XTREMEFREERIDE
05-13-2009, 17:56
Свещен писък
Аз знам история една,
Тя може би и теб ще натъжи,
Но там играе роля любовта,
На две безкрайно влюбени души.
Някога били щастливи те,
Това било преди години,
Добро момиче, палаво момче,
Един за друг, като чели родени.
Дните се изнизвали безшумно,
Детството им отминавало така,
Обичала го тя безумно,
Той също мислел за това.
Заедно израсли малките души,
Ръка за ръка във всеки миг,
И всички моменти до болка помнели,
Чак до последния вик.
.......
Момичето тръгнало някъде,
Момчето я спряло – „Почакай, недей!”
Девойчето в този момент се засмяло:
„И ти си свободен – живей!”
Той хванал ръката й, тя тропнала с крак,
Погледнал я право в очите:
„Не виждаш ли, навън вече е мрак?!”
„Остави ме, нали светят звездите.”
Изпуснал ръката й неусетно,
Тя тръгнала бързо напред,
Момиче, толкоз суетно,
Момчето - сковано във лед.
Толкова време заедно живяли,
Но все не достатъчно май,
Познати напълно, да, но едва ли,
Дали тук настъпва вечният край?!
Помислил за секунда, минута.. След час,
Вече тичал забързан към нея,
Причул му се нейният глас,
Крещяла сякаш тя от тунела.
Продължавал напред,
Изтощен бил напълно,
Паднал насред полето
- безмълвно.
Дълго време там стоял,
Той сякаш нещо знаел,
Но и пред себе си не могъл
да го признае.
Сам останал през цялата нощ,
Във мислите му само тя била,
Не бе усещал никога такава мощ,
Чувствал все едно, че има крила.
Неин ангел избран бе той да бъде,
Трябвало да я намери и опази,
С тези мисли отивал на някъде,
Продължавайки по земята да лази.
Събудил се той на сутринта,
Сякаш всичко било е на сън,
До него сладко спяла тя,
Блестяло слънцето навън.
Отдъхнал, но чул пак нейния писък,
Стреснал се, извикал и в миг,
Осъзнал, че всичко било е реално,
Любимата му и нейният вик.
Всички спомени трябвало да нареди,
В сърцето си чувствал болка дълбока,
Писъкът неин дочул бе преди,
Но тръгнал бе в друга посока.
Тя мъртва до него лежала,
Сякаш ангел донесъл я бил,
До него да бъде тя – цяла,
Да я целуне за последно дори.
Във него бушувала буря,
Искал да я върне, но уви,
За сбогом последно прегърнал я,
За пръв път проронил сълзи.
Останал сам срещу света,
Нямало вече капка надежда,
И край на живота си сложил така,
Просто спрял да се оглежда.
Нямало я вече любовта,
Така изгубила се тя в безкрая,
А може би живеят те сега,
Някъде далеч, но аз не зная..
Аз знам история една,
Тя може би и теб ще натъжи,
Но там играе роля любовта,
На две безкрайно влюбени души.
Някога били щастливи те,
Това било преди години,
Добро момиче, палаво момче,
Един за друг, като чели родени.
Дните се изнизвали безшумно,
Детството им отминавало така,
Обичала го тя безумно,
Той също мислел за това.
Заедно израсли малките души,
Ръка за ръка във всеки миг,
И всички моменти до болка помнели,
Чак до последния вик.
.......
Момичето тръгнало някъде,
Момчето я спряло – „Почакай, недей!”
Девойчето в този момент се засмяло:
„И ти си свободен – живей!”
Той хванал ръката й, тя тропнала с крак,
Погледнал я право в очите:
„Не виждаш ли, навън вече е мрак?!”
„Остави ме, нали светят звездите.”
Изпуснал ръката й неусетно,
Тя тръгнала бързо напред,
Момиче, толкоз суетно,
Момчето - сковано във лед.
Толкова време заедно живяли,
Но все не достатъчно май,
Познати напълно, да, но едва ли,
Дали тук настъпва вечният край?!
Помислил за секунда, минута.. След час,
Вече тичал забързан към нея,
Причул му се нейният глас,
Крещяла сякаш тя от тунела.
Продължавал напред,
Изтощен бил напълно,
Паднал насред полето
- безмълвно.
Дълго време там стоял,
Той сякаш нещо знаел,
Но и пред себе си не могъл
да го признае.
Сам останал през цялата нощ,
Във мислите му само тя била,
Не бе усещал никога такава мощ,
Чувствал все едно, че има крила.
Неин ангел избран бе той да бъде,
Трябвало да я намери и опази,
С тези мисли отивал на някъде,
Продължавайки по земята да лази.
Събудил се той на сутринта,
Сякаш всичко било е на сън,
До него сладко спяла тя,
Блестяло слънцето навън.
Отдъхнал, но чул пак нейния писък,
Стреснал се, извикал и в миг,
Осъзнал, че всичко било е реално,
Любимата му и нейният вик.
Всички спомени трябвало да нареди,
В сърцето си чувствал болка дълбока,
Писъкът неин дочул бе преди,
Но тръгнал бе в друга посока.
Тя мъртва до него лежала,
Сякаш ангел донесъл я бил,
До него да бъде тя – цяла,
Да я целуне за последно дори.
Във него бушувала буря,
Искал да я върне, но уви,
За сбогом последно прегърнал я,
За пръв път проронил сълзи.
Останал сам срещу света,
Нямало вече капка надежда,
И край на живота си сложил така,
Просто спрял да се оглежда.
Нямало я вече любовта,
Така изгубила се тя в безкрая,
А може би живеят те сега,
Някъде далеч, но аз не зная..