя провокира хиляди страшни въпроси без ясен отговор: „Никак не разбирах какво значи това - да се примириш със смъртта, нито пък можех да го усетя... А какво би станало, ако тръгнех внезапно, направо към пропастта ? Всеки би нарекъл това безумие. А защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? ” В трагичната безизходност, породена от състоянието на безнадеждно болния приятел, героят на разказа трудно намира своя отговор на въпросите, отнасящи се до смисъла на живота и смъртта.
Въвеждането на още един персонаж в повествованието е свързано с потребността да се открие нов ракурс на размислите за съществуването на човешката цивилизация. Въпреки високите си технологични постижения, човечеството още не е открило спасение от нелечимите болести, както не е намерило отговорите на важни за съществуването си въпроси. Един наглед безличен индивид обаче, появил се сякаш случайно на пътя, извършва с лекота и съвсем естествено това, което хората смятат за невъзможно. Левитацията те все още възприемат Като „факирска шмекерия”. Както обяснява всъщност непознатият: „ Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях...” Разпознаването на извънземния в образа на скитащ без посока „човек” насочва към интересен диалог, в който водещо е желанието на земния жител да проникне в тайните на Вселената. Обясненията на звездния гост са истинско предизвикателство да бъдат преосмислени представите и познанията на земните хора. Според извънземния: „Безсмъртието на съзнанието не е проблем в съществуващата природа. ” Той прибавя, че „проблемът е в самото съществуване”. Макар че външният му вид е като на най-обикновен човек и всичко изглежда „съвсем земно, делнично”, той демонстрира умения, които безспорно издават високата степен на познания, които за земните същества са просто нереални чудеса. Представителят на друга галактика потвърждава, че „във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно.” Според него „времето и пространството реално съществуват.”
Възприятията за съзнанието във Вселената са съществено различни у земния и галактическия индивид. Може би затова възможността за контакти между тях е възпрепятствана. Гостът изразява доста интересно виждане по този проблем: „...не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание, просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?” Тук авторът насочва вниманието към нравствено-етичната същност на хората. Тяхното самочувствие на висши същества ги е довело до явни заблуди в отношението им към другите живи същества на Земята - твърдението например, че мравките нямат съзнание или че избиването на животни не е убийство, не е унищожение на живот, а само „лов”. В думите на пришълеца от звездите се съдържа много мъдрост: „Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне. ”
Неясните критерии на земляните за доброто пораждат желанието им някоя по-съвършена цивилизация да им помогне там, където са безсилни, но без те самите да се отнасят така към по-нисшите създания в еволюцията на земния свят. Неслучайно повествователят споменава удивляващия го факт, че извънземният гост внимателно прескача земните червеи, които за човеците са съвсем нищожни. Разказвачът изразява обобщено настоятелните желания на земните хора да получат в готов вид знания и помощ от по-високоразвита цивилизация. Като основание за това отново представя земните критерии за добро и зло: „ В края на краищата бие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдата, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето незнание. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо, но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?" Според логиката на човека от Земята да се помогне в критичен момент е нравствено задължение на онези, които са по-напреднали в познанията си: „Щом вие сте по-съвършена цивилизация от нашата, и нравственото ви чувство трябва да бъде по-съвършено. И навярно у вас предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?” Както отбелязва обаче представителят на извънземна цивилизация, осъществяването на евентуална тяхна намеса би попречило на естествената еволюция на земното човечество: „Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.” Такава е логиката, от която се ръководят извънземните светове. Според героя на разказа, в тяхната нравствена същност „има много повече разум и по-малко чувства”. В диалога, фантастичен според сюжета, но наситен с екзистенциални и реалистични въпроси, явно и целенасочено се търси отговор на въпроса в какво се състои смисълът на човешкото съществуване. Този отговор може би се съдържа в думите на пришълеца от друга галактика: „Вие сами трябва да постигнете своите знания... И със собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване”
Проблемът за чувството на вина е тематичен център на следващите размисли. Извънземният явно се е намесил в инцидента с колата, излязла от пътя, поради подобно чувство. В противоречие с твърденията му за безпристрастност, той сякаш Вече е заинтригуван от земния свят и неговите проблеми. Молбата на писателя да бъде спасен поне неговия неизлечимо болен приятел има видим резултат. Това отново изглежда като чудо, както всичко, което прави галактическият представител с необикновените си способности. Може би той вече е обикнал Земята заради нейната красота. Неслучайно авторът рисува толкова въздействащо природната картина на утрото: „Слънцето още не се беше показало над насрещните върхове, но целият двор пред мен беше потопен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантеми. Беше тихо, нито един лист на дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блестеше със своя все още мътен бисерен блясък.” Тази прекрасна картина предизвиква у разказвача оценката му на гордост от земния свят: „Не зная в какъв свят живееше той, но нашият беше наистина неизмеримо красив.” И добавя, че това може би е единствената награда за самотата на пришълеца на Земята.
Все пак щастливият край на събитията в разказа насочва към още нещо важно - не само студеният извънземен разум е станал по-чувствителен, но и земният човек е осмислил потребността да се отнася с внимание към другите същества 6 своя свят. Затова и писателят изисква от вече оздравелия си приятел да постави охлюва на мястото му. Човекът разбира, че дължи хуманно отношение към Всяка форма на живот на своята планета и това го прави по-добър и с по-извисена нравственост.
Според посланието на разказа, в един наистина съвършен свят разумът и чувствата трябва да бъдат в хармония, ръководени от истинските ценности, към които човечеството трябва да се стреми безусловно, и може би тогава наистина ще намери път към приятелство с други, по-високоразвити цивилизации във Вселената.