detelina101
05-18-2009, 14:16
Иносказателният Радичков художествен свят отправя своите ненатрапчиви, но категорични послания към човечеството, свързани с настоящето и бъдещето на неговия дом - Вселената. Описвайки един ограничен регион, писателят стига до общозначими обобщения за човешката същност, за отчуждението на личността от природата в съвременния свят, за безотговорното и равнодушно отношение към другите същества, населяващи Земята. В разказа „Нежната спирала” с необичайния си творчески подход Радичков предупреждава за последиците от нехайното и високомерно отношение на човека към обкръжаващата го среда.
Най-голямата болка на разказвача е, че човекът е престанал да се интересува от природата и е скъсал връзката си с нея. Разказвайки три като че ли независими една от друга случки, които обаче са обединени от общата идея за отношението човек - природа в съвременния свят, авторът доказва немарливото и безотговорно отношение на човека към природата. АЗ-повествованието и следването на авторовата мисъл с връщане в спомена, заедно с липсата на организиран сюжет, създават многозначността и богатството на внушения.
Трите срещи с всевечната и изпълнена с дълбока мъдрост природа дават възможност на автора да разкрие различните типове човешко поведение и човешка нравственост, проявяващи се в отношението им към май-ката-земя. Разказът започва направо, без въведение, и потапя читателя в особения Радичков свят, където всичко изглежда по необичаен начин. Хората се връщат от лов. Не се чувстват уютно в заобикалящата ги околност. Те не са част от нея. Ловът е начинът, по който те налагат силата и въображаемото си превъзходство, а това води до още по-категорично отчуждение от природата. Връщането не е изпълнено с радост или удовлетворение за човека, а с усещане за недружелюбността на околността: „Студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна.” Ловът не е в синхрон с природните закони - това внушава негостоприемността на природата. Хората, с които пътува разказвачът, са не само неназовани - те са безлични: „неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг”; „нито едно лице не се виждаше изцяло”. Тези „човеци” не са част от заобикалящата ги околност. Гората и пътят живеят свой живот, който е ненарушим в своята извечна хармония. С умението на изключителен художник и проницателен наблюдател Радичков рисува одухотворения пейзаж: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.” Природата и хората съществуват независимо един от друг -между тях няма единство и разбирателство.
Срещата с шипковия храст, изникнал „внезапно” край един завой, доказва пълното разминаване между тях. Човекът - конярят - без причина проявява неоправдана, безсмислена жестокост - „перна храста през лицето”. В този миг шипковият храст като че ли се пробужда - застава нащрек с ярките си червени плодове - „като живи очи”, и предупредително, със затаена закана бди и следи следващите действия на хората, неосьзнаващи злото и безотговорността, които ги изпълват. Храстът наблюдава пътуващите през целия им лъкатушещ през равнината път, взира се в тях, отправя своя ням укор и стаеното си отмъщение. Един от групата, по-внимателен от останалите, с недоумение гледа храста със „стотиците... червени очи” и, без да разбира неговото нямо предупреждение, от своята егоистична гледна точка го смята за вампир - човекът открива злото, което сам носи у себе си, а не правото на защита.
Срещата с шипковия храст събужда спомена за друга, подобна среща, въведена в разказа с ретроспекция. Чрез втората среща - на режисьора Методи Андонов с неговия шипков храст, е разкрито отношението на творческата, търсеща вечните истини и неизменните природни закони на битието, личност към природата. Това е среща на човек, стремящ се да разбере заобикалящия го свят, с тайнството на сътворението и съществуванието. Затова, макар на пръв поглед подобна на първата, втората среща носи съвсем различно послание. В нея са скрити авторовата философия за нуждата от единение с природата и авторовият оптимизъм, че все още съществуват хора, макар и малцина, които желаят да разберат езика на природата. Имат желание да четат в отворената й книга, оставаща невидима и неразбираема за отчужденото, егоистично, самовлюбено човечество. Творецът осъществява една колкото неочаквана, толкова и знаменателна среща с тайнството на природата в лицето на шипковия храст. Тази среща не е обикновена - използваните определения за душевното състояние на режисьора говорят за това: „нещо фанатично има в погледа му”, „почесваше брадата си с някаква особена нервност, почти със сладострастие”; в гласа му има „патетични нотки”; „той се удари по гърдите въодушевено”. Чрез шипковия храст човекът-творец се мъчи да надникне зад видимото в природата и да достигне до невидимото, тайнственото, да разгадае сложните, неразгадаеми тайни на живота. Методи Андонов достига до прозрението, че не човекът, а природата притежава непреодолима мощ, неунищожима жизненост, които я правят вечна. Природата наблюдава човека и неговото безразсъдство: „Откъдето и да застанем, топ все ни гледа.” Тази наблюдаваща природа трябва да събуди заспалата съвест на хората, които са я пренебрегнали, да им напомни, че те не са по-силни, а са част от нея, че само с равновесието и единението ще се постигне нужната за живота хармония. Между търсещия човек и природата съществува контраст: „ Той вторачи фанатичния си поглед върху спокойния, разположен спокойно посред снега шипков храст”; контраст, доказващ превъзходството на природата. Тя, според разказвача, е „винаги будна, но спокойна”. Дава своите знаци, прави своите послания, които трябва да бъдат разчетени и разгадани от човека. Оптимистично е, че творецът, който е предопределен да внушава големите истини на хората, се доближава до единението с природата и до разчитането на нейните знаци: „в този миг той приличаше на човек, който е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях. Навярно Методи Андонов бе успял да надникне зад тях, макар и само през шпионката, бе съзрял, изглежда, нещо извънредно съществено и важно, иначе как мога да обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?” В съзнанието на разказвача творецът се слива с шипковия храст - не защото и двамата са „еднакво диви”, а защото по еднакъв начин олицетворяват будната, неспокойна съвест - единият - на хората, другият - на природата. А може би не само у човека, но и в природата е стаено злото: „Мигар са й малко на природата шипковите храсти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите на своята снежна пустош?” Много въпроси поставя авторът, свързани с разгадаването и разбирането на природата и човека; въпроси, които остават без точни отговори, защото няма такива; има само търсене и желание за откриване. Намирането на отговорите, според автора, е вътре у човека, а не в заобикалящата го действителност: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя.” Отговорите за битието са в душата на човека.
Сложният въпрос за отношенията човек - природа е поставен най-драматично в разказа за третата среща - с ятото гълъби и умиращата птица. Околността е сякаш недокосната и единна в своята белота: „Никъде никаква диря не се виждаше, бялата равнина се стелеше пред очите ми чиста и светла, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху себе си.” Белотата на пейзажа се допълва със сивия цвят. Той осезателно присъства още в началото на повествованието: „Небето над нас бе сиво, вляво от шейната се сивееше гора.” В момента на срещата с ятото сивотата се връща натрапчиво: „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. Птиците прераснаха в голямо сиво ято, носеха се спокойно над сивата гора...” На фона на тази безцветност ярко се откроява червеният цвят - на шипките върху шипковия храст и на капките кръв, които образуват спирала върху белия сняг, при падането на простреляната птица. Радичков създава картината на чертаещата своите незнайни и непонятни знаци природа. Човекът отново се е отнесъл безотговорно и лекомислено към нея - без нужда, само за забавление е прострелял птицата, отнел е един живот, нарушил е хармонията в битието. Писателят детайлно описва смъртта на гълъба: „само една птица остана встрани, залюля се, направи малък кръг...”, „но ето че едното му крило отслабна, не замахваше вече тъй силно с него..., птицата губеше височина..., в един миг спря да размахва крилете си.” Смъртта не носи красота, защото означава нарушена хармония: „Заприлича на сива дрипа...” Червените капки кръв нарушават целостта на бялата равнина и са знак за тревога. Тази ненужна смърт събужда особено чувство у хората - те остават безмълвни, като пред нещо непознато, тайнствено, неясно, но много по-силно от тях. По някакъв начин те усещат предупреждението на природата, огромната мощ, която тя е стаила в недрата си, усещат нейната недружелюбност и за тях това е ново чувство. Човекът, отдавна отдалечил се от природата, е престанал да я разбира, да я усеща и да се съобразява с нея. В този особен момент обаче хората разбират, че природата може да бъде и заплашителна, и тайнствена, и неразбираема. Без да са се приближили до нея, продължавайки през сивеещата се недружелюбно гора, хората са добили ново познание. Те са принудени да се замислят върху знаците, които чертае птицата върху бялата равнина; върху вторачените стотици шипки - „като очи” - от шипковия храст. Това е тревожният размисъл на автора, откриващ все повече примери за нарушеното единство между човека и природата, за безотговорното отношение на човека към заобикалящия го свят, за опасността, която крие за бъдещето на хората унищожаването на природата. Групата се смирява пред тайнствената неизвестност, която я заобикаля; притихва пред непознатото и неясното: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдържа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един Внезапен финал?” Тези въпроси остават без авто-ров отговор, но пораждат нови тревожни въпроси в душите на читателите, защото предават авторовата тревога за това, дали човечеството ще съумее да надмогне високомерието и гордостта си и да съхрани природата; дали ще добие онази мъдрост, която ще му позволи да се приближи до заобикалящия го свят и да се помъчи да го разбере, да научи неговия език и да разчете знаците му. Защото и това е част от авторовото послание, а именно, че от човека зависи дали природата ще му изпраща проклятие, завещание или знак за приятелство.
В края на повествованието природата е същата, но хората са се променили - те са усетили предупреждението чрез шипковия храст, „вторачил като вампир стотиците си червени очи” и нежните спирали, оставени от умиращата птица. Променен е и разказвачът - душата му е изпълнена с болка, с тревога, с желание да пробие завесата на видимото, подобно на Методи Андонов. Той е приел предупреждението на природата, отправено към човека: „започнах да чувствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали”.
Тревогата за бъдещето на планетата присъства като траен мотив в творчеството на Радичков. В съвременния свят, в който големите градове, машините, автоматизацията на живота вземат все по-големи размери, е застрашена естествената, изначална и нужна връзка между човека и природата. Нарушената хармония може да бъде възстановената и това зависи единствено от нас, хората, населяващи Земята, от нашата съвест, от съзнанието ни и отговорността ни пред бъдещето - това са ненатрапчивите, но много ясни и категорични послания на разказа „Нежната спирала”.