ScionOfStorm
05-22-2009, 14:38
"От призрак раждам дим
и в него заживявам.
В далечината виждам
нечий загубен син
на хиената, на змията."
Израснал е сред хората – живина в бетонните им убежища, които обаче не могат да ги скрият от самите тях. Слънцето му е увяхнало, асфалтът е напълнил зъбите и душата му и е задушил предишната величина.
Из вените му преди е текло мастило, така ми каза. Писал е с него, мрак и светлина е сбирал и е пял за хората, природата, и нещата, които са го интересували. Времето е отминало под напора на бетона. Сега изкуствено разреден петрол се просмуква из вените му, подхранва чувствата и емоциите му. Обуславя отношението му към другите, което е с дъх на развала и смърт. Играе насигурно и под покривало от слуз и фабрични отпадъци, под отровната плът, стаява злобата си, желанието да наранява другите. Те не виждат това и с усмивка приемат от плътта му, защото това е новият Спасител. Плътта му е хляб, кръвта му е вино с черна горчилка. Човечеството е старо за религии, ново и открито е за реализма...но всяка ера има своя идол, признат или не.
Отказвам да приема дара на сина. Стоя и наблюдавам отрочето на хората, което метаморфозира бавно, но сигурно. Хора идват, хора си отиват, приемат къшей плът със замаскирана плесен и мухъл.
На първия ден те са десет. На втория – двеста. От третия натам започвам да губя бройката им, а просто гледам карнавала, който дава условията на новия световен ред. Поклонниците също метаморфозират, подменят кръвта с петрол, покриват се с обвивка от отрова и слуз. Все едно гледам хитиновите обвивки на раците, само че по-инакви.
Стоя на покрива на света. Под мен са градовете на хората и техните доскоршни копнежи. Отдолу – гъмжило от изстинали същества, ръководени от новия си Месия. Погледът ми се откъсва, защото вече спрях да чувствам и да съжалявам за тази промяна. Радостта идва от това, че ще умра скоро и няма да стана един от тях.
Съзвездията се менят, за да успеят да се напаснат на новите реалности. Мантикората изяжда Мечките и развива своята скорпионска опашка в звездна победа и ликуване. Хиената се възражда. Змията удушава Таурус, под напора й загиват и другите доскорошни мечти на хората.
В мигът, в който новите съзвездия извършват своя вечен брак, тълпите надигат протяжен стон и Вселената затреперва. Мракът пръсва очите ми, а аз падам някъде, където е спокойно. Завинаги.
и в него заживявам.
В далечината виждам
нечий загубен син
на хиената, на змията."
Израснал е сред хората – живина в бетонните им убежища, които обаче не могат да ги скрият от самите тях. Слънцето му е увяхнало, асфалтът е напълнил зъбите и душата му и е задушил предишната величина.
Из вените му преди е текло мастило, така ми каза. Писал е с него, мрак и светлина е сбирал и е пял за хората, природата, и нещата, които са го интересували. Времето е отминало под напора на бетона. Сега изкуствено разреден петрол се просмуква из вените му, подхранва чувствата и емоциите му. Обуславя отношението му към другите, което е с дъх на развала и смърт. Играе насигурно и под покривало от слуз и фабрични отпадъци, под отровната плът, стаява злобата си, желанието да наранява другите. Те не виждат това и с усмивка приемат от плътта му, защото това е новият Спасител. Плътта му е хляб, кръвта му е вино с черна горчилка. Човечеството е старо за религии, ново и открито е за реализма...но всяка ера има своя идол, признат или не.
Отказвам да приема дара на сина. Стоя и наблюдавам отрочето на хората, което метаморфозира бавно, но сигурно. Хора идват, хора си отиват, приемат къшей плът със замаскирана плесен и мухъл.
На първия ден те са десет. На втория – двеста. От третия натам започвам да губя бройката им, а просто гледам карнавала, който дава условията на новия световен ред. Поклонниците също метаморфозират, подменят кръвта с петрол, покриват се с обвивка от отрова и слуз. Все едно гледам хитиновите обвивки на раците, само че по-инакви.
Стоя на покрива на света. Под мен са градовете на хората и техните доскоршни копнежи. Отдолу – гъмжило от изстинали същества, ръководени от новия си Месия. Погледът ми се откъсва, защото вече спрях да чувствам и да съжалявам за тази промяна. Радостта идва от това, че ще умра скоро и няма да стана един от тях.
Съзвездията се менят, за да успеят да се напаснат на новите реалности. Мантикората изяжда Мечките и развива своята скорпионска опашка в звездна победа и ликуване. Хиената се възражда. Змията удушава Таурус, под напора й загиват и другите доскорошни мечти на хората.
В мигът, в който новите съзвездия извършват своя вечен брак, тълпите надигат протяжен стон и Вселената затреперва. Мракът пръсва очите ми, а аз падам някъде, където е спокойно. Завинаги.