Много СПЕШНО!!! [Архив]

MoonFruit

05-14-2009, 17:38

Сложен и противоречив път от душевно падение до опит за себеосъзнаване преживява Стоичко Влаха. В сюжетното действие персонажът влиза като “заможен и личен/ ерген, един на майка и баща”, т.е. с характеристики, които от позиция на фолклорното мислене са достатъчни, за да му осигурят добър живот5. Той е “личен”, следователно красив (хубав, гиздав, строен), но и обладаващ необходимите качества на достоен човек. Произхожда от семейство на добри, трудолюбиви стопани - “заможен” е. С тази оценка и социалния статус на родителите си той изразява стабилитет, сигурност и ако има нещо, което да го превръща в не толкова желан кандидат, в сравнение с Иво Бойкин, това е неговата чуждост, кодирана в прозвището му.

Защото “Стоичко” принадлежи към пожелателните имена и означава “да стои здраво на земята, да е вечен”, той самият и чрез потомството си. Прозвището му обаче го определя като “чужд”: с “влах”, “власи” се означават потомците на романизираното тракийско население на Балканите (в мн.ч.: куцовласи, цинцари); това е още народното название на румънците (БТР 1994: 102). А чуждият човек във фолклорното мислене е потенциален носител на заплаха. Той е и си остава несвой, което го свързва с хаоса и злото.

В отличие от Стоичко, името на Иво е съкращение от Иван. То произхожда от еврейското Jеhohanan или Iohanan (“Яхве е милостив, Бог е милостив”); преминава у гърците като Ιωαννης и в превод се схваща като “благодат Божия”. Съответно човекът, носещ това име, се възприема като дарен, изпълнен с Божията благодат. Освен в “Ралица”, името се среща и в други творби на Пенчо Славейков (в “Неразделни”, в “На Острова на Блажените” - в лицето на поета Иво Доля6). Презимето “Бойкин”, т.е. синът на Бойко, се свързва с пожелателност и би трябвало да осигури щастие на притежателя си: означава “злото да се бои от него”. То също е в групата на предпочитаните от твореца имена (носи го главният герой от поемата “Бойко” (1897), а в “На Острова на Блажените” - Бойко Раздяла).

Имената на персонажите всъщност предполагат конфигурацията на връзките в поемата. Естествено е Ралица - светлоносещата, свързаната със земеделието и растителността мома, да бъде привлечена от обдарения свише човек, а не от чуждия и вещаещ неяснота, хаос, зло. Съответно трагизмът на Иво е, че той, благословеният, се оказва жертва на ревността и злобата.

Негативните черти в характера на Стоичко Влаха се проявяват след годежа на Ралица и Иво Бойкин. Стоичко не познава смирението, не умее да се самоконтролира. На преден план се явяват горделивостта, неотстъпчивостта, болезненото му честолюбие, което, бидейки наранено, го отвежда към озлоблението. У персонажа започва продължителен във времето психологически процес, свързан с вътрешен конфликт и агресивна насоченост на емоцията. Неспособен да приеме чуждия избор, подвластен на гнева, Стоичко търси възможност за надделяване и надмощие в една предрешена по правило борба (“Вред/ той Ралица все дебнеше да срещне”). Това, при знанието за спецификата на сватбения ритуал, е прекрачване на границата в нормативно установеното поведение. А Стоичко познава ритуала.

В основата на срещата между него и Ралица при чучура “на Беш-Бунар” стои ритуалното обменяне на дарове като сближаване и крачка към приобщаването на двата рода (моминия и момковия) при така наречения голям годеж. Нещо повече - Стоичко разчита на функционалността на задължителната при годежа съставка - монетни и метални накити, които момата получава от семейството на кандидата и които тя слага веднага, като е длъжна да ги носи след това (в знак, че е сгодена и има определени ангажименти). Символиката на традиционния ритуал изясняват лазарските песни, според мотив от които момък говори на любимата си във връзка с предстоящата им женитба: “Мама ще ти наниже/ на бялата гушка/ се желти желтици!” (Качулев 1973: 176, № 340 - с. Хлебово, Чирпанско). Познавайки знаковата същност и задължителността на подобни жестове, Стоичко Влаха настоява да дари Ралица със “скъп армаган - огърлица рубета”. На свой ред репликата му: “Наречени са те за теб”, фактически отрича годежа и подготвяния брак между Ралица и Иво Бойкин, обезсмисля ги, разрушава легитимността им и поставя основата на нов тип взаимоотношения - между Ралица и самия Стоичко. Амбициите на персонажа се препотвърждават в последващата негова реплика-прокоба: “На мене е обречено сърце ти:/ то ще е мое - или ничие!”

Резултатът от срещата на “Беш-Бунар” - отказът на Ралица да приеме Стоичковия “златен наниз”, последвалата нейна реплика: “Пусни!... Сърцето силом се не зема./ Не е то пита, то се не ломи!”, бягството й (“спусна се набързо низ брега”) - е своеобразен нов етап в психологическото рушене на персонажа. Душевната криза у него Пенчо Славейков разкрива посредством инверсията “мисли зли” и формално необичайната фраза “недобър гореше плам в очи му”, при която сказуемото разкъсва и дистанцира определението и определяемото (подлога). Душата на персонажа се изпълва с ненавист. В съзнанието (или в подсъзнанието) му се зараждат пъклени планове, а момент на помрачаване на съзнанието може би превръща Стоичко във вероломен, безскрупулен убиец: “Мен нейни думи - тебе моя нож!”

Така персонажът нарушава две от основните заповеди, дадени на човечеството от Бога: “Не пожелавай жената на ближния си и не пожелавай дома на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му (нито никакъв негов добитък), нито нещо друго, което е на ближния ти” (Второзаконие 5: 21; Изход 20: 17), но и: “Не убивай” (Изход 20: 13; Второзаконие 5: 17), защото “който убие, виновен е пред съда” (Матей 5: 21). Животът на Стоичко Влаха се проваля поради психичната неустойчивост, неуравновесеност, гневливостта, които са сред греховните и неприемливи за християнина черти: “Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда” (Матей 5: 22). Образът не успява да надмогне яростта, пренебрегвайки внушеното от Бога като предохранителна мярка: “Като се гневите, не съгрешавайте: размислете в сърцата си на леглата си, и утихнете” (Псалтир 4: 5).

Стоичко Влаха убива, с което разрушава семейството на Ралица и Иво, но и се себепогубва, самоунищожава: “на два-три пъти/ се по кръчмите мярна - и без вест/ подир това нанякъде забягна”. Бягството му обаче е резултат на пробуждане на съвестта и пораждане на чувство за вина, за срам. То е знак за вероятно осъзнаване на греховността и на извършеното злодеяние. Свързва се с “душевен прелом” и евентуално - с начало на “нравствено възраждане” у персонажа, “защото само нравствената личност и нейните дела са за изгода на человечеството.” (Славейков 1993: 47).

Хей,само това намерих....успех, дано да ти стигне!!! :)