PDA

View Full Version : Помощ - 8 теми за класно.



todoroshko
05-18-2009, 13:45
Трябват ми следните теми за класно по литература на 28.(ЛИС):
1 - "Дамата с рененовите очи" - сатира на един бездуховен и самовлюбен свят.
2 - Гледни точки за човека и неговата същност разкрити в "Песен за човека" от Никола Вапцаров.
3 - Поривът към любовтта и ограниченията пред любовта в повестта "Крадецът на праскови" от Е. Станев.
4 - Човекът и природата в разказа "Нежната спирала" от Радичков.
5 - Делникът и празникът на любовта през погледа на Валери Петров в "Тавански спомен".
6 - Същността и съдбата на жената според стихотворението "Жена" от Блага Димитрова.
7 - Тревогата за човека и неговото земно съществуване в разказа "В един есенен ден по шосето" от Павел Вежинов.
8-мата не я знам,но довечера един приятел ще ми я напише и ще я кажа.
Моля помогнете. :)

detelina101
05-18-2009, 15:00
4.Човекът И Природата -"Нежната Спирала" от Йордан Радичк Печат Е-мейл

*
* 1
* 2
* 3
* 4
* 5

(8 гласа)
Автор Йордан Радичков
15 May 2008
Човекът И Природата -"Нежната Спирала" от Йордан Радичков
Иносказателният Радич¬ков художествен свят отправя своите ненатрапчиви, но категорични послания към чове¬чеството, свързани с настоящето и бъдеще¬то на неговия дом - Вселената. Описвайки един ограничен регион, писателят стига до общозначими обобщения за човешката същ¬ност, за отчуждението на личността от при¬родата в съвременния свят, за безотговорно¬то и равнодушно отношение към другите съ¬щества, населяващи Земята. В разказа „Неж¬ната спирала” с необичайния си творчески подход Радичков предупреждава за после¬диците от нехайното и високомерно отно¬шение на човека към обкръжаващата го сре¬да.
Най-голямата болка на разказвача е, че чо¬векът е престанал да се интересува от приро¬дата и е скъсал връзката си с нея. Разказвайки три като че ли независими една от друга случ¬ки, които обаче са обединени от общата идея за отношението човек - природа в съвремен¬ния свят, авторът доказва немарливото и бе¬зотговорно отношение на човека към природата. АЗ-повествованието и следване¬то на авторовата мисъл с връщане в споме¬на, заедно с липсата на организиран сюжет, създават многозначността и богатството на внушения.
Трите срещи с всевечната и изпълнена с дълбока мъдрост природа дават възможност на автора да разкрие различните типове чо¬вешко поведение и човешка нравственост, проявяващи се в отношението им към май-ката-земя. Разказът започва направо, без въ-ведение, и потапя читателя в особения Ра¬дичков свят, където всичко изглежда по нео¬бичаен начин. Хората се връщат от лов. Не се чувстват уютно в заобикалящата ги околност. Те не са част от нея. Ловът е начинът, по който те налагат силата и въображаемото си пре-възходство, а това води до още по-катего¬рично отчуждение от природата. Връщане¬то не е изпълнено с радост или удовлетворе¬ние за човека, а с усещане за недружелюбността на околността: „Студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна.” Ловът не е в синхрон с природните закони - това внушава негостоприемността на природата. Хората, с които пъ¬тува разказвачът, са не само неназовани - те са безлични: „неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг”; „нито едно лице не се виждаше изцяло”. Тези „човеци” не са част от заобикалящата ги околност.. Гората и пътят живеят свой живот, който е ненарушим в сво¬ята извечна хармония. С умението на изклю¬чителен художник и проницателен наблюдател Радичков рисува одухотворения пей¬заж: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъква¬ше на пръсти назад, най-близките до пътя дър¬вета подтичваха бързо, по-далечните се дви¬жеха по-бавно и се създаваше илюзията, че го¬рата бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.” Природата и хо-рата съществуват независимо един от друг -между тях няма единство и разбирателство.
Срещата с шипковия храст, изникнал „вне¬запно” край един завой, доказва пълното раз¬минаване между тях. Човекът - конярят - без причина проявява неоправдана, безсмис-лена жестокост - „перна храста през лице¬то”. В този миг шипковият храст като че ли се пробужда - застава нащрек с ярките си червени плодове - „като живи очи”, и пре-дупредително, със затаена закана бди и сле¬ди следващите действия на хората, неосьзнаващи злото и безотговорността, които ги изпълват. Храстът наблюдава пътуващите през целия им лъкатушещ през равнината път, взира се в тях, отправя своя ням укор и стае-ното си отмъщение. Един от групата, по-вни¬мателен от останалите, с недоумение гледа храста със „стотиците... червени очи” и, без да разбира неговото нямо предупреждение, от своята егоистична гледна точка го смята за вампир - човекът открива злото, което сам носи у себе си, а не правото на защита.
Срещата с шипковия храст събужда спо¬мена за друга, подобна среща, въведена в разказа с ретроспекция. Чрез втората среща - на режисьора Методи Андонов с неговия шипков храст, е разкрито отношението на творческата, търсеща вечните истини и неиз-менните природни закони на битието, лич¬ност към природата. Това е среща на човек, стремящ се да разбере заобикалящия го свят, с тайнството на сътворението и съществува-нието. Затова, макар на пръв поглед подоб¬на на първата, втората среща носи съвсем различно послание. В нея са скрити авторо¬вата философия за нуждата от единение с природата и авторовият оптимизъм, че все още съществуват хора, макар и малцина, ко¬ито желаят да разберат езика на природата. Имат желание да четат в отворената й книга, оставаща невидима и неразбираема за от¬чужденото, егоистично, самовлюбено чове¬чество. Творецът осъществява една колкото неочаквана, толкова и знаменателна среща с тайнството на природата в лицето на шипко¬вия храст. Тази среща не е обикновена - из-ползваните определения за душевното със¬тояние на режисьора говорят за това: „нещо фанатично има в погледа му”, „почесваше бра¬дата си с някаква особена нервност, почти със сладострастие”; в гласа му има „пате¬тични нотки”; „той се удари по гърдите въодушевено”. Чрез шипковия храст човекът-творец се мъчи да надникне зад видимото в природата и да достигне до невидимото, тайнс¬твеното, да разгадае сложните, неразгадае¬ми тайни на живота. Методи Андонов дос¬тига до прозрението, че не човекът, а приро¬дата притежава непреодолима мощ, неунищожима жизненост, които я правят вечна. Природата наблюдава човека и неговото безразсъдство: „Откъдето и да застанем, топ все ни гледа.” Тази наблюдаваща природа трябва да събуди заспалата съвест на хората, които са я пренебрегнали, да им напомни, че те не са по-силни, а са част от нея, че само с равновесието и единението ще се постигне нужната за живота хармония. Между търсе¬щия човек и природата съществува контраст: „ Той вторачи фанатичния си поглед върху спо-койния, разположен спокойно посред снега шип¬ков храст”; контраст, доказващ превъзходс¬твото на природата. Тя, според разказвача, е „винаги будна, но спокойна”. Дава своите зна¬ци, прави своите послания, които трябва да бъдат разчетени и разгадани от човека. Оп¬тимистично е, че творецът, който е предоп¬ределен да внушава големите истини на хо¬рата, се доближава до единението с приро¬дата и до разчитането на нейните знаци: „в този миг той приличаше на човек, който е прес¬танал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях. Навярно Мето¬ди Андонов бе успял да надникне зад тях, макар и само през шпионката, бе съзрял, изглежда, не¬що извънредно съществено и важно, иначе как мога да обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?” В съзнанието на разказвача творецът се слива с шипковия храст - не за¬щото и двамата са „еднакво диви”, а защото по еднакъв начин олицетворяват будната, неспокойна съвест - единият - на хората, другият - на природата. А може би не само у човека, но и в природата е стаено злото: „Ми¬гар са й малко на природата шипковите храс¬ти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите на своята снежна пустош?” Много въпроси поста¬вя авторът, свързани с разгадаването и раз¬бирането на природата и човека; въпроси, които остават без точни отговори, защото ня¬ма такива; има само търсене и желание за откриване. Намирането на отговорите, спо¬ред автора, е вътре у човека, а не в заобикаля¬щата го действителност: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя.” Отговорите за битието са в душата на чове¬ка.
Сложният въпрос за отношенията човек - природа е поставен най-драматично в раз-каза за третата среща - с ятото гълъби и уми¬ращата птица. Околността е сякаш недокосната и единна в своята белота: „Никъде ни¬каква диря не се виждаше, бялата равнина се стелеше пред очите ми чиста и светла, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху себе си.” Белотата на пейзажа се допъл¬ва със сивия цвят. Той осезателно присъства още в началото на повествованието: „Небе¬то над нас бе сиво, вляво от шейната се сиве-еше гора.” В момента на срещата с ятото си¬вотата се връща натрапчиво: „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. Птиците пре-раснаха в голямо сиво ято, носеха се спокойно над сивата гора...” На фона на тази безцветност ярко се откроява червеният цвят - на шипките върху шипковия храст и на капките кръв, които образуват спирала върху белия сняг, при падането на простреляната птица. Радичков създава картината на чертаещата своите незнайни и непонятни знаци приро¬да. Човекът отново се е отнесъл безотговор¬но и лекомислено към нея - без нужда, само за забавление е прострелял птицата, отнел е един живот, нарушил е хармонията в битие¬то. Писателят детайлно описва смъртта на гъ¬лъба: „само една птица остана встрани, залю¬ля се, направи малък кръг...”, „но ето че едното му крило отслабна, не замахваше вече тъй сил¬но с него..., птицата губеше височина..., в един миг спря да размахва крилете си.” Смъртта не носи красота, защото означава нарушена хармония: „Заприлича на сива дрипа...” Черве¬ните капки кръв нарушават целостта на бяла¬та равнина и са знак за тревога. Тази ненужна смърт събужда особено чувство у хората - те остават безмълвни, като пред нещо непоз¬нато, тайнствено, неясно, но много по-силно от тях. По някакъв начин те усещат предуп¬реждението на природата, огромната мощ, която тя е стаила в недрата си, усещат нейна¬та недружелюбност и за тях това е ново чув¬ство. Човекът, отдавна отдалечил се от при¬родата, е престанал да я разбира, да я усеща и да се съобразява с нея. В този особен мо-мент обаче хората разбират, че природата може да бъде и заплашителна, и тайнствена, и неразбираема. Без да са се приближили до нея, продължавайки през сивеещата се нед-ружелюбно гора, хората са добили ново поз¬нание. Те са принудени да се замислят върху знаците, които чертае птицата върху бялата равнина; върху вторачените стотици шипки - „като очи” - от шипковия храст. Това е тревожният размисъл на автора, откриващ все повече примери за нарушеното единст¬во между човека и природата, за безотговор¬ното отношение на човека към заобикаля¬щия го свят, за опасността, която крие за бъ¬дещето на хората унищожаването на при¬родата. Групата се смирява пред тайнствена¬та неизвестност, която я заобикаля; притихва пред непознатото и неясното: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдър¬жа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един Вне¬запен финал?” Тези въпроси остават без авто-ров отговор, но пораждат нови тревожни въпроси в душите на читателите, защото пре¬дават авторовата тревога за това, дали чове¬чеството ще съумее да надмогне високоме¬рието и гордостта си и да съхрани природа¬та; дали ще добие онази мъдрост, която ще му позволи да се приближи до заобикаля¬щия го свят и да се помъчи да го разбере, да научи неговия език и да разчете знаците му. Защото и това е част от авторовото посла¬ние, а именно, че от човека зависи дали при¬родата ще му изпраща проклятие, завеща¬ние или знак за приятелство.
В края на повествованието природата е същата, но хората са се променили - те са усетили предупреждението чрез шипковия храст, „вторачил като вампир стотиците си червени очи” и нежните спирали, оставе¬ни от умиращата птица. Променен е и раз¬казвачът - душата му е изпълнена с болка, с тревога, с желание да пробие завесата на видимото, подобно на Методи Андонов. Той е приел предупреждението на приро¬дата, отправено към човека: „започнах да чув¬ствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подо¬бие някакво на небесна червена сълза, на ше¬пот от стреснат шипков храст, и че душа¬та ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали”.
Тревогата за бъдещето на планетата при¬съства като траен мотив в творчеството на Радичков. В съвременния свят, в който голе¬мите градове, машините, автоматизацията на живота вземат все по-големи размери, е зас¬трашена естествената, изначална и нужна връзка между човека и природата. Наруше¬ната хармония може да бъде възстановената и това зависи единствено от нас, хората, на¬селяващи Земята, от нашата съвест, от съзна¬нието ни и отговорността ни пред бъдещето - това са ненатрапчивите, но много ясни и категорични послания на разказа „Нежната спирала”.

detelina101
05-18-2009, 15:03
1Сатира на един самовлюбен свят
(план)

I)Увод:
Светослав Минков написва “Дамата с рентгеновите очи” през 1932 година по повод съобщение в печата за немско техническо изобретение- “магнитно око”. Според писателя разказът е написан “на тъмно”- първо се ражда заглавието, а след това се оформя идеята и се ражда сюжета.
II)Теза:
Авторът представя сатирата на един самовлюбен свят. Привидното щастие и красота водят до много недоразумения. Разказът изобличава пороците на модерния човек- духовна пустота, потребителски стремежи и фалшивият култ към знаците на научните постижения. Писателят изобличавалишеното от духовност човешко съществуване, създаващо ценностна система, в която властват вещите и суетата.
III)Доказателствена част:
1.М1: Авторът представя сатирата на един самовлюбен свят. Привидното щастие и красота водят до много недоразумения.
Разсъждения:
Стремежът към по-добро води до самозалъгване.
Доказателства:
“толкова грозни”; “царица на грозотата”; “като отминаваме с галантно равнодушиеприродните недостатъци на тия пет дами”; “жените я гледаха с презрение, мъжете я отминаваха с безразличие”; “шега на природата”; “едва сега чувствам, че живея”; “да ме разцелуват”; “ще полудея от щастие”
Извод:
Героинята доказва, че насилствената промяна само видимо води към по-добро.
Пр. Изр.:
Разкриват се вътрешните недостатъци на самовлюбената Мими Тромпеева.
2.М2: Разказът изобличава пороците на модерния човек- духовна пустота, потребителски стремежи и фалшивият култ към знаците на научните постижения.
Разсъждения:
Иронията на автора подчертава пороците на героинята.
Доказателства:
“...елегантно облечени, грижливо гримирани, ала все пак толкова грозни.”; “превръща и най-отвратителния изрод в прекрасен ангел”; “кривогледи очи”; “тежък кошмар в нейната иначе ефирна младост”; “живо гробище”; “чувствам се на седмото небе от радост”; “днес следобед кихнах и той изтича веднага за лекар”; “няма нито капчица мозък”
Извод:
Лишената от вътрешна красота “царица на грозотата” живее в голяма заблуда.
Пр. Изр.:
Тя е щастлива от външния си вид и това й пречи да прозре истината.
3.М3: Писателят изобличавалишеното от духовност човешко съществуване, създаващо ценностна система, в която властват вещите и суетата.
Разсъждения:
Щастието за Мими Тромпеева опира единствено да външния вид и богатството.
Доказателства: “чувствам се на седмото небе от радост”; “едва сега чувствам, че живея”; “да ме разцелуват”; “ще полудея от щастие”
Извод:
Героинята не се интересува от умственото богатство на бъдещия си съпруг и това разкрива нейната бедна душевност.
IV)Заключение:
Изобличителното сатирично слово на Светослав Минков съдържа различни стилистични елементи, обединени от истинската загриженост на автора за бъдещето на човека в дехуманизиращото се общество.

todoroshko
05-19-2009, 11:43
Мерси много на детелина101.Ако някой друг може да помогне и с другите теми ще съм благодарен. :)

todoroshko
05-20-2009, 12:39
Никой ли няма представа?Класното се измества за този петък.