Трябва ми...

[#kRistiqN]

Трябва ми ЛИС на следните произведения :
"Жена" - Блага Димитрова
"Тавански спомени" и "Японски филм" - Валери Петров
Благодаря ви предварително ! :)

[TEARS]

ена - Блага Димитрова

Как тревожно е да си жена - това казва в своето стихотворение Блага Димитрова. Поетесата твърди, че е отговорност и саможертва да бъдеш жена, но е също така и гордост. Да, вярно е, че в миналото жената не е била уважавана и зачитана като личност, но вече живеем в свят на равнопоставеност между половете. И с право! Жената заслужава да се отнасят с необходимото уважение и любов и основателно бих нарекъл глупак този, който смята, че две жени са равни на един мъж. Тя прави нещо, което никой друг не може – дава начало на нов живот, така нужен, за да съществува човечеството. На нея се пада и отговорността да отгледа, възпита и подготви за суровия и безкомпромисен живот своите деца. Тя често жертва кариерата си, свободното си време, съня си и дори здравето си за доброто на децата си. Но всички това, което тя дава, един ден се възнаграждава и изпълва жената с гордост, когато тя види плодът на своите грижи и любов – току виж сина й станал политик и си дърпа най-нахално от бюджета на хората. Това, разбира се, беше в кръга на шегата. Идеята ми беше, че успехите в живота на децата на една жена я карат да се гордее с тях и да бъде щастлива.

Аз мисля, че жената и мъжът трябва винаги да са напълно равноправни и в обществото, и в семейството, и в работата. В една нормална хетеросексуална връзка жената е тази, която дарява с любов мъжа. От тази гледна точка светът не може да съществува без жената, защото ако няма любов, няма свят.

Светът на жената е сложен, многослоен, необятен, непредсказуем, изпълнен с тревоги, отговорности, но и с емоции. Изумително е колко смела, силна, издръжлива и всеотдайна може да бъде „слаборъката”. Съжалявам, че никога няма да мога да усетя какво е да си „красота и усмивка ... сред всекидневния сив кръговрат” и „да градиш живот от отломки ... просто за да съществува светът.”

[TEARS]

Жената - един необятен свят

1.Увод

1. Проблемът за жената в световната литература
2. Проблемът за жената в българската литература
3. Проблеът за жената в стихотворението на Елисавета Багряна “Потомка”
4. Проблемът за жената в стихотворението на Блага Димитрова “Жена”

2.Теза

1 Микротеза
В стихотворението “Потомка” е разкрит образът на жената, търсеща своите корени, стремяща се да се върне към миналото си .

2 Микротеза
В произведението “Жена“ на Блага Димитрова поетесата разкрива сакралния образ на жената, носителка на всички тежки отговорности, длъжна да роди, отгледа и възпита своите рожби .

3 Доказателствена част

1 Микротеза
В стихотворението “Потомка” е разкрит образът на жената, търсеща своите корени , стремяща се да се върне към миналото си

1. Прабабата – нейният образ разкрива, че непокорната кръв, течаща във вените на потомката, е наследствена.Тя е закърмена с непримиримостта и жаждата за живот. “Но усещам в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.”

2. Потомката – лирическата героиня с гордост изповядва кръвната си връзка с дедите. “Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича ,
волен глас, по вятъра разлян.”
3. Българката е горда със своя произход “Може би съм грешна и коварна ,
може би сред път ще се сломя-
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.”


Извод 1
Стихотворението утвърждава свободолюбието като върховна, универсална човешка ценност.

Преход
Както в стихотворението “Потомка” от Елисавета Багряна, така и в стихотворението “Жена” от Блага Димитрова се засяга проблема за нежната половина от човечеството, която заема важна роля в нашия “мъжки свят”.

2 Микротеза
В произведението “Жена“ на Блага Димитрова поетесата разкрива сакралния образ на жената, носителка на всички тежки отговорности, длъжна да роди,
отгледа и възпита своите рожби.

1. Разсъждения за неспокойствието
Жената носи живот пълен с мисли и тревоги. “Как тревожно е да си жена.
Красота и усмивка да бъдеш
Сред всекидневния сив кръговрат
вярност – срещу измъчения вятър,
нежност – в загрубелия сват.”
2. Разсъждения за дълга
Жената е носител на живота . Та трябва да роди,отгледа и да възпита децата си. “Отговорност е да си жена.
Бъдещето да носиш в утроба.
Да продължиш в един детски вик
Дългата мъчителна целувка.”
3. Разсъждения за саможертвата
Изразява божественото в жената, която е готова на пълно себеотрицание в името на семейството. “Саможертва е д си жена.
И до ранена, разбита гръд
Чистите извори да защитаваш-
Просто, за да съществува светът.”
4. Разсъждения за самочувствието
Жената е заслужила своето самочъвствие със важната си обществена роля на земята “Горда съм, че съм жена”

Извод 2
Стихотворението разкрива жената не само като човек, който е създаден единствено, за да отглежда деца, а кото човек със собствено право на избор и горд от своята същност.

Заключение:

Извод 1
Стихотворението утвърждава свободолюбието като върховна, универсална човешка ценност.

Извод 2
Стихотворението разкрива жената не само като човек, който е създаден единствено, за да отглежда деца, а кото човек със собствено право на избор и горд от своята същност.



Автори:
Георги Тодоров, Николай Вълчев и Християн Карастоянов VIII “e” клас

[TEARS]

“Жена”
Блага Димитрова


Литературното посвещение Блага Димитрова определя ясно и точно: “Литературата според мен е самопознание на национална, на лична и обществена съдба.” Размишления като обзетост, обреченост, тайнство не са рядкост при нея. Творческият й път е спецефичен, свой, неповторим. Авторката има щастието да се радва на приятелството и духовната връзка с Елисавета Багряна. Тази връзка е една от причините Бл. Димитрова да стане автор на двете книги “Младостта на Багряна и нейните спътници” и “Дни черни и бели.Елисавета Багряна-наблюдения и разговори”. Това, а и стиховете на Блага Димитрова за любовта, за съвременната жена като личност духовно богата, разкрепостена и утвърдена, кара мнозина да я считат за наследница и продължителка на Багрянината поетична линия.
Това обаче е само най-общо вярно. С Багряна българската жена се впуска в път, с нея идва победата на индивидуалността и чувствеността. Волна, страстна, остро индивидуална, Багряна е далеч от сухото начало, от традицията. Блага Димитрова също е бунтар, но естетиката й е различна. В стиховете си тя не само преоткрива жената като чувствителност, като обект и извор на обич, но и преди всичко!-като мислещо същество, като будно съзнание, като търсач на нови посоки, на нови опорни точки за духа и енергията.
Със силата на поетическото слово и искреността на лиричната изповед стихотворението “Жена” завладява и оставя отпечатъка на размисъл за саможертвената обич на жената-майка и любима. Началните стихове въвеждат пряко в душевния свят на героинята-безименна, но носеща най-значимото определение- “жена”: “Как тревожно е да си жена”. Това сякаш е ключ към проникване в съдбата на жената. Тя е проявление на всичко, което облагородява света и го прави по-добър и красив. Тя е противодействие на разрушителните, деградиращи сили и обстоятелства, срещу които смело се изправя със своята извисена духовност:
Красота и усмивка да бъдеш
Сред всекидневния сив кръговрат,
Вярност-срещу изменчивия вятър,
Нежност-в загрубелия свят.
Контрастното съспоставяне като художествен похват предсавя много точно трудната женска съдба като противоборство срещу онова, което нарушава хармонията в човешкия живот. В тази съдба са вплетени любовта и нежността, които движат света напред. Нейният истински пътеводител е сърцето. То я ръководи в избора й, то й посочва пътя, който ще следва, въпреки всички препятствия по него. Лирическата героиня има моралната сила да поеме риска, с който я обвързва сърдечния й избор, и да носи кръста си докрай:
От безбрежните пътища земни
Най-рискования да избереш-
Безрасъдия път на сърцето-
И докрай да го извървиш.
Любовта е властна повеля в живота на жената според стиховете на Бл. Димитрова. Това я сродява с лирическата героиня на Е. Б. в нейната творба “Потомка”. Именно любовта определя пътя на жената и тя й се подчинява без остатък. Като се вслушва в гласа на сърцето си, се изправя срещу всички възможни прегради и смело, почти безрасъдно ги преодолява.
Смисловите антоними в следващите стихове насочват към значението на присъствието на жената в живота на мъжа. Нейната привидна слабост е всъщност найната сила, нежността и любовта й са ключ към сърцето на силния, мъжа. Нравствената й извисеност и устойчивост придават и на него издръжливост в житейските бури и изпитания. От душата на “слаборъката” жена идва безкористната подкрепа за човека, когото обича. Ето това означава за лирическата героиня да “подкрепиш ръката корава”. Още по-голяма сила е изразена чрез прошката, на която тя е способна” “И непростимото да простиш...”. Но нещо повече от това е страшното изпитание, за което тя намира кураж и сила”... да градиш живот от отломки...”. Като вълшебница тя може да възроди разбитото щастие и да съгради нов живот” “от отломки”, преодоляла болката и раната в сърцето си в името на семейното благоденствие.
Освен всичко друго, тя е и майка. Най-голямото тайнство- създаването и раждането на живота- е поверено на нея. Нейното всеотдайно сърце е способно да забрави себе си в грижата за новия живот, съзнавайки изключителната отговорност, която носи пред света. Майчинството поетесата отбелязва като естествено продължение на любовта между мъжа и жената, но скрепена като вечност:
Да продължиш в един детски вик
Дългата мълчалива целувка.
Вечност да сториш краткия миг.
Твоите прострени ръце за прегръдка
Люлка да станат за нов живот.
Обвързаността на любовта с новия живот лирическата изповедница в творбата възприема като най-благородната и най-отговорната мисия в живота си:
Бъдещето да носиш в утроба.
Пътят й като майка отново е борба с изпитанията на житейския кръговрат:
Нощем над него безсънна да тръпнеш,
Светла като звездоокия свод.
Всяка детска усмивка-със бръчка
Да заплатиш и в косите със скреж.
В майчинството се сливат едновременно радостта и страданията, което превръща жената майка в нещо свято. Тази роля на майка героинята приема като висока отговорност, а не като тежка орис. Сравнено с “Потомка” на Е.Б., лирическата героиня тук обръща погледа си навътре, към съкровените ценности на живота, които трябва да съхрани и пренесе във времето, но не само за себе си. Подобна саможертва не е присъща на “потомката”. Тя търси за себе си освобождението от оковите на предписанията и родовите закони. Следва любимия си по зова на сърцето, волна като вятъра, неподвластна на ограниченията, такава е и нейната потомка в новото време. Е.Б. акцентира именно върху това.
Лирическата героиня на Б.Д. е наша съвременничка, коята познава добре и традициите и новите реалности на живота. Тя също осмисля съществуването си като мост между минало, настояще и бъдеще, но оформя един обощителен образ на вечната жена като любима и майка. Тя е способна дори да крепи света, като дава всичко от себе си. С мъдрост заявява:
Саможертва е да си жена...
И до ранена, разбита гръд
Чистите извори да защитаваш-
Просто, за да съществува светът.
Пълното себеотдаване на жената в нейната изключителна жертвеност е изразена точно и пределно ясно:
Нищо за себе си да не оставиш.
Всичко това дава основание за естествена гордост у героинята на Б.Д.:”Горда съм, че съм жена!” Това е един напълно логичен достоен финал на искрената лирична изповед.
Потомката е достоен пример за образа на жената, търсеща своето място във времето. Откривайки връзката между поколенията, тя утвърждава универсалните човешки ценности. От една страна жената е представена като потомка на своя род, а от друга- като любяща майка и закрилница. Това е нейната същност според стихотворението “Жена”. Стихотворението “Жена” описва дълбокия смисъл на женската същност-саможертвеността, самочувствието и емиционалността й.

[TEARS]

Тавански спомен-Любов и раздяла
Валери Петров
Поемата "Тавански спомен" разкрижа една човешка драма,но разказът
за нея е лишен от сантименталност и романтичност
Поемата представлява една любовна история,разказана като спомен на лирическия герой.В нея има среща,любов и раздяла.
Но авторовото внимание е насочено повече към раздялата и изследване на причините за нея.Лирическия герой ги открива
в сивотата на всекидневието,което обезличава и вкарва в релси дори едно такова одухотворяващо чувство.В гледната точка
към отишлата в миналото любов съжалението е примесно с не малка доза ирония,сякаш лирическия геройпросто свива рамене
и казва:Това е животът...
"Тавански спомен" е едновременно и поема,и разказ.Лирическия герой изразява чувставата си под форма на разказ-поредица
от случки и събития.С тожа се характеризира поетическия маниер на Валери Петров.Сюжетът на поемата,и разказа спокойно
би могъл да послужи за създаването на белетричното произведение-разказ или повест.Първата част показва как от старите
вещи се ражда спомена.С идването на есента застудява и лири1еския герой отива на тавана,за да си вземе балтона от стария гардероб.
В един от джобовете намира снимка,два бонбона за кино и шише с одеколон.Вглеждането в снимката отключва спомена за една
приключила вече интимна връзка.Във втората част следва бегъл разказ за опянението от любовта,разменените писма,първите срещи...
После идва ред на отрезвяването и нахлуването на сивотата,която измества празника в любовната връзка.Третата,четвъртата,� �етата и
шестата част показват как чуствата затихват и се стига до раздялата.Седмата,последна част отваря финала за нова среща.
Ако се вгледаме в развитието на този поетически разказ,ще открием очевидно несъответствие между основните етапи в любовната
история,поднесена от поета.НА самата любов са посветени само пет строфи от втората част,докато раздялата -почти вси4ко останало от
текста.Тази несъразмерност насочва вниманието къ изследване на причините,довели до края на интимната жръзка.Но това поетическо
разслеване не чувствата е по-скоро вглеждане в живота-такъф,какъфвто е го живее всеки от нас,а не онзи от книгите и филмите.
Основното настроение в произведението е не сълзливо-тъжно ,а горчиво-иронично и подходящо повече на ообективността на безпристрастен
разказвач.Този поглед отстрани към случилото се внушава идеята,че любовта и раздялата са естествени и обикновенни неща,каквито са
случват в живота на всеки човек.
Валери Петровизгражда много предметен образ на любовта-чрез детайлите,бележещи промянавъв всекидневието на лирическия герой.
Розовата дреха на любимата променя всичко наоколо:"биеше сърцето гръмко във гърдите","саксофоните свиреха,облаци хвърчеха/
и тролеят движеше се помежду звезите".В разказа за писмата започва да се покрадва ирония-те са "с нежни обяснения цели километри/
с послепис и послепослепис".Споменът на първите срещи е в същия горчиво-ироничен стил:Строфи и любов и кофи със сълзи".
В неколкократно анафорично повторение на глагола "помниш" се прокрадва нещо дебеляновско,но то е бързо е стъпкано от ироничното
"Помниш ли,не помниш ли? Коий те знай къде си..."кето закономерно води до "веднъж усетихме:нещо не върви!".Охладняването на чувствата
води и до отрезвяване във възприемането на околния свят.Нещата влизат в обичайния си коловоз.Тролеят,който преди летял между звздите,сега
просто следва опънатите над улицата жици.Сънят е вече не за устните на любимата,а за други,чужди устни.Охладняването,подска зващо
идващата раздяла,е изразено с помоща на великолепни метафори:"Празни бяха срещите,глупави-алеите,стаята ми-хладна,пастите-безвкусни...
Навикът и сивотата са заменили празничността на чувствата.Всекидневието е обезличило любовта."...познавахме си шапките,костюмите,познавах ме
си мислите и думите и бе излишна всяка наша реч.
Образът на раздялата започва да придобива плътност.В него се наслагват чертите на есента като символ на нещо,което си отива.
Навън е пролет,а в душите на двамата есен:"Само ний се чувствахме сякаш беше есен./Бяхме си дотегнали,казано накратко."Приближаващият край
на любовта е внушен и от други образи:Хороскопът извадихме,но не беше весел,ядохме бонбони,но не беше сладко,искахме да седнем -нямаше место.
Във финала на шеста част е разказана историята на снимката,която е отключила спомена.Разказът за нея беше белязан от характенрата
ирония:И тръгнахме ний в пътя си полека,и влажни бяха снимките и двете,и в плика залепиха се така,че колкото и да ги дърпах леко,
във нейната остана моито цвете,а в моята-едната и ръка.
Магията на любовта вече е изчезнала.Всичко е попаднало във властта на всекидневието.Любовта вече я няма.Или пък може би ще се върне некои ден?
Към тази мисъл насочва финалът на поемата,който е оцветен в същата горчива ирония:бившата любима вероятно се е омъжила за зъболекар,а лирическия
герой в момента усеща,че го боли зъб...
Тази история за любов и раздяла е разказана като спомен.Честите обръщения към бившата любима създават усещането,че всичко казано
е адресирано към нея.От друга страна,читателят е в ролята на случаен слушател на този разказ.Така се постига тази интимност и непосредственост на
поемата.Читателят остава с чувството,че споменът за старата любов е пречистил лирическия герой и го е направил по-мъдър.

[TEARS]

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ – „ТАВАНСКИ СПОМЕН”
ЛЮБОВТА - СПОМЕН БЕЗ КРАЙ
Обичайно сме свикнали да говорим за любовта патетично, да я възпяваме и да изграждаме ореол около нея. Но за лю¬бовта може да се говори и без патос, до--ри елека ирония, без това да затъмнява романтичния й образ.
В „Тавански спомен” Валери Петров рисува пред нас един необичаен и доста приземен, почти битов облик на най-нежното чувство, което свързва сърца¬та на влюбените. Поводът за връщане¬то към отминалите чувства и прежи¬вявания е определено незначителен -балтонът с късите ръкави, след него „снимка развалена”, „два билета филмови” и „едно шишенце със одеколон”. С почти фи¬лософско прозрение лирическият говори¬тел заявява отначало: „Пантарей” и до¬бавя:
Миналите мигове вече не се връщат както се не връща речната вода.
Фината ирония е скрита зад привидно сериозния тон и тъжната констатация. Споменът все пак се оказва по-силен от очакваното и навлиза с „нещо тъжно ту¬ка във сърцето” и с властта на любовта„преминала”.
Драматичната любовна история е разказана накратко с лека снизходителна насмешка:
Саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролея движеше се помежду
звездите,
и сънувах Всяка нощ твоите уста.
Всичко е толкова присъщо за влюбе¬ните - романтични и унесени. Израз на чувствата са писмата „с хиляди целувки върху всеки лист”, „снежни обяснения цели километри”. Тънката ирония се е наста¬нила в стиховете като пародия на ко¬ментар - обясненията са „цели километ¬ри”, а в края на любовните послания стои „послепис и после с послепослепис”. Драматичното обръщение: „помниш ли? ”, насочва към въображаемия разговор с любимата „в розовата дреха”. Драма¬тизмът на чувствата е изразен в ци¬тираните реплики, взети от спомена-писмо:
„Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска,
но... ”
И отново ироничният коментар на лирическия говорител: „ Строфи и любов и кофи със сълзи. ” Във всичко обаче личи нежният трепет на сърцата, които се търсят и намират, с трогателното им възприятие за све¬та:
Помниш как във всичко мислехме се
първи, а пък все откривахме старата
Америка?
Възклицанията също се вписват в та¬зи романтична драма, отново с позна¬тия ироничен тон: „Колко много котета, колко много страх! ”.
Като проследява цялата история в де¬тайли, героят на поемата сякаш търси причините за несполуката в любовта. Сменя гледната точка, мястото на дейс¬твието, бремето, сезоните:
Дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във
трамваите, никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний се срещахме в слънце и
във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си
стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!
Образно глоба, което става с чувствата,е изразено с метафората: „Като стар часовник, тихо и полека, / любовта в сърцата изхабена, спре.” Тъжната лирич¬на констатация съдържа в себе си като подтекст въпросите: Защо умира любовта? Коя е причината тя да се изха¬би, след като е била толкова пламенна; преодолявала е преградата на омраза¬та („твоите родители, мразещи ме искрено”), чертала е път към щастието („ Помниш ли как мечтите ни тихо се наме¬риха... ”)? След всички любовни трепети остава само празнотата в душите и отчуждението. Оттук нататък историята съдържа бавната агония на чувствата чийто огън вече е изтлял. На мястото на любовта се е настанила до¬садата. Светът вече не е същият, той се изпълва с безброй вещи и хора, които преди влюбените просто не са забелязвали, защото са търсели единствено присъствието на любимия. Дори празникът е „празен”, когато няма радост, защото сърцата вече са изстинали. Пъ¬тят е тягостен, той само следва „ули¬ците стари”, „пролетните сухи тротоа¬ри, извити без начало и без край”. Пътят вече не сближава двамата влюбени, той е само „ същите маршрути със същи спирки, в същи брой минути... ”. В този дълъг и тъжен път остават знаци само сградите, възкресени в спомена:
До днеска още тъщите аз помня: най-първо беше надписът огромния с погазващ пръст „ Бръснарница Багдад”; след туй гаража, малката градина и железаря, с ключ от ламарина, и киното, и въглищния склад.
Осезаема неприязън се прокрадва в нас¬троението на доскоро влюбеното мом¬че:
И аз си мислех: „ Вече сме към края.” И тъжно ми е, а защо не зная. Носът й бе по-тъничък преди. Туй копче скоро май че се изгуби. Оградите са пълни с думи груби и тази шапка лошо й седи.
Светът наоколо е погрознял, „огради¬те са пълни с думи мръсни”. В този образ на света се вписва и копчето, готово да се откъсне, и картината на „параходи в из¬пъстреното със рифове море”, негърските шлагери и „риба в синята вода”. Фантази¬рането е породено от скуката, която вече се е настанила между онези, които само се преструват на влюбени, но приближават „спирката сетна”.
„Таванският спомен” на лирическия ге¬рой е изпъстрен с картини и движение -„облачета плуваха”, „велосипедистите бя¬гаха по пистите”. В контраст на жизнерадостното настроение на хората наоколо, породено от пролетта, момче¬то и момичето усещат тъжното излъч¬ване на чувствата си и предчувстват края на любовта:
Само ний се чувствахме, сякаш беше есен. Бяхме си дотегнали, казано накратко - края беше близък и бе сто на сто. Хороскоп извадихме, но не беше бесел, ядохме бонбони, но не беше сладко, искахме да седнем - нямаше место.
Одеколонът с неговия дъх „тъжен и да¬лечен” също е част от спомена за любовта, угаснала, но явно позабравена:
Дъх от любовта ни, от мечтите мирис, на тавана носиш ти спомен оттогаз!
Като фон на възкресените спомени е мелодията на джаза, който звучи. Тъж¬ното настроение естествено се свърз¬ва с есента:
„Панта рей! - си казвам аз.
- Всичко веч протече, есента е тъжна и там долу свири като бормашина оня глупав джаз!"
Философският поглед като че ли де¬монстрира желанието на лирическия ге¬рой да приеме умъдрено това, което се случва с най-съкровените му чувства. Те всъщност напомнят за вече познат филм, в който всичко е ясно - и героите, и техните съдби. Такъв е филмът в квар¬талното кино: „И знаехме ний филма чак докрай. ” Мъчително протича времето в неуютната обстановка Настроение¬то в душата на момчето е потиснато и почти страдалческо:
И аз седях. И мъчех се да гледам, и скърцаше креслото на съседа, и аз се чувствах уморен и стар; и тъжно бе, и чувах как сред мрака един часовник във гръдта ми трака и се нуждае от часовникар.
Краят на филма явно подсеща младите хора, че е по-добре да признаят тъжния Край на своята уморена любов:
И ний вървяхме тъжни и посърнали,
че всички двойки бяха се прегърнали и само ние, само ние - не.
Тъжен е и градският пейзаж:
Врабчетата шумяха във градините, небето беше бледо над Комините и празен беше празничния ден.
Ироничният присмех превръща сери¬озното в игра на театър, без излишен трагизъм:
Когато ни дотегна вече всичко и хороскопа, пишещ за раздяла, - ах, вече ясно бе! - излезе прав, отидохме - заради шегичката - тя с нова рокля, аз със роза бяла при стария крайпътен фотограф. Въпреки играта на влюбени, истинската същност на нещата определя нас¬троението на героите в тази малка житейска драма:
И всичко стана жално моментално: и хората, и бледното предградие, и снимката, излязла тъй добре; и двамата се гледахме печално...
Един добър знак като надежда е закачката при разделянето на снимките: „във нейната остана мойто цвете, /а в моята - едната й ръка. ” Това дава повод за малко оптимизъм в тъжния миг на раздяла¬та, вече неизбежна и реална: „Туй са явни знаци, че ще се срещнем пак и не след много.”
Краят на поемата напомня за един от онези послеслови, с които са завършвали писмата на влюбените. В него има въздишки,6ълнение и желание за нови срещи. Звучи пак музика, а сладкото горчи. Лирическият герой явно осъзнава, че всъщ¬ност в спомена за любовта се е завърна ла самата тя, че няма край, че раздялата е била безсмислена и ненужна:
Ах, защо ни трябваше да се разделяме ? Аз тогаз си мислех, че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупак.
Финалът на поетичния диалог съдържа освен типичната за автора ирония и една възкръснала надежда за любовта, пречистена от спомена:
...и как мислиш, може да се срещнем пак?
„Тавански спомен” на Валери Петров е прекрасно смесване на сериозното и смешното, на делничното, обикновеното с празника на сърцето - любовта, преминала и отново възродена. Образи¬те и чувствата, които „изкристализират” (по думите на автора) в поемата, са останали незабравими, защото лю¬бовта е всъщност спомен без край в сърцата на влюбените млади хора.

[TEARS]

Валери Петров - „Тавански спомен”

Валери Петров е един от най-обичаните и популярните съвременни поети и драматурзи. Стиховете му са сю¬жетни, изпълнени с конкретни детайли и със завладяваща артистична атмосфера. Необикновено наблюдателен е. Умее да разкрива любопитните неща от живота и да споделя с читателя необичайните си и неочаквани заключения. Той успява вина¬ги да заинтригува, да увлече възприемателите си, да ги откъсне от скуката на ежед¬невието. Изключителен майстор е на игра¬та и на шегата, чрез които най-ненадейно и необяснимо провокира тъга. В изобрази¬телно представените картини и ситуации от ежедневието влага шеговитост. Значи¬телните му философски и психологически идеи са свързани с любовта, младостта, из¬куството, познанието, старостта, смисъла на човешката екзистенция... Силно впечат¬ление прави неговата неизменна и странна усмивка на мъдрец, който гледа на света с насмешка и остава нещо недоизказано и загадъчно. Целта му е да ни остави сами да разтълкуваме и сами да прочетем и оце¬ним казаното от неговия лирически герой. Валери Петров е ненадминат майстор на пародията, на игрословицата, на изящния и елегантен стих, на хапливата ирония, на артистично поднесената поетическа фра¬за. Той ни разказва за най-обикновени не¬ща и случки по най-необикновен начин, за¬палвайки любопитството ни със своята вечна загадъчност. Той владее в съвършен¬ство българската лирическа реч, виртуозно си играе с думите, притежава искрящо чув¬ство за хумор. Надсмивайки се над герои¬те си и над себе си, Валери Петров дели¬катно и неусетно се отстранява и отчужда¬ва от фабули ия си разказ, за да може в сти¬ховете си да превърне дори и трагичното в своеобразна игра (както сам казва: „Сякаш игра е”) и успява дори от собственото си страдание да изобрети остроумна шега. Той се самоиронизира и когато говори се¬риозни неща за любовта (например в пое¬мата: „Тавански спомен", или в пиесата „Когато розите тан¬цуват”).
Хрумванията на поета са винаги забавни, остроумието му - непостижимо, а пое¬тическото му слово-съвършено в просто¬тата и яснотата си. Много често в блестя¬щата игра на думи звучат сериозно негови¬те откровени пародии:
Какво си любов, ах, какво си, кажи!
Защо са тъй сладки твоите лъжи?
Защо веднъж страдал, човек е готов
отново да страда със тебе, любов?
Това четиристишие от известната пиеса на Валери Петров „Когато розите танцуват” е един от многото случаи на поетическа игра с думите и с настроенията. Поетът се шегува със сериозни неща, оставайки на¬пълно сериозен. Игра и сериозност, паро¬дия и истина винаги странно съжителстват в творчеството на този безспорен виртуоз на римуваното художествено слово.
Погледът на Валери Петров към сюжет¬но изобразените случки и преживявания е най-често деликатно ироничен и самокри¬тичен, а мъдрите му изводи и обобщения са поднесени с грациозна и лека насмешка и безмилостна самоирония. Той успява да остане замислен, когато говори за любовта и младостта, за емоционалния свят на личността, за тъгата на остаряването и за умората от живота. Най-често шегите му са придружавани с горчивина и страдание. Той сам се оплаква, че има в окото си стъ¬кълце от криво огледало (като героя на Ан¬дерсен от приказката „Снежната царица”) и затова всичко около него му изглежда раз¬кривено и грозно. В подобни случаи сло¬весните му закачки, игри и пародии пре¬растват в сатири - безпощадни, отправени към обществените нрави и пороци.
Валери Петров е интелектуален поет. Той нарочно смесва комичното с възвишено¬то, остроумието с тъгата, усмивката с гри¬масата на страданието, за да ни увлече и удиви, да ни забавлява и наскърбява ед¬новременно. Неговите тънки иронични подмятания и сдържаните му тъжни сме¬хове са уникално явление в българската по¬езия. Валери Петров е неповторим, няма предшественици и все още достойни пос¬ледователи.
Стиховете му разкриват преживявания, породени от живота в модерния град. Те носят особена съкровеност и нежност, жиз¬нерадостно светоусещане и дълбока жи¬тейска мъдрост. Поетичните му внушения създават нов смисъл на познати образи от света на природата и човека като катеричка на прозореца, стрък тинтява, танцуващо есенно листо, дете, чиято душа е отворена за добротата и благородството.
Всеки път, когато се връщаме към стихо¬вете на Валери Петров, ние, читателите му, отново и отново преживяваме възторга от красотата, музикалността и съвършенство¬то на неговия игрив и мъдър стих, разкри¬ващ красотата на живота. Неговото искре¬но споделено с нас откритие за ценността на живота ни звучи като наше собствено откритие:
Един билет, една случайна книга, един предлог за тръгване на път-във същност, колко мъничко ни стига, да стане съвсем инакъв светът!
В поемата „Тавански спомен” Валери Петров разкрива психологическите си наб¬людения и философските си мисли в дел¬ничен любовен сюжет. Поемата е написа¬на през 1939 г. с първоначално заглавие „Далечен джаз”. Тук любовната история се разказва с тъжен смях. Става дума за раз¬дялата на двама влюбени. За тази своя по¬ема поетът споделя следното: „Кога и как се е писала поемата - не помня. Макар да се говори за раздяла, тя е свързана с момичето, което после ми стана жена... Странно е, че повечето ми неща на интимна тема гово¬рят не за радостта от любовта, а за тъга¬та от разделите.”
В „Тавански спомен” лирическият герои е още ученик и любовта, за която разказва, е вероятно първата му любов, но това не му пречи да бъде насмешлив и ироничен към самия себе си. И тук Валери Петров сякаш пародира патетичните излияния на много разпространената любовна лирика. Той не понася патетичността, както и пря¬ко поднесените драматичност и трагичност на ежедневието.
И тази негова творба е сюжетна както много други. Изградена е от случки, ситуа¬ции и картини, представящи двамата мла¬ди герои - без гръмки фрази и абстрактни символи, без дълбокомислени анализи. Ли¬рическият герой си спомня подробности от своята младежка любов, когато чувства¬та му вече са изкристализирали в спомени; когато са се отдалечили от неговото настояще. А в поемата споменът възкресява вре¬мето, през което сърцето на лирическия ге¬рой е биело „гръмко в гърдите” от силна любов; когато е пишел любовни писма „с хиляди целувки върху всеки лист”, и когато с розови очила е възприемал целия свят. Той се обръща към момичето, което тогава е обичал, за да си припомнят заедно време¬то на щастливата си влюбеност:
Помниш как поскърцваха стълбичките
дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха в малката ми стаичка, цялата във прах?
Лирическият герой възкресява в „таванс¬кия си спомен” процеса на охлаждане на пламенните чувства, процеса на омръзване между двамата млади влюбени; възкресява и техните еднообразни делници, които с ба¬налността и скуката постепенно похабяват любовта. Възторгът на чувствата изчезва от всекидневното повторение на срещите между двамата, „усещащи един от друг умора”. Лирическият герой подробно обяснява защо срещите им стават празни и скучни; алеите, по които вървят, им изглеждат глу¬пави, а таванската им стая -хладна и непри¬ветлива. Те двамата сякаш вече всичко са си казали и нищо повече не им е интересно и вълнуващо, когато са заедно:
И тръгнахме по улиците стари, по пролетните сухи тротоари, извити без начало и без край. Вървяхме все по същите маршрути със същи спирки, в същи брой минути като квартален остарял трамвай.
В спомена на лирическия герой подроб¬но е нарисуван пътят, по който двамата ми¬нават мълчаливо край малката градинка, край железаря, край киното, край въглищ¬ния склад... И колкото по-конкретни са спо¬мените, толкова по-мъчително е еднооб¬разието между двамата влюбени, които познават мислите и думите си, „шапките и парфюмите си”. У тях се засилва тъгата от изчерпаната им любов.
Ежедневните преживявания на героите в поемата „Тавански спомен" са пресъзда¬дени в спомена на натъжения лирически герой, който възкресява миналото на фона на бедния и скучен градски пейзаж. Влю¬бените тук се движат заедно по едни и съ¬щи неинтересни места, гледат повторно ед¬ни и същи глупави и банални филми. Дори пастите в сладкарницата започват да им на¬гарчат... Те си омръзват помежду си, защо¬то животът им е скучен, защото нямат но¬ви, обогатяващи ги впечатления, а и защо¬то са твърде млади и еднообразието бързо им омръзва.
В тази поема има автобиографизъм. Ва¬лери Петров е преживял подобна раздяла с момичето, в което е бил влюбен, и много лични свои настроения претворява чрез ге¬роите си в поемата. Лирическият герой тук се чувства уморен и остарял преждевре¬менно от баналностите на своя живот.
Двамата с момичето вървят „тъжни и по¬сърнали” в празничния ден, който им из¬глежда безсмислен. Предчувствайки наб¬лижаващата раздяла, героите изпитват мъ¬ка, но не са в състояние да възстановят за¬губеното си щастие на влюбеност и радост. Душевното състояние на лирическия герой след раздялата остава тъжно, а споменът от миналата любов, вместо да избледнява, става все по-осезателен. Героят започва да разбира, че няма да може да забрави тази своя любов и това момиче, което истински е обичал. Колебанията му се обясняват с младежката му неопитност и несигурност. Времето след окончателната раздяла му но¬си изненади: предчувствие, че е станала грешка, че между тях връзката е била силна и затова той не може да я забрави. Дори напротив, той все по-често се пита: „Но да¬ли наистина туй беше края? ” И в мигове на мълчаливи колебания поетът намира игри¬ви начини да изрази настроенията на своя герой:
Нещо ме ядосва, но какво — не зная. Може би балтона?Може би бонбона, който тъй е сладък, че почти горчи. Старият балтон, намерен на тавана, ос¬таналия в джоба бонбон от времето на „изчерпаната” любов, са конкретните де¬тайли, които превръщат в игра тъжната си¬туация на преждевременно разделилите се влюбени:
Ах, защо ни трябваше да се разделяме! Аз тогаз си мислех, че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупак. И усещам, нещо зъб един боли ме, и ако не мине, трябва да го правя, и как мислиш, може да се срещнем пак? Това е финалът на поемата „Тавански спомен”. В него остава недоизказана ми¬съл, невзето твърдо решение. И тук Валери Петров остава верен на убеждението си, че възприемателят трябва да се остави сво¬бодно да тълкува художествените му текс¬тове, да разкрие неговите естетически възгледи на модерен поет, който дълбоко вяр¬ва във въздействащата сила на изкуството.

[TEARS]

Валери Петров “Японски филм”
Стихотворението “Японският филм” представлява конфликта между художественото въздействие на филма и невъзможността отправеното послание да стигне до голяма част от хората.Първите два стиха на творбата сгъстяват кинематографския разказ:
На остров гол живеят джама
И го поливат нощ и де.
Това е филмът.Друго няма.
И бий скучаете край мен.
Представен по този начин ,филмът разкрива една оголена,бедна и поради това неинтересна за зрителите ,действителност.Лирическия говорител гледа този странен филм,в който двама души вършат само едно действие –носят вода ,поливат малък и каменист остров,който искат да облагородят,за да имат средства за прехрана.Повторението на епизодите и кадрите в тях са лишени от динамика, на са интересни за публиката ,не и носят забавление.тя се оказва непривикнала към необичайната стилистика на японския филм.Кадрите се точат монотонно и това предизвиква досада и скука у зрителите.В залата се чува смях,смеят се на самите себе си ,че са могли да дойдат и да гледат този “тъп” филм.Очакванията им са излъгани ,чуждия живот се оказва неразбираем.Зрителите не виждат дори това,което филмът им показва.Оказа се ,че диалогът между посланията на филма и публиката е навъзможен.къде е вината?
Основната дилема на стихотворението е дали вината е у режисьора или у тези,които не разбират.Именно това е основната тема ,а формата е диалогична.От една страна ,младите зрители в киносалона смятат,че изкуството трябва да забавлява .И те имат сворето право.От друга страна са хората ,които творят изкуството.Те имат мисия да накарат хората да проникнат в тайните на изкуството и да разберат загадките на живота.В това се състои отговорността на твореца.Връзката между тях е прекъсната,диалога се оказва неусъществим.Това е една от големите теми на изкуството в двадесети век.За да съществужа комоникация , трябва да има участници,които да полагат усилия,същите усилия,с които двамата участници от филма облагородяват своя остров.

Сега вървете към вратите,
Шумете,смейте се на глас
Докрай,додето разцъфтите,
Ще мъкнем влагата към вас!
Трудът на двамата на острова е аналогичен на творческия път, по който киноизкуството пресизвиква размисъл или трогва зрителя до сълзи. Изкуството в този случай не е скучен труд , грижа за човека ,за ценноста на неговия гол свят, сред който най- високата цинност е живота.Ето защо пред читателя застават японския филм и българската поезия,които имат едно и също предназначение-“черпак подир черпак” да мъкнат влага за пресушения остров ,за да разцъфтява живот.
По този начин трудноразбираемото стихотворение става разбираемо.Между поливането и разцъфтяването, от една страна , и човешкия живот от друга,който бил станал гол остров без живителна влага на изкуството.Но все пак ще продължим да поливаме.Това е позицията на Валери Петров с любимото оглеждане на проблема от двете страни,но и с голямо желание да продължи напред,за да се изпълни мисията на твореца.
Стихотворението “Японски филм” е посветено на известния филм “голия остров” на големия режисьор Акира Куросава.
Не е необходим читателят непременно да е гледал филма,за да има отношение към проблемите.На пръв поглет твореца се обръща към зрителя за повече духовност чрез конкретната оценка на една художествена творба.Трудно се вкарва насила духовност у някого.Светът е пъсрър.Един носи у себе си духовност –друг не,но на земята има място за всички.
Позицията на поета защитава философията на филма.А читателят приема ли я, или не?Такъв директен отговор трудно може да се даде.Внущенията на Валери Петров излизат далеч извън конкретната творба.Както филма на режисьора Куросавакрия по дълбок философски смисъл от картините на екрана ,така и творбата на поета събужда повече въпроси и размисъл,отколкото е видимо виншно.
По такъв начин в диалога е включен и читателят . Това е нишката ,по която ще тръгне ,ако за него е важен прекъснатият диалог. Но това е въпрос на негов личен избор.”японският илм” е творба , която поставя нелесни за разрешение въпроси , най-болезнените за нашето съвремие.Тези въпроси се поставят от една безкрайна поредица от творби ,които си задават въпроси,но немогат да намерят напременно отговор.

[TEARS]

“ Японският филм ” и моите мисли за съвременното кино


Наскоро попаднах в един форум в Интернет. На темата : “ Споделете с нас какво четете в момента “ едно момиче беше отговорило: “ Аз имам да пиша тема върху “ Японският филм “ – едно малоумно стихотворение на Валери Петров “ . И се стъписах колко прав е великият наш поет, когато пита: “ Нима сте духом голи? “ и показва “ духовната култура “ на зрителската публика, а защо не и на нас, читателите.
И кое е малоумното на стихотворението? Това, че показва липсата на интерес на нас, обикновените зрители, към стойностното кино? Това че като не умеем да го разбираме, не го уважаваме, присмиваме му се и го отхвърляме? Или това, че ни показва, че сме се превърнали в бездуховни консуматори, нискокултурни и безчовечни същества? И все пак Валери Петров не ни осъжда. Той ни кара да се замислим върху стойностните неща, за смисъла на живота, за истинската същност на човека и е готов да направи всичко, което е по силите му, за да поддържа духовността у нас – “ ще мъкнем влагата към вас! ” .
И започвам да се питам. Коя е причината за липсата на комуникация и разбиране между зрителите и създателите на стойностни филми, между хората на изкуството и публиката въобще? Дали вината е в творците, че правят филми, които са неразбираеми за нас, зрителите? Или вината е в нас, че не разбираме посланията на филмите и творбите?
Според мен, истината е някъде посредата и всяка от страните трябва да направи своята крачка към сближаване на двете позиции.
Авторите трябва да се стремят да правят всичко необходимо, за да приковат вниманието на всички зрители /читатели/, които трудно се поддават на внушения, идващи от изкуството.
Вярно, посланията на изкуството обикновено винаги изпреварват времето си, но истинският творец не бива да се отказва от мисълта да направи всичко възможно , за да се случи “чудото” на приобщаването към стойностното изкуство чрез подбор на житейски ситуации, близки до съзнанието на нас, зрителите /читателите/, защото многовековната история на света доказва, че чрез търпение и възпитание може да се постигне много.
Но, нека да обърнем взор и къв нас самите, зрителите, читателите...Понякога ми се струва, че техническият напредък, промяната в битовите ни условия на живот спрямо нашите прадеди от XVIII век с нищо не увеличават моралното ни превъзходство. Май духовното ни развитие не е надскочило това на съвременниците на Волтер. Вещите, материалното така е обсебило съзнанието на хората, че нямат време да обърнат внимание на вътрешния си свят. Нашето предимно консуматорско отношение към живота и нежеланието да се ангажираме с показваните на екрана ценности ни води към едно духовно отродяване и отчуждение от познанието и културата.
За съжаление, днес, киното все по-трудно въздейства върху чувствата ни, защото се приема предимно като зрелище, а не като естетически факт. Аккцент във филмите се поставя предимно върху външния сблъсък, а не върху драматизма на героите. Заливащите ни от екрана елементарни американски филми, многото развлекателни програми и реалити шоута притъпяват духовната ни чувствителност. Така сме заставени да живеем в инкубантор и да се подхранваме със заместители на духовността , със заместители на идеите. Започваме да приемаме всичко съвсем елементарно и първосигнално и като че ли преставаме да се замисляме върху истинските стойности. А духът ни се свива заключен в малкото кътче, отредено му в съзнанието ни и плаче наранен от болка.
Затова, нека творците правят повече стойностни филми и произведения, които да имат за цел да облагородяват, да подтикват към размисъл, да събуждат съчуствие и състрадание към видяното на екрана, в театъра или към прочетеното.
Нека и ние, зрителите и читателите, също направим своята крачка – да се обърнем към духовното, скрито някъде в нас и да го освободим да се развива, за да станем по-добри и по-мъдри.
А, и накрая, снощи гледах по “СИНЕМАКС” един съвременен японски филм – “Обеанието”. Беше страхотен!

[#kRistiqN]

Благодаря ти многоооооо :grin: