detelina101
05-13-2009, 15:12
Към средата на III в. пр. н.е. Рим влиза в конфликт с една от най-могъщите и богати държави на Средиземноморието – Картаген. Той се намира на северния бряг на Африка в областта Туниски залив.Неговата власт постепенно се налага над западната част от крайбрежието на Северна Африка, Южна Испания, части от Сицилия, Сардиния и Корсика и част от Балеарските острови. Икономическата основа на силата и господството му се дължат на посредническата търговия.
Мореходците на Картаген кръстосват цялата водна шир и снябдяват пристанищата с калай от Британия, злато и слонова кост от Южна Африка, кехлибар от северните страни, медна руда от Испания и желязо от о. Елба, роби отвякъде. Издигането му започва през VI в. пр. н.е., когато той успява да подчини Утика – най-старата колония на финикийците в Африка, разпростира се над посочените места и създава най-могъщия и усъвършенстван търговски и боен флот.
Същевременно победата на Рим над Пир е достатъчна да подскаже бъдещите му намерения и да го включи в политическото полезрение на останалите елинистически държави. До 264 г. пр. н.е. отношенията между двете държави са мирни, освен това Рим не е силна морска държава, няма търговски и военен флот и не може да се счита за съперник. Но положението се променя рязко след успехите на Рим в Южна Италия и след включването на гръцките градове от Магна Греция в италийската федерация. Интересите на такива силни съюзници като Неапол, Тарент – отколешни врагове на финикийците, са вече наразривни от стремежитена римляните. Най-серизони са претенциите и на двете страни за притежание на богатия о .Сицилия – основната причина за последвалите войни. Схватката е неизбежна и поради необходимостта от разпределението на сферите на влияние там.
Картаген счита острова за свой. На свой ред достатъчно укрепналия Рим не може да допусне монополното му разпореждане в областта, чувства се отговорен за съдбата на населението и задължен да подкрепи гръцката част на о. Сицилия във вековната и борба със силния неприятел. Това е пътят, по койот се стига до известните пунически войни – с името пуни, т.е. финикийци, римляните наричали картагенците.
Конфликта за началото избухва през 264 г. пр. н.е. за сицилийския град Месана. Италийски наемници от Кампания, които служат в нея и се наричат синове на бога Марс, вдигат вистание, завземат полиса и избиват много от гръцките граждани. Някой от тях намират убежище в Сиракуза и молят местния тиранит Хиерон II за помощ. За кратко време той успява да заграби управлението, обявява се за господар на целия остров, нанася поражение над наемниците и обсажда града. Разцепени на две, едните от тях искат подкрепа от Рим, а другите от Картаген. И двете страни пращат войски, но римляните немогат да допуснат тази част от средиземноморието да се превърне за тях в затворено море. Навлизат на острова, разбиват катагенците и се договарят с Хиерон II. Той взима страната на победителя.
В началото на военните действия на Първата пуническа война (264-241 г. пр. н.е.) силите между съперниците са равни. И все пак преимъществото на Рим е видно дори само поради факта, че неговата армия е съставена от гражданско опълчение и съюзници, които не се сражават за пари, за разлика от картагенската армия.
През 262 г. пр. н.е. след 6 месечна обсада римляните превземат един от основните центрове на Сицилия – Агригент. Постепенно и систематично по-голямата част от острова е изтръгната от ръцете на картагенците. Единствено кайморксите крепости продължават да се бранят упорито, тъй като са добре защитени откъм съшата и се снабдяват по море с всичко необходимо. Ефектът на победите е спрян до голяма степен от действията на противниковие флот, който може да напада безпрепятствено бреговете на Италия. Освен това с получаваните подкрепления и неизчерпаеми запаси, крайбрежните пунктове на картагенците стават непревземаеми.
За Рим не остава нищо друго освен да постои собствен флот. Цялата енергия е впрегната в това начинание. Така още през 260 г. пр. н.е. са създадени 120 тежки кораба. За съжаление те не разполагат с добре обучени екипажи. Но още при първия сблъсък картагенците разбиват част от тежката и бавна римска флота. Но в решителното сражение при нос Миле край Липарските острови неприятелския флот е изцяло разбит от консула Гай Дуилий. Победата се дължи на ново военно-технически приспособление – подвижните абордажни мостчета. Така римляните се прехвърляли на вражеските кораби и сразявали врага.
Военното превъзходство подтиква римляните да пренесат войната в Сеферна Африка и с един решителен удар да сломят неприятеля на собствената му земя. През 256 г. пр. н.е. започва голяма експедиция водена от Марк Атилий Регул. Начело на 330 бойни кораба той за втори път сразява картагенския флот от 350 кораба. Следва десант в близост до Картаген и след това обсада на града. Уверен в успеха консула отзовава в родината по-голямата част от ескадрата и половината армия.
В този труден момент Картаген успява да привлече нови попълнения към бойните сили мобилизира населението и избира за предводител спратанския пълководец Ксантип. През пролетта той нанся отчайващо поражение на римляните. От цялата армия остават едво 2000 човека, а Регул е пленен, а останалата флота е унищожена от бури.
От 255 г. пр. н.е. Сицилия отново е театър на военните действия. По това време начело на картагенците застава Хамилкар Барка. През 254 г. пр. н.е. римляните превземат Панорм, но отново няколко техни ескадри загиват при лошо време край сицилските брегове.
Рим отново събира упорито войски. Поради празната хазна най-богатите са обложени с извънреден данък и така е построен нов флот от 200 кораба. Постепенно се установява равновесие в силите. През 242 г пр. н.е. римляните обсаждат по суша значителни пристанищни крепости Лилибей и Дрепан, блокират ги и откъм морето и по този начин прекъсват притока на помощи към тях. След падането им консулът Гай Лутаций Катул нанася последния решителен удар вурху неприятеля в битката при Егатските о-ви.
Картаген е принуден да иска мир. Той е сключен при тежки за победените условия. Рим слага ръка още на островите Сардиния и Корсика и създава там своите първи провинции.
За пъври път между двете пунически войни Римсе намесва и в работите на Балканите. В хода на водените две успешни войни срещу илирите той завзема източното крайбрежие там и го очиства от местните пирати, установява политическо влияние над елинските полис и като използва пристанищата им за собствения си флот, започва да господства в Адриатическо море и отрязва изходът на Македония към Адриатика. Кръстосването на шпагите с най-силната балканска държава е неизбежно.
След поражението Картаген не скалня глава и жадува реванш.По някакъв начин тя трябва да компенсира загубите и Хамилкар Барка решава да увеличи завоеванията в Испания – Иберия. При добро стопанисване тя може да компенсира празнините с доставките на зърнени храни. Освен това, според преданието, районът е приказно богат на метали – една отлична икономичекса военна база и удобен плацдарм за операции срещу Рим по суша. Картаген съвсем не сломен и се стреми да противопостави на неприятели собствените му планове.
Хамилкар успешно разгръща военните действия в Испания, но през 229 г. пр. н.е. загива при битка с местните племена. Начело на армията застава зет му Хаздрубал, който продължава делото на тъст си и основава град Нови Картаген – едновременно бойна крепост и пристанище. Отначало Рим не противодейства на Картаген, защото смята че така той ще успее да напълно да изплати наложената му контрибуция. И все пак римляните сключват договор, според който каратагенците нямат право да действат в териториите на север от р. Елбо.
През 221 г. пр. н.р. Хаздрубал е убит при сражение с иберийските племена и начело на войската застава Ханибал. В момента в който поема командването решава, че армията му е готова за война, а съперниците са достатъчно слаби. Поводът е град Сагунт, който единствен южно от демркационната линия на р. Елбо не е подвластен на Картаген. Ханибал го обсажда и след 8 месеца го превзема. Недоволни от загубата римляните искат да им се предате военачалника. Отказът е необходимата искра, която да подпали огъня на Втората пуническа война (218- 201 г. пр. н.е)
С действията си Ханибал окончателно разстройва стратегията на римляните. Според нея войната трябва да се води на чужда земя. Той ги изпреварва и през пролетта на 218 г .пр. н.е. начело на голяма войска от 80000 пехотинци, 10000 конници и 37 бойни слона предприема нечуван и немислим дотогава преход от Пиринейския п-ов през Алпите в Италия – една операция, която от военно гледище дотогава се считала за невъзможна. Тридесетдневното прехвърляне е най-трудната част на експедицията, но въпреки огромните загуби, проникването в Северна Италия е голяма изненада за римляните и те дълго немогат да се съвземат от нея
В политическо отношение ударът е отлично изпипан, защото появата на картагенците предизвиква спонтанно въстание срещу Рим на току що покорените гали. Те масово попълват редовете на армията и я увеличават почти 2 пъти първоначалния и брой. Макар и на висока цена Ханибал завладява Северна Италия.
При създаденото положение римляните отменят подготвяните експедиции и отзовават Корнелий Сципион и Тиберий Семпроний Лонг от Сицилия. Без обаче да дочака подкрепата на колегата си Сципион провежда първото сражение срещу Ханибал при р. Тицин, но скоро е разбит. После при р. Требия двете консулски армии отново търпят поражение.
В Рим е избран за консул Гай Фламиний. Той съсредоточава армията при възвишенията на Аримин и Ареций, за да отбранява проходите на Апенините. Със смела маневра Ханибал неочаквано успява да заобиколи непристъпните позиции. Четири дни и три нощи армията му върви през смятаните за непроходими блата на р. Арно. Бойците и конете мрът масово, а останалите живи успяват да починат само върху падналите им тела. При това начинание остава само един боен слон, а Ханибал изгубва окото си.
Когато разбира за обходната операция Фламиний решава да догони сам неприятеля и при Тразименското езеро попада в клопка. Още в началото на сражението консулът е убит, а заедно с него и 15000 войници, съсечени и натикани от неприятелската конница в езерото. Поражение претърпява и втория консул. След победата Ханибал се отправя към Адриатическо море, за да възстанови прекъснатата с родината връзка и да даде отдих на войските си в Апулия.
Известието за катастрофата при Тразименското езеро налага избирането на диктатор. За такъв е избран Квинт Фабий, който за кратко време изработва нов план за водене на военните действия, който се състои в непрестанното тормозене на противника с незначителни битки и изчакване и укрепване на армията за по-големи сражения.
През 216 г. пр. н.е. за консули са избрани Гай Теренций Варон и Луций Емилий Павел. През лятото на същата година в градчето Кана в Апулия става една от най-знаменитите битки в историята на древността. Тя служи за класически пример на военно изкуство, когато по-малочислената армия на Ханибал от 40000 пехота и 14000 конница обкръжава и унищожава значително по-многоброен противник от 80000 пехота и 7000 кавалерия. Сражението скоро преминава в избиване и завършва с пълен разгром на римляните.
Победата впечатлява и коренно променя политическата ситуация в Италия. Рим губи повечето съюзници. На стараната на Картаген преминават много елински полиси, а след смъртта на Хиерон 2 и Сиракуза на о. Сицилия. Полага се началот на здрава антиримска коалиция, в която дори е привлечен и македонския цар Филип V. Така Рим се оказва заобиколен от врагове. Но къде със заплахи, къде с обещания са запазени италийските съюзници, които със стиснати зъби издържат изпитанието, а надеждите на Ханибал за пълно разложение на федерацията не се оправдават. Точно обратното, неговото положение се влошава.
Между 215-205 г. пр. н.е. се води и Пъравата македонска война. Разпрата се води на територията на Гърция и то предимно от съюзниците на Рим, а Филип V така и не успява да навлезе в Италия и да окаже активна подкрепа на Картаген.
Римляните разделят армията си на 3 част. Първата трябва да блокира Ханибал в самата Италия. Втората да спечели о. Сицилия, да пререже всички връзки на неприятелската столица с пълководеца й и по този начин да лиши противни от комуникация. Третата е необходимо да прекъсне контактите с основните бази в Испания. Въпреки неколкократните победи в сраженията на няколко фронта, нещата обаче не се развиват и в полза на Ханибал.
През 213 г. пр. н.е. Марк Клавдий Марцел обсажда Сиракуза. Упоритата отбрана и дори гениалността на Архимед не успяват да я спасят. През 211 г. пр. н.е. тя е превзета, отваря вратите си за римляните и по време на грабежа загива и великият учен. След това с завлядяват целия о. Сицилия, отблъскват картагенците от Кампания и си връщат главния град Капуа. През 209 г .пр. н.е. римляните превзема Нови Картаген, а по същото превземат и Тарент.
В отчаянието си Ханибал се отправя към Рим, което предизвиква сериозно безпокойство сред населението. Очаква подкрепление от брат си Хаздрубал, но през 207 г. пр. н.е. силната му армия, която бърза да с съедини с основните контингенти е спряна при р. Метавър в Умбрия и е напълно разбита. Ханибал се оказва в безизходица.
Поражението предопределя крайния изход на войната. Рим пренася военните действия в Африка, с цел Ханибал да напусне Италия. През 204 г. пр. н.е. римската войска дебаркира на неприятелското крайбрежие. Решителното сражение става през 202 г. пр. н.е. при градчето Зам. В боя Ханибал претърпява първата и последна загуба в живота си. Голяма помощт на Рим оказва нумидийския цар Масиниса, който ги снабдява с отлична конница.
След този удар Картаген не може повече да се съвземе и капитулацията му е пълна. Римляните му отнемат почти всички територии, забраняват му да води каквато и да е външна политика без съгласието на Рим. Освен това победеняит неприятел предава целия си воене флот. След победата Сципион получава прозвището Африкански, а вечния град вече може да погледне към останалите елинистически народи.
Към средата на II в. пр. н.е. Картаген успява да се въстанови до известна степен, но все още е трън в очите на римляните. В сената надделява мнението за пълното му унищожение.
Повода за Третата пуническа война (149 – 146 г пр. н.е.) не е трудно да се открие. По това време Нумидия на Масиниса непрестанно безпокои картагенците. Римляните не вземат отношение към действията й, дори застават на нейна страна. И първият военен отпор на Картаген срещу нумидийците се приема за достатъчно основание за нарушаване на мирния договор. Войната започва през 149 г. пр. н.е. и се отрличава с героичната съпротива на местното население, което не изпълнява ултиматума да напусне града, да го разруши и да се пресели някъде другаде.
Обсадата продължава повече от 2 години. Едва през 146 г. пр. н.е. града е щурмувам успешно. Въпреки желанието си да запази Картаген, сенатът заповядва той да бъде разрушен, а жителите му продадени в робство. Градът е запален и гори 16 дни и докато още димят овъглените развалини е изравнен със земята. После по тях минават с плуг и изорават бразда в знак, че мястото се посвещава на боговете на подземното царство и е прокълнато за вечни времена.
След дълги и изтощителни войни Рим успява да заличи Картаген от картата на света завинаги.
detelina101
05-13-2009, 15:15
Юлий Цезар
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Цезар.
Гай Юлий Цезар
диктатор на Римската република
Бюст на Юлий Цезар
Управление октомври, 49 пр.н.е.–15 март, 44 пр.н.е.
Пълно име Gaius Julius Caesar
Други титли Caesar Divi Filius Augustus
Роден 12 юли 100 пр.н.е. / 102 пр.н.е.
Рим, Римска република
Починал 15 март 44 пр.н.е.
Рим, Римска република
Предшественик Луций Корнелий Сула (като диктатор на Римската република)
Потомци Юлия Цезарис
Наследник Октавиан Август (като римски император)
Брак Корнелия Цина 84 пр.н.е.–68 пр.н.е.
Втори брак Помпея Сула 68 пр.н.е.–63 пр.н.е.
Трети брак Калпурния Пизонис
Династия Юлиево-Клавдиева династия
Баща Гай Юлий Цезар
Майка Аврелия Кота
Гай Юлий Цезар (на латински: Gaius Iulius Caesar)[1] ( 12 юли или 13 юли, 100 пр.н.е. или 102 пр.н.е. – 15 март, 44 пр.н.е.), е римски военен и политически лидер и един от най-влиятелните мъже в световната история. Изиграва важна роля в трансформацията на Римската република в Римска империя.
Политик, верен на популарската традиция, формира неофициалния първи триумвират с Марк Лициний Крас и Гней Помпей Магнус, който доминира римската политика за няколко години, но негова върла опозиция са оптиматите начело с Марк Порций Катон и Марк Калпурний Бибул. Експанзията му в Галия разширява римския свят до Атлантическия океан. Цезар също организира първата римска инвазия в Британия през 55 пр.н.е.. Разпадането на триумвирата обаче води до неизбежен срив в отношенията с Помпей и сената. Превеждайки своите легиони през Рубикон, Цезар започва гражданска война през 49 пр.н.е., от която излиза като неоспорим господар на римския свят.
След като поема контрола над управлението, той започва екстензивни реформи в Римското общество и държава. Провъзгласен е за пожизнен диктатор и централизира целия административен апарат на републиката. Тези събития провокират досегашния приятел на Цезар, Марк Юний Брут, и група други сенатори са убият диктатора на Мартенските Иди (15 март) през 44 пр.н.е.. Убийците се надяват да възстановят нормалното управление на републиката, но предизвикват друга римска гражданска война, която всъщност води до установяване на автократичната Римска империя начело с осиновения Цезаров наследник Гай Октавиан. През 42 пр.н.е., две години след убийството му, Цезар е официално обожествен от сената.
Голяма част от живота на Цезар е известен от неговите собствени Записки (Commentarii) за военните му кампании. Други източници са писмата и речи на неговия съвременник и политически опонент Цицерон, историческите съчинения на Салустий и поезията на Катул. Повече детайли от живота на Цезар са отбелязани от по-късните историци Апиан, Светоний, Плутарх, Касий Дион и Страбон.
Съдържание
[скриване]
* 1 Живот
o 1.1 Ранни години
o 1.2 Ранна кариера
o 1.3 Цезар по стъпките към бележитост
o 1.4 Първи триумвират
o 1.5 Гражданската война
o 1.6 След гражданската война
o 1.7 Убийство и последствия
* 2 Съчинения
* 3 Жените на Гай Юлий Цезар
* 4 Други
* 5 Източници
* 6 Външни препратки
Живот [редактиране]
Ранни години [редактиране]
Julius C
detelina101
05-13-2009, 15:20
Константин I Велики
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Константин I
Император на Римската империя
Главата от колосалната статуя на Константин в музея Капитолини
Управление 306 - 312 (провъзгласен за август на Запада, официално назначен за цезар от Галерий заедно със Север като август, по споразумение с Максимиан, отказва понижаването в цезар през 309);
312 - 324 (неоспорим август на Запада);
324 - 22 май 337 (император на цялата империя)
Пълно име Флавий Валерий Аврелий Константин
Роден 27 февруари 274[1]
Наисус (днешен Ниш, Сърбия)
Починал 22 май 337
Погребан в Константинопол
Предшественик Констанций Хлор
Наследник Константин II, Констанций II и Констанс
Брак Минервина, починала или разведена преди 307
Втори брак Фауста
Династия Константинова
Баща Констанций Хлор
Майка Елена
Флавий Валерий Аврелий Константин[2] (27 февруари 280 г.[1]–22 май 337 г. от н.е.), по-известен като Константин I (в римокатолическия свят) и Константин Велики или Свети Константин (в източноправославния свят), е римски император, провъзгласен за Август от войските си през 306 година, който управлява Римската империя до своята смърт. Той е първият християнски римски император, чийто Милански едикт слага край на институционализираното преследване на християните в империята.
Византийският литургичен календар, използван от Източноправославната църква и източнокатолическите църкви с византийски обред, почита Константин и неговата майка Елена като светци на 21 май. Въпреки че той не е включен в списъка със светци на Латинската църква, която почита няколко други мъченици за християнската вяра с името Константин, той е удостоен с титлата „Велики“ за своите приноси към християнството.
През 324 година Константин обявява решението си да превърне Византион в Нов Рим и на 11 май 330 г. официално провъзгласява града за новата столица на Римската империя. Градът е преименуван на Константинопол (от гръцки език: Κωνσταντινούπολις - Градът на Константин), след смъртта на Константин в 337 и остава столица на Византийската империя за повече от хиляда години.
Съдържание
[скриване]
* 1 Живот
o 1.1 Ранни години
o 1.2 Владетел на Запада
o 1.3 312 до 324 г.
o 1.4 Основаването на Новия Рим
o 1.5 337-смърт
o 1.6 Наследници
* 2 Константин и християнството
* 3 Константин и евреите
* 4 Константин и София-Сердика
* 5 Реформи
o 5.1 Иконографията и идеологията на Константин
* 6 Дворът и подчинените на Константин
o 6.1 Константиновото правно наследство
* 7 Наследството на Константин
o 7.1 Легенди и Константиновият дар
o 7.2 Константин в Historia на Галфрид Монмутски
* 8 Бележки
* 9 Източници
* 10 Вижте също
* 11 Външни препратки
Живот [редактиране]
Ранни години [редактиране]
Константин е роден в Наисус (днешен Ниш, Сърбия)[1] в провинция Мизия на 27 февруари 272 или 282 г., според „Константин, Владетел на християнския свят“, като дете на римския военачалник Констанций Хлор и първата му съпруга Елена. Дъщеря на ханджия, тя има изключително властна роля в живота на сина си. Баща му е принуден от император Диоклециан да напусне майка му около 292 г., за да се ожени за Флавия Максимиана Теодора, дъщеря (или доведена дъщеря) на западноримския император Максимиан. След смъртта на баща си Константин I напълно реабилитира своята майка Елена като „Августа, майка на Цезар“. Теодора ражда шест деца, полубратя и полусестри на Константин, включително Юлий Констанций.
Младият Константин получава отлично образование, започва да говори свободно гръцки език и се увлича по философията.[3] След назначаването на баща му за единия от двамата цезари от тетрархията през 293 Константин служи в двора на Диоклециан в Никомедия. През 305 и двамата августи, Диоклециан и Максимиан, абдикират и Констанций приема от Максимиан поста западен август. Въпреки че са налице двама легитимни синове на императори (Константин и Максенций, синът на Максимиан), и двамата са пренебрегнати при предаването на властта. Вместо това за цезари са назначени Флавий Валерий Север и Максимин Дая. Вследствие на това Константин напуска Никомидия, за да се присъедини към баща си в Галия. Констанций обаче се разболява по време на експедицията срещу пиктите в Каледония и умира на 25 юли 306 г. в Еборакум (Йорк). Военачалникът от алемански произход Хрок и войските, верни на Констанций, незабавно провъзгласяват Константин за август. При тетрархията наследяването на властта от Константин е с несигурна легитимност. Докато Констанций като август е можел да създаде нов цезар, Константиновите (или по-точно тези на войските му) претенции към титлата август игнорират системата на наследяване, установена през 305 г. Поради това Константин иска от източния август Галерий да бъде признат за наследник на бащиния си трон. Галерий му дава титлата цезар, утвърждавайки властта на Константин над териториите на неговия баща и повишава Север в август на Запада.
Владетел на Запада [редактиране]
Бронзова статуя на Константин I в Йорк, Англия, близо до мястото, където той е провъзгласен за император през 306 г.
Константиновият дял от империята включва Британия, Галия, германските провинции и Испания. Той стои начело на една от най-големите римски армии, разположена по дължината на важната Рейнска граница. Галия е един от най-богатите региони на империята, който обаче пострадва силно по време на Кризата на Третото столетие. Много райони са обезлюдени, а градовете — разрушени. По време на престоя си в Галия, от 306 до 316 г., Константин продължава усилията на баща си за подсигуряване на рейнската граница и възстановяване на Галските провинции. Главната му резиденция по това време е Трир.
Веднага след повишаването му в император, Константин изоставя Британската кампания на своя баща и се връща в Галия, за да потуши бунта на франките. Друга експедиция срещу франкските племена следва през 308 г. След победата си над франките той започва да строи мост над Рейн при Колония Агрипина, за да установи постоянно укрепление на десния бряг на реката. Нова кампания през 310 г. се налага да бъде изоставена, поради бунта на Максимиан, описан по-долу. Последната война на Константин на рейнската граница става през 313 г., след завръщането му от Италия, в която той отново е победител.
Основната цел на Константин е стабилност, която той се опитва да постигне чрез незабавни, често брутални, наказателни експедиции срещу бунтуващите се племена на тяхната страна на рейнската граница и избиване на много затворници при игрите на арената. Стратегията се оказва успешна, като рейнската граница остава сравнително спокойна през останалата част на управлението му.
При вътрешните конфликти в тетрархията Константин се опитва да остане неутрален. През 307 г. августът Максимиан (наскоро завърнал се на политическата сцена след абдикацията си през 305 г.) посещава Константин, за да получи подкрепа във войната с Максенций срещу Флавий Валерий Север и Галерий. Константин се оженва за дъщерята на Максимиан — Фауста, за да затвърди съюза, и е повишен от Максимиан в август. Въпреки това Константин не се намесва във войната на страната на Максимиан.
Максимиан се завръща в Галия през 308 г., след като не е успял да свали от трона сина си. По-късно същата година, на конференцията в Карнунтум между Диоклециан, Галерий и Максимиан, Максимиан е принуден да абдикира отново и Константин е понижен на цезар. През 309 г. Максимиан въстава срещу своя зет, докато Константин води кампания срещу франките. Бунтът е бързо потушен и Максимиан е убит или принуден да се самоубие. Константин и Максимин Дая са разочаровани от понижаването им в цезар и назначаването на Лициний и впоследствие не се подчиняват на това решение и се обявяват за августи, което е потвърдено от Галерий в 310 г., с което империята официално има четирима августи. В 311 г. година Галерий, последният владетел с достатъчно авторитет, заинтересован от продължаването на тетрархията, умира и системата бързо се разпада. В последвалата борба за власт Константин се съюзява с Лициний, докато Максимин се обръща към Максенций, който все още официално е считан за узурпатор.
312 до 324 г. [редактиране]
В началото на 312 г. Константин преминава Алпите със своята армия и напада Максенций. Той бързо завлядява Северна Италия с победи при Торино и Верона, след което тръгва към Рим. Там той побеждава Максенций в битката при Мулвийския мост, в резултата на което става западен август или владетел на цялата Западна Римска империя. По време на тази епична битка Константин кара войниците си да сложат на своите щитове това, което според християните е символа лабарум, въпреки че сред историците има противоречия относно това дали този символ има изцяло християнски, древен езически (соларен) или астрономически произход.[4]. Смята се, че лабарумът и свързаното с него мото „С този знак ще победиш“ /In hoc signo vinces/ са се явили като видение на Константин при Сакса Рубра и са вдъхновили преминаването му към християнството. През следващите години той постепенно консолидира военното си превъзходство над своите съперници в разпадащата се тетрархия.
През 313 г. Константин се среща с Лициний в Медиоланум, за да затвърдят съюза си чрез брака между Лициний и Константиновата полусестра Констанция. По време на тази среща императорите издават прочутия Медиолански едикт (или Миланския), с който официално се прокламира веротърпимост в империята. Срещата е прекъсната, когато Лициний научава, че съперникът му Максимин Дая е преминал Босфора и е нахлул на негова територия. Лициний заминава на изток и в крайна сметка побеждава Максимин, поемайки контрола над цялата източна част на империята. Отношенията между двамата останали императори Константин и Лициний обаче се влошават и през 314 или 316 г. те застават един срещу друг в битката при Аурелиа Цибалес, в която Константин е победител. Те се срещат отново в битката при Мардиа през 317 и сключват споразумение, според което синовете на Константин Крисп и Константин II, както и синът на Лициний — Лициниан, са назначени за цезари.
През 320 г. Лициний се отмята от религиозната свобода, прокламирана с Миланския едикт през 313 г. и започва ново гонение на християните. Това е предизвикателство към Константин на запад, кулминацията на което е гражданската война от 324 г. Лициний, подпомогнат от готски наемници, олицетворява миналото и античната езическа вяра. Константин и неговите франки маршируват под християнския знак на лабарума, като и двете страни виждат борбата от религиозна гледна точка. Най-вероятно по-малобройна, но подтиквана от своята ревност, армията на Константин побеждава в битките при Адрианопол, Хелеспонта и Хрисополис.
С разгрома и смъртта на Лициний година по-късно, когато той е заподозрян в заговор против Константин и е екзекутиран, Константин става единствен император на Римската империя.[5]
Основаването на Новия Рим [редактиране]
Падението на Лициний олицетворява отминаването на стария Рим и началото на ролята на Източната Римска империя като център на образованието, просперитета и опазването на културата. Константин построява наново град Византион, преименувайки го на Нови Рим (Nova Roma), като в чест на събитието в 330 г. издава специални възпоменателни монети. Нов Рим има сенат и градски служби, подобни на тези в Рим. Новият град е закрилян от предполагаемия Свети кръст, тоягата на Мойсей и други свети реликви, въпреки че една камея, сега намираща се в Ермитажа, показва Константин, коронован от градската Тюхе [2]. Фигурите на старите богове са заменяни и често асимилирани в християнска символика. На мястото на храм на Афродита е построена новата църква на „Светите апостоли“. Поколения по-късно се разказва история, според която божествено видение довело Константин на това място и един ангел, който никой друг не можел да види, го развел на обиколка по новите стени. След смъртта му, столицата му е преименувана на Constantinopolis („Градът на Константин“).[5]
337-смърт [редактиране]
Кръщението на Константин, според представата на учениците на Рафаел.
През 326 г. Константин осъжда и екзекутира най-големия си син Крисп, вярвайки на обвиненията, че Крисп е имал афера с Фауста, втората съпруга на Константин. Няколко месеца по-късно той убива и Фауста като несъмнения източник на лъжливите обвинения.
Евсевий съобщава, че Константин е покръстен съвсем скоро преди смъртта си през 337 г. Той отишъл от столицата в близък курорт с минерални бани, за да използва водите му, след което отишъл в града на майка си — Хеленополис, където се помолил в голямата църква, построена в чест на апостол Лука. С това той последвал един обичай от онова време, който отлагал кръщението за старини или за смъртта.[6] Според Йероним, изборът на Константин паднал върху епископ Евсевий Никомидийски. След смъртта му, тялото му било пренесено в Константинопол и погребано в църквата на „Светите апостоли“.
Наследници [редактиране]
Константин Велики е наследен от тримата си сина, родени от Фауста, Константин II, Констанций II и Констанс. Известен брой роднини са премахнати от сцената на събитията от привърженици на Констанций. Той също така има две дъщери, Константина и Елена, съпруга на император Юлиан.
Константин и християнството [редактиране]
Основна статия: Константин I и християнството
Ако и настоящият раздел, и основната статия са празни, започнете да допринасяте към раздела.
Константин е може би най-известен с това, че е първият християнски римски император. Неговото управление е повратна точка за християнската Църква. През 313 г. Константин обявява толерантност към християнството чрез Медиоланския едикт, който премахва наказанията за изповядване на християнството (вследствие на които мнозина стават мъченици в предходните гонения на християни) и възвръща конфискуваната църковна собственост. Въпреки че подобен едикт е издаден през 311 г. от Галерий, тогава август от тетрархията,[7] дългото управление на Константин, покръстването и покровителството над Църквата променили статуса на християнството в империята.
Константин Велики, мозайка в Света София, Константинопол, 1000.
Учените спорят относно това дали Константин е приел християнството от своята майка Елена на младини или го е приемал постепенно в течение на живота си.[8] Константин е на над четиридесетгодишна възраст, когато най-накрая се обявява за християнин.[9] Пишейки до християни, Константин дава да се разбере, че той дължи успехите си единствено на закрилата на Всевишния християнски Бог.[10] По време на своето управление, Константин подкрепя финансово Църквата, строи разнообразни базилики, дава привилегии (например освобождаване от определени данъци) на духовенството, назначава християни на високи постове и възвръща собственост, конфискувана по време на Голямото гонение при Диоклециан.[11] Най-известните му строителни проекти включват Църквата на Божи гроб и старата базилика „Свети Петър“.
Управлението на Констанин установява прецедент по отношение на позицията на християнския император в Църквата. Константин смята себе си за отговорен пред Господ за духовното здраве на своите подчинени и поддържането на правата вяра за свой дълг.[12] За Константин императорът не определя доктрината — това е задължение на епископите — неговата роля е да прилага доктрината, да изкорени ереста и да поддържа църковно единство.[13] Императорът осигурява правилното почитане на Господ в империята си, докато в какво се състои правилното почитане определя Църквата.[14]
През 316 г. Константин е съдия в един диспут в Северна Африка и заклеймява ереста на донатизма.[3] През 325 той свиква събор в Никея, който е всъщност първият Вселенски събор (ако не се взима предвид Съборът в Йерусалим), който заклеймява арианството и формулира доктрината за Светата Троица такава, каквато я познаваме днес. Съборът в Никея по традиция бележи края на Раннохристиянската ера.
Според изчисленията, по времето на Константин около десет процента от населението на Рим са християни, като този процент е дори още по-значителен при военните.
Константин и евреите [редактиране]
Константин взима законодателни мерки по отношение на евреите: забранява им се да притежават роби християни, както и да обрязват своите роби. Преминаването на християни към юдаизма се забранява. Забранени са събиранията за религиозни служби, но на евреите е позволено да влизат в Йерусалим на Тиша бе Ав, годишнината от разрушаването на Храма. Константин също така издейства на Първия Никейски събор забраната да се празнува Великден в деня преди еврейската Пасха (nisan xiv), т.нар. Квартордециманизъм, вж също Спорове около Великден.[15]
Константин и София-Сердика [редактиране]
Античната улица между Ротондата Св. Георги и останките от двореца на император Константин Велики
Император Константин често е употребявял израза „Сердика е моят Рим“[16] станело ли дума за днешната българска столица София. Построяването на най-старата църква в града св. София едва ли е станало без неговото одобрение и подкрепа.
Той най-напред искал премести столицата на империята от Рим в Сердика и по-късно дълго се колебал между нея и Византион, но над минералните извори и здравасловните условия за живот в града под Витоша надделяло стратегическото разположение на града на Босфора.
Императора многократно е идвал и дълги месеци е живял с целия си двор в Сердика в своя дворец наречен условно от учените „градска резиденция“. От тук той дълго време е управлявал обширната Римска империя. В 4 век двореца е заемал цял квартал на града, известен като „Константинов квартал“ разположен най-общо между днешните улици „Калоян“, „Позитано“, „Леге“ и южно от Президентството. По-късно в 13 век това което е оцеляло от комплекса е превърнато в дворец на българския Севастократор Калоян. Тук е била градската резиденция на севастократора, а извънградската е била при известната Боянска църква.
Реформи [редактиране]
Иконографията и идеологията на Константин [редактиране]
Монетите, сечени за императори, често разкриват детайли от личната им иконография. През ранния период от управлението на Константин първо Марс, а след това (от 310 г.) Аполон, като слънчев бог, често присъстват на реверса на монетите. Марс се асоциира с тетрархията. Тази символика служи, за да се наблегне на легитимността на Константиновото управление. След скъсването на отношенията му със стария колега на баща му Максимиан през 309–310 г., Константин започва да претендира, че има легитимен произход от императора от Третото столетие Марк Аврелий Клавдий Готски, героя от битката при Наисус (септември 268). „Historia Augusta“ от 4 век съобщава, че бабата на Константин по бащина линия — Клавдия, е дъщеря на Крисп, като Крисп е споменат като брат на Клавдий II и Квинтил. Историците обаче подозират, че това е генеалогична фалшификация, имаща за цел да се възвеличае Константин.
Клавдий II Готски претендира за божествена закрила от Аполон-Sol Invictus. Константин също пропангандира връзка между себе си и Sol Invictus, последното божество, появявало се на неговите монети.[17] Реверсите на неговите монети са доминирани за няколко години от неговия „спътник, непобедимото Слънце“ — надписите гласят SOLI INVICTO COMITI. Изображението представя Аполон със слънчев ореол, подобен на Хелиос и държащ глобус в ръцете си. През 20-те години на 4 век самият Константин е изобразяван с ореол. Също така има монети, изобразяващи Аполон, каращ слънчевата колесница, върху щит, който Константин държи. Елементи от тази асоциация остават дори след прочутото преминаване на Константин към християнството през 312 г. Оттам нататък в имперската иконография започва да присъства християнската символика, в някои случаи неясна.[18] На монета от 312 г. например са изобразени хи и ро, първите две букви от името на Христос на гръцки, върху шлем, носен от Константин.
Пример за "втренчените очи" върху късните монети на Константин.
Продължение на иконографския прецедент може да бъде видяно в по-голямото око на портрета върху монетата (вдясно). Това предполага по-фундаментална промяна в официалните изображения. Водейки началото си от късния Трети век, портретите започват да стават по-малко реалистични и по-идеалистични. От първостепенно значение е императорът като император, не определеният индивид. Най-общите характеристики на неговия стил са широката челюст и прилепналата брадичка. Големите втренчени очи ще заемат все по-видно място с напредването на четвъртото столетие, например сребърните монети от ранния 5 век на Теодосий I.
Дворът и подчинените на Константин [редактиране]
Константин ценял изтънчеността и християнството, и дворът му се състоял от възрастни, уважавани и почитани мъже. Видни римски фамилии, които отказали да приемат християнството, били лишавани от възможност за придобиване на власт, въпреки че две трети от правителството не са християни.[19]
„Константин маха статуята си от езическите храмове. Поправянето на езическите храмове, които западат заради него, е забранено. Тези средства са давани на покровителстваното християнско духовенство. Агресивни форми на религиозно почитане, били те християнски или езически, са забранени. При основаването на Константинопол през 330 г. е изпълнена церемония, която е полуезическа и полухристиянска, а на пазара Христовият Кръст е поставен над колесницата на слънчевия бог. Също така има пеене на химни.“[20]
Константиновото правно наследство [редактиране]
Константин прокарва закони, с които прави професиите на месарите и пекарите наследствени и, което е по-важно, поддържа превръщането на наемни фермери (coloni) в крепостници — полагайки основите на европейското общество през Средните векове.
Законите на Константин в много отношения подобряват законите на предшествениците му, въпреки че те са също така отражение на неговото по-бурно време. Някои примери:
* За пръв път момичетата не могат да бъдат отвличани (това може би всъщност се отнася до пристаналите, които са считани са отвлечени, защото момичетата не могат законно да се съгласяват на приставане).
* Смъртно наказание чака всеки, който събира данъци над упълномощената сума.
* Затворникът повече да не бъде държан в пълна тъмнина.
* На осъден човек е позволено да умре на арената, но той не може да бъде жигосван по „неземно красивото“ му лице, а само по краката (защото Бог създаде човека по Свой образ).
* На робини-дойки или придружителки, заловени, че са допуснали момичетата, за които отговарят, да бъдат прелъстени, ще бъде излято разтопено олово в гърлата.
* Гладиаторските игри се премахват през 325, въпреки че това има малък реален ефект.
* Правата на господаря на роба са ограничени, но робът все още може да бъде бит до смърт.
* Разпъването на кръст е премахнато, но е заменено с обесване.
* Великден може да бъде празнуван публично.
* Неделята е обявен за ден за почивка, на който на тържищата е забранено да работят, а обществените служби са затворени (освен ако не става въпрос за освобождаване на роби); въпреки това няма никакви ограничения за земеделието (с което се занимава мнозинството от населението).[5][21]
Наследството на Константин [редактиране]
Съвременна бронзова глава на Константин.
Въпреки че прозвището „Велики“ е дадено на Константин от християнските историци дълго след смъртта му, той може да носи тази титла дори и само заради военните си постижения и победи. Освен че обединява империята под властта на един император, Константин печели важни победи над франките и алеманите през 306–308 г., отново над франките през 313–314 г., над вестготите през 332 г. и над сарматите през 334 г. Всъщност до 336 г. Константин е отвоювал по-голямата част от отдавна загубената провинция Дакия, която Аврелиан е принуден да изостави през 271 г. Във времето преди смъртта си, той планира голяма експедиция, с която да сложи край на набезите на Персийската империя в източните провинции.
Константин се смята за първия византийски император (според друг възглед Теодосий Велики), а също така Свещената Римска империя го причислява към най-почитаните фигури в своята история. Както на Изток, така и на Запад, императори понякога са приветствани като „Новият Константин“. Повечето раннохристиянски църкви почитат Константин като светец. На Изток той понякога е наричан или „13-ият апостол“ (isapostolos)[4].
Легенди и Константиновият дар [редактиране]
Основна статия: Константинов дар
По-късно във времето историческите факти постепенно се забулват в легенди. Схващането, че Константин е покръстен едва на смъртния си одър и то от епископ със съмнително православие започва да се схваща за неуместно и се се ражда легендата, че папа Силвестър I (314-335 г.) е излекувал езическия император от проказа и след това Константин се покръстил и дарил сгради на папата. През 8 век за пръв път се появява документ, наречен „Константинов дар“, според който току-що преминалият към християнството Константин дава светското управлението на Рим, Италия и Западния свят в ръцете на папата. През Същинското Средновековие този документ е използван като основа на папската светска власт, въпреки че е отхвърлен като фалшификат от император Отон III и оплакан като корен на папските светски интриги от поета Данте Алигиери. Филологът от 15 век Лоренцо Вала доказва, че документът наистина е фалшификат.
Константин в Historia на Галфрид Монмутски [редактиране]
Поради славата си и своето провъзгласяване за император на Британия, Константин по-късно е считан и за британски владетел. През 11 век английският писател Галфрид Монмутски издава труд с измислено от него съдържание, озаглавен Historia Regum Britanniae, в който той разказва предполагаемата история на британците и техните крале от Троянската война, крал Артур и англосаксонското нашествие. В този труд Годфрид твърди, че майката на Константин — Елена, всъщност е дъщеря на „крал Кол“, митичният крал на британците и основател на Камулодунум. Дъщеря на крал Кол преди това не фигурира в мита или поне сведението не се е запазило при писането, така че това родословие вероятно е дало отражение върху желанието на Годфрид да създаде непрекъсната линия на кралско потекло. Според Годфрид е неправилно да се смята, че един владетел може да има незнатни предци. Монмутски казва също, че в Йорк Константин е провъзгласен за „крал на британците“, а не за римски император.