MalichKa
05-24-2009, 09:37
Надявам се да ти помогне това, което намерих :)
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЛЮБОВТА В ПОЕЗИЯТА НА ПЕЙО ЯВОРОВ
Пейо Яворов създава дълбока драматична поезия, която разкрива трагичния сблъсък на един устремен към хармония и спокойствие дух и невъзможността неговият порив да се случи в подвластния на битийното свят. Оттласнал се от патриархалната обвързаност, живеещ в епоха на динамично променящи се нравствено- етични системи, лирическият герой на Яворовата пое-зия се люшка между самотата и отчуждението, болезненият повик за любов и чистота и неисто-вия копнеж по смъртта, като единствено разрешение на екзистенциалнит е проблеми. В този свят на полюсни изживявания и драматична раздвоеност, любовта също е обречена на сложни, мъчителни метаморфози. Нееднозначна и многопластова, както всички емоционални преживя-вания на неговия лирически герой, тя се превръща в знак за усложненото светоусещане и изос-трена сетивност на модерния човек. Яворовите любовни стихотворения съдържат първите шедьоври на българската любов-на лирика, разкриващи най-неуловимите трепети на душата на “чудака”, на двата трагично- красиви романа на живота му – нежната обич и копнежите към Мина и изпепеляващата любов-страст към Лора. За първи път в българската поезия той определя мястото на любовното чув-ство в човешкия живот. Любовта се превръща в символ на мечтаната красота и сбъднатите блянове, в тихо съзерцание на душите, в копнение, в молитва. Тя е опит за надмогване на би-тийното, но и източник на мъчителни съмнения, породени от срещата на бляна с реалността, от невъзможността да бъде опазена мечтата. Лиричните образи, деформирани от разкъсващата ду-шата самота, отстъпват място на “прохладния лъх”, светлина, лъчи, цветя. Сред тях се откроя-ват два централни образа – “душа” и “очи”, но не на кои да е очи, а очите на любимата – очите, които като път към душата, към нейната “музика” и “лъчи”. Нежна, ефирна, ангелски- невинна “вълшебница” в бяло, с “вейка от маслина”, Яворовата любима е символ, носител на загубе-ната красота и хармония. Тази жена – дете и ангел – няма физическа определеност. Дори мал-кото щрихи, с които Яворов рисува портрета й, по-скоро открояват нейната душевност и нрав-ствена чистота. “Сън сбъднат в съня”, тя разсейва надвисналите облаци от “Нощ” и открива ясни “звездни небеса”. Светът на любимата е приказно чист и безкрайно различен от “грубия”, реален свят. Намерил опора в любовта. “чудакът” Яворов се отдалечава от задушаващите го действителност и битие, и потъва в този болезнено необходим нов, “свят за двама”. В него той търси успокоение, опитва се да избяга от драматизма на вътрешното изгаряне. Ранните стихотворения на Яворов “Калиопа”, “Луди-млади”, “Павлета делия и Пав-летица млада”, изградени върху стилизирането на фолклорните мотиви, пресъздават любовно-то чувство като игра, защото то все още не е познало съмненията на обременената от “страсти и неволи” личност. Те разкриват жизнерадостната , естествена и някак по-първична любов, ли-шена от болезнеността на изжияването на характерна за по-късните творби на поета. В тези за-качливо- оптимистични произведения е загатнат, като тревожно предчувствие, мотивът за не-постижимата, дори в любовното сливане хармония. В стихотворението “Сенки” мотивът за невъзможната хармония се трансформира в мо-тив за отчуждението на личността, в абсолютизиране на самотата и страданието на несподеле-ната любов: “...те няма да се чуят, ние ще се досегнат, сами една за друга в жажда и примама, те – сянка на мъж и сянка на жена” Отчуждението превръща духа в тъмна сянка, в неузнаваемостза Аза. Той не може да прескочи бариерата между себе си и любимата, не може да възстанови първичната цялост на същността си. Засилващото се екзистенциално напражение от мъчителния копнеж по сливане-то, дава основата на градацията в началото на строфата: “Те шепнат може би, но може би и викат, но може би крещат; – те няма да се чуят, две сенки на нощта, през толкоз светлина...” Светлината е противопоставен а на нощта – времето, в което човек остава насаме със се-бе си, когато обективната реалност губи очертанията си в субективното. Личността се затваря в себе си, в своя вътрешен свят и всемир, затова сенките са сенки “на нощта”, а това е загатване за невъзможността да излязат от собствения си психологически живот, от емоционалната си и духовна същност. Те са положени и в контраст със светлия лъч на любовта – и тук, след визия-та на ситуацията, предадена чрез контрасти, градации и противопоставян ия, като последна пе-симистична равносметка, прозвучава маркираният в художественото пространство стихотворе- нието мотив за непреодолимата дистанция и отчуждение. Чужд на Пенчо- Славейковата монолитност, на неговото по-скоро умозрително, откол-кото емоционално изживяване на любовта, като интелектуално и духовно единение на две ду-ши, Яворов не успява да постигне копнежът по покой и съвършенство, дори и в любовното пре-живяване, защото тя синтезира в най-пълна степен конфликтната опозиция между дух и плът, идеалното като очакване и бруталността на реалното, като случване. От безсилието му да опази фикционалния свят на свота мечта се раждат и трагични нотки, характерни дори за най-светли-те му любовни преживявания. В стиховете, посветени на Мина, любовта е своеобразно просвет-ление, тя предполага духовен катарзис: “И пак ще се обърна просветлен света да видя цял при ярък ден” (“Ще бъдеш в бяло”) Ликът на любимата е изграден от съзнанието на лирическия Аз, тя се превръща в идеал, в абстрактна идея. В този смисъл емблематичн са стихотворенията “Ела!”, “Пръстен с опал”, “Обичам те”, “Ще бъдеш в бяло”: “Очите ти са звездни небеса. Косата ти е здрачния воал на късна вечер, твоята коса” (“Ела!”), “Обичам те въздушно нежда, в нежна младост, като на ангела сънят” (“Обичам те”) Навсякъде любимата е някак въздушна, оприличавана на анел, “заря- невинност”, тя е абстрактна, намираща се сякаш в някакво друго измерение. Никъде не е дори загатната връзка-та й с материалното, живо същество, дори, напротив – тя, като образ опонира на тази реална представа. В случая Яворов вижда в нея онова духовно начало – идеал, с който той трябва да се свърже, да за постигне съвършенство. Невъзможността това да бъде осъществено тук идва от липсата на връзка с действителната личност. Присъства духът, но плътта е разтворена в него и така се “разтваря”, унищожава и реалният образ на любимата. Далечината на нейния лик често е загатвана в самото заглавие на творбата “Ела!”, “Ще бъдеш в бяло”. Те съдържат мотив за очакването, което само по себе си предполага липса на присъствие, дистанцираност в пространството. Другата особеност, която също асоциативн води към нереалността на образа на люби-мата, е връзката му със съня – “като на ангела съня”. В този смисъл последните строфи на “Благовещение” могат да се мислят като смислово обвързано с всички серафически стихотво-рения, посветени на любимата: “...зефирен лъх от ангелско крило сред зной облъхва моето чело, отпаднал ме лелее нежен сън...” Още в първия куплет се появява сънят, мотивът продължава и във втория, заедно с мо-тива за просветлението, което абстрактният образ на любимата носи – “люлее и приспива ми-сълта”. Тя е “ангел” и “дете”, символ на непорочността, но и “сълзата”, в чиято кристална прозрачност се отразява тъгата от осъзнаването, че щастието е само сън: “аз слушам празнично тържествен звън през утрен сън – уви, през сън...” (“Благовещение” ) “Пленница смирена” на “две хубави очи”, душата на лирическия герой е освободена поне за миг от разтърсващите я противоречия, положена сякаш извън времето и пространство- то, в създаденото от любовта усещане за вечност: “тя моли; – аз я гледам; – век измина” (“Вълшебница”) Покоят обаче е кратък, защото “вълшебното тържество” на мълчанието е не толкова “тържество” на любовното сливане, колкото на неосъществената хармония, на безначалната и безкрайната самота “душата ми се мъчи в глад и жажда, но твоята душа не се обажда” (“Вълшебница”) Изчистена от конкретните измерения, изцяло пренесена в сферите на духовното, любов-та в Яворовата лирика е любов-мечта, любов-илюзия. В този смисъл емблематични са заглави-ята на стихотворенията – “Блян”, “Мечта”, “Ела!”, “Предчувствие” и подчертаното ситуира-не на преживяването не в конкретната реалност на настоящето, а във фикционалния свят на бъ-дещето. Подчинена на магията на очакването тя е едно жизнеутвърждава що чувство, провоки-ращо увереността в доброто и красотата: “света прогнил от зло не е, щом то е твоята родина” (“Ще бъдеш в бяло”) Любовта е значеща само когато е затворена в интимния свят за двама, защото в нея е за-ложена сила, която провокира духовното пречистване на личността. Отказвайки се да я поло-жи в прагматизма на битието, лирическият герой достига до нейното своеобразно канонизира-не, до превръщането й в едно сакрално пространство: “Аз бих намерил и тогава даже отломки, от които да създам нов свят за двама ни, и свят и храм” (“Ще бъдеш в бяло”) Ключово значение при тълкуването на Яворовата поезия имат семантичните значения на белия цвят. Той е символ на чистотата и непорочността на любимата, на илюзията и бляна в любовното преживяване: “Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина и като ангел в бяло облекло” (“Ще бъдеш в бяло”) Той носи и смисъла на непостижимост в един толкова несъвършен свят. Създава се усе-щането, че душата на Аза е омагьосана от нежността, чистотата, белотата и невинността, и е принесена в друго пространство, където той се надява, че ще намери толкова и така желаната хармония и спокойствие. Често подчертаваната при интерпретацията на стихотворението “Две хубави очи” кръ-гова композиция може да се мисли и като своеобразно двежение на чувството. То започва с тихо, мечтателно съзерцание на двете “хубави очи”, с надежда, която се превръща в настойчива отчаяна молба-молитва. След това преминава през мрачното предчувствие за едно гибелно ут-ре, за опорочаване и гибел на най-чистото в душата, коеот прави любовта прекрасна, за да про-дължи през категоричното отричане на съмнението, през заглъхващото ехо на молитвата: “Душата ми се моли, дете” и отново да се спре при двете “хубави очи”. Тук лирическият герой е пленен и очарован от “две хубави очи”, заслушан в невидимите хармонии на едно друго блаженство, “музика-лъчи”. Ду-шата му е умиротворена и пречистена “пленница смирена”. Този порив към чистотата, към лю-бовта като безплътен идеал, също завършва с разочарование, пустота и страх. Отново е загатнат мотивът за непостижимата хармония: “Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях” Обречена на сложни, мъчителни метаморфози, любовта на Яворовата поезия се транс-формира от вдъхновяващо и съзидателно чувство във финална предопределенос т и разруши-телна страст. То не е само “блян”, но и “стон” и “проклятие”. От съкровенна изповед тя се превръща в жестоко заклинание: “проклет, жена, часът, когато жадна плът внезапно те съзрях в мъглата на молитвите” (“Проклятие”) Платоническото съзерцание, преминаващо в плътска страст, деформира бляна, унищо-жава всички чисти копнежи и пориви. Нейната демонична страст разрушаваща мечтата, магия-та на любовта-храм, за да обрече лирическия герой на най-жестоката самота – самотата на из-губените илюзии, на непреодолимото отчуждение и от света, и от себе си: “И плач е песента ми, плач в изгубен път” (“Проклятие”) Лирическият герой не може да помири идеала и ралността, поривите на телесното и на духа: “От други свят съм аз – не си виновна ти... не си виновна ти, от тебе исках аз не сажди на страстта, а дух кристален мраз” (“Не си виновна ти”) Това мъчително раздвоение поражда и образните метаморфози в образа на жената от дете и ангел, тя се превръща във вакханка (цикълът “Царици на нощта”), в чудовище, “знойна плът”. Визира се образът на жената, в който Азът не съзира идеала, с който трябва да се свър-же, да постигне съвършенство. Това е образ, подчинен на страстта. Плътта вече започва да при-добива земна форма, въздушната субстанция на блян да се материализира: “Но стана ти и с яд, разметнала коси одеждите разкъса – своето нещастие! ... Ти в блудна голота вертеп на сладострастие” (“Проклятие”) Отново има крах на “огледалния образ”, на блян, който се е възприемал като реалност. Видим е само приближилият се “земен” образ, знойната плът на този образ. Духът му се е пре-върнал в “призрак лек” (“На Лора”) – внушава се неговата неуловимост, мистериозност, зага-дъчност. Обръщението към любимата не е като към ангел, звучи натрапчивото “жена”, която носи отрицателен оттенък, омраза, въпреки любовта, защото предизвиква страстта. Духовното начало го няма, в лицето на любимата не се открива вечната женственост. Отново липсва хар-мония между реалност и идеал, при Яворов този проблем придобива по широки размери и се превръща в противопоставян ето “дух-материя”, което поражда и дълбокия драматизъм в пое-зията му. Откроява се жадуваното страстно начало, което запазва своята сила, дори и в минути-те на страдание. От тук започва и опиянението от тази сила, кояот разрушава, прелъстява, уби-ва и притежава. Това е едно демонично начало, което “не знае време, нито цел в размах, пориви и стремеж” (“Демон”) Дори неосъщественото любовно сливане не се изживява като безумно блаженство, опиянение от смъртта за болезненото противопоставян е между бляна и страстта на лирическия герой: “на смърт е моята душа ранена, на смърт, ранена от любов” Жадуваната хармония е възможна единстевено в покоя на смъртта. Именно чрез нея ду-хът преодолява обвързаността на битийното, за да се реализира в пространството на вечността. Така копнежът по смъртта се превръща в единствено възможно осъществяване на заложения в любовта стремеж към хармония, към физическо и духовно сливане. Това е стремеж, олицетворяващ не само драматичната раздвоеност, но и отчаяната непримиримост на духа към всичко принизяващо неговите блянове и идеали.