ludotokrise
05-26-2009, 20:14
Ако имате регистрация в помагало там има, ето и линк
http://search.pomagalo.com/?keywords=%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0+%D0%B4%D0 %B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0&s=1
http://download.pomagalo.com/28976/blaga+dimitrova+jena/?po=4
http://download.pomagalo.com/161202/analiz+na+jena+na+blaga+dimitrova+konspekt/?po=10
ПОТОМКА
Творбата на Елисавета Багряна “ Потомка “ е неслучайно едно от най – значимите произведения на поетесата.Чрез стихотворението тя разкрива силата на потомството , силата на родовите дух и кръв и ни призовава да опознаем своята идентичност по – добре , за да осмислим живота си.Творбата е изповед пред рода и неговите ценности.Заглавието на творбата “ Потомка “ поставя един от основните проблеми – потомството и наследяването на родовите белези и устойчиви черти.То ни насочва директно към проблематиката на текста.Чрез него наследницата на тези родови черти / потомката / се връща към важен мотив в битието – опознаване на рода , прадедите , техните черти и нрави . По този начин главната героиня осъзнава произхода си , осмисля живота си.
Първите два куплета са изградени върху антитезата.Чрез отрицателните местоимения “няма “ , “ ни “ и глаголът Не знам “ , лирическата героиня отрича съхранението на родовата памет.Тя не е запазила в себе си никакви завети – миналото не е оставило белег върху нея.Това отричане обаче , е смислово много важно.Във втората част категоричното “ не знам “ бива заменено с не по-малко категоричното “ но усещам “.По този начин лирическата героиня ни показва , че тя познава историята на рода си по друг начин.
Чрез гневното събуждане нощем е въведен мотивът за бунта – неспокойната кръв пробужда човек от неговите навици и го праща в друго измерение – измерение , пълно с изпитания , водещо го “ към греха ни пръв “ .Съхранен е споменът за непокорството .Непокорството пред суровите повели на рода също е запазено в паметта на лирическата героиня : “Може би прабаба тъмноока , в свилени шалвари и тюрбан е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен , светъл хан”.Тук се усеща силата на непокорната кръв , преминала през вековете , съхранена от поколенията.Прабабата е нарушила една от най- важните повели , един от най – значимите закони – избягала е и е последвала сърцето си , а не наложените от рода повели.По този начин поетесата маркира две от най – устойчивите наследствени черти – непокорството и бунта.
Конският тропот и вятърът ни въвеждат в друг свят – свят на свободата , свят на желанията на всеки човек.Изразителните глаголи “кънтял” и “изравнил” подсилват мотива за свободата на душата.”Крайдунавските равнини “ са своеобразно пространство на “безкрайната” шир ,символ на земя без граници ,земя на свободната личност..В миналото Дунавската равнина е едно от най – значимите пространства за България.Там са били двете ни най – велики столици – Плиска и Преслав.Исторически погледнато, това пространство , тази шир ,са едни от най-богатите места на исторически факти , станали символи на свободата.Ето защо в творбата са въведени “ крайдунавските равнини “ като символ на човешкият душевен мир , на непокорството на човек , на скъсването на “ тежките окови 4 на рода.
Спасените “ двама от кинжала “ са всъщност избягалите мъж и жена , по – точно момък и девойка ,самият кинжал е родовото пространство , там , където хората са “оковани” , за да “ служат “ на рода.Но тези “ двамата” са решили да преминат през редица изпитания , за да постигнат това , което искат – да бъдат заедно.Тук също така е и въведен мотивът за любовта.А именно тя кара двама души да “ напуснат “рода и да се отправят в нова по-съвършена посока.
Чрез мотива за бунта става по – ясна и функцията на греха.Грехът е нарушаване на някаква забрана.Най – често грехът е престъпване на Божиите заповеди.Така става ясно , че двамата влюбени биха се изправили дори пред Бога , но с една цел – да бъдат едно цяло завинаги.
В следващите строфи главната героиня се сравнява с тази своя прабаба чрез неясното “ затова аз може би обичам”.Чрез това сравнение тя иска да постигне същата свобода като предшественицата си .Така тя се възхищава на смелата постъпка от страна на прабаба й.Тук се чувства още по – силно и свободолюбивия човешки дух : “ ...необхватните с око поля , конски бяг под плясъка на бича , волен глас , по вятъра разлян “ . Чрез “ волния глас “ се маркира директно това свободолюбие.А епитетът волен означава напълно свободен , безграничен , а силно изразителното съществително “ глас “ е символ на човешкото непокорство на най – висшата точка от духа.По този начин словосъчетанието удвоява силата на свободата на човек.
В последния куплет се чувства най – силно изповедалният тон на лирическата героиня.тя допуска фактите , че е “ грешна “ , “ коварна” , че “сред път ще се сломи” чрез несигурното “ може би “ , с което загатва за своята нравствена наследственост , но тя подчертава , че е “ само щерка “ , т.е. , че е обикновена потомка на своя род.Лирическата героиня се кълне във вярност към рода , към родината с категоричното “ твоя вярна “.
От последния ред на стихотворението блика любов , патриотизъм към отечеството : “ моя кръвна майчице земя “.Използваното от лирическата героиня притежателно местоимение загатва за огромния заряд на любов , който тя е готова да даде , да излее.
Стихотворението “ Потомка “е своеобразно връщане към миналото на рода , към неговите история и произход.То е изповед към прадедите , към най – ценното за един човек – идентичността му.
СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ НА СТИХОТВОРЕНИЯТА „ПОТОМКА” И „ЖЕНА”
Българският читател е привикнал да търси типично женското обаяние в образите, създадени от Вазов, Славейков и Йовков. Но поетичните творби на Елисавета Багряна и Блага Димитрова създават истинския, неподправен образ на жената изобщо, а не на типично българското у нея.
Стихотворенията „Потомка” и „Жена” пресъздават двете лица на жената - волната, родната сестра на вятъра, избрала да следва полета му по неизбродимите пътища на света, и саможертвената, загрижена за домашния уют, избрала за единствена своя радост спокойствието и тревогата на дома.
Героинята на Багряна от стихотворението „Потомка” е неудържима, темпераментна, готова като своята „прабаба тъмноока” да напусне сигурния свят на изконно битовото и устойчиво традиционното, за да последва зова на любовта на „светлия хан”. Тя разбира своята витална същност и не желае да се промени, но иска да види откъде водят началото си коварството и грешността й, поривът й към свобода. Единственият отговор се намира в миналото, но не документираното, а унаследеното, посланията, които носи родовата кръв. Не й трябват портрети и фамилни книги, защото по себе си опознава същността на предците си. Чувството за родова принадлежност е заложено още в заглавието на творбата. Потомка означава наследница - това е своеобразно предупреждение- всичко в нейния характер е обосновано от факта, че е продължила родовите завети. Пътуването й към миналото е пътуване към себе си.
Лирическата героиня усеща интуитивно, че и тя, подобно на „прабаба тъмноока”, предпочита непознатото пред познатото, широкото природно пространство пред ограниченията на отегчителното домашно спокойствие. Желае вятърът да е нейният спътник във волното й бягство от традициите на семейството и бита. Разбира, че поведението й е осъдително за другите, защото е различният избор, защото е различната жена. Затова героинята споделя: „Може би съм грешна и коварна.” Тя няма вътрешна убеденост за това, но вероятно така е определяна от хората. Ако съзнава грешността и коварството си, би заявила: „Аз съм”, а не „може би”. Финалът на творбата отново оправдава характера й. Виновна за това е не тя, а родовата й кръв.Така отговорността за нейното поведение се поема от предходните поколения. А съмнението й, че „сред път” ще се сломи, е неоснователно, защото потомката е силна и устойчива на житейските бури, щом държи в ръцете си най-сигурното оръжие - порива към свобода.
С такъв свободолюбив дух, непокорство и волност героинята на Багряна сякаш е родена, за да бъде вечна спътница на вятъра, да покорява нови хоризонти, да завоюва нова любов, да бъде вярна и невярна, да търси винаги различното. И в никакъв случай да не допуска еднообразието да завладее битието й, защото за нейната темпераментност това е равно на смърт.
Различен е житейският избор на героинята от стихотворението „Жена” на Блага Димитрова. Тя не намира за необходимо да търси първоизворите на своята същност в далечното минало. Добре познава себе си и всички характеристики, които изброява, са даденост, факт, който намира логичното си обяснение в думата „жена”. Нейният избор е тревогата, усмивката, саможертвата и отговорността. Той е рискован, осъжда я на всеотдайно себераздаване, но това не обезсмисля живота й, не внася еднообразие в него, а я прави горда, че светът зависи от нейната устойчивост, от способността й „ вечност да стори от краткия миг”.
Героинята на Блага Димитрова е грижовна и любяща, устойчива на разочарования и заредена с оптимизъм, великодушна и щедра, красива и силна, вярна и готова на прошка. Всичко това е предопределено от най-рискования път, по който е поела. Той не води към непознатото и различното, изменчивото и греховното, какъвто е пътят на „потомката", а отвежда към домашното огнище, към бъдещето, но и към традицията, към познатото, но и към отговорното.
Затова откровената изповед на жената започва с усещането за тревожност. Тревогата е такова състояние на духа, което се усеща в глъбините на сърцето, без да се демонстрира на околните. И за да я скрие, тя е длъжна да бъде „красота и усмивка”, за да не обезпокоява тези, които обича. Героинята на Багряна е спътница на вятъра, а лирическата изповедница на Блага Димитрова върви „срещу изменчивия вятър”. „Безразсъдният път на сърцето” е пътят на любовта, но „потомката”, следвайки го, е готова да бъде скитница, докато героинята в „Жена” е изведена от чувството за обич и грижа до прага на дома. Защото там тя приема своята орисия в живота: „единствена радост да бъде/радост да дава”.
Семейството е немислимо без жената не само като продължител на живота, но и като духовна опора. Силата на мъжа има нужда от нежността на „слаборъката”, от нейната усмивка, мил жест, оптимизъм и любов. Тя е способна, като съпруга и майка, да прощава грешките на другите, но никога да не греши, защото, ако към другите е великодушна, то към себе си не е склонна на компромиси, тъй като трябва да е готова „да гради живот от отломки”.
Жената осъзнава откога се е породила тревогата в душата й. Безгрижието и волността са отстъпили място на грижата, а отговорността и тревогата в момента са превърнали мълчаливата целувка в детски вик. Да носи бъдещето в утробата си е най-върховното усещане, което не може да бъде пренебрегнато заради волността и екзотиката на непознати светове. Безсънието и разтревоженото майчино сърце, което неуморно бди над „новото стръкче”, ще начертае малките пътечки на болката и умората по красивото лице, ще посребри косите, но това довежда до житейския подвиг, до саможертвата. „Нищо за себе си да не оставиш” е знак за безкористна щедрост, за висок морален дълг в името на бъдещето, но и в името на миналото: „чистите извори да защищаваш”. Тревогата, отговорността и саможертвата са духовните стъпала, които извеждат героинята до признанието в поетичния финал: „Горда съм, че съм жена.”
Който и път да поеме - на свободолюбието и изменчивостта или на себераздаването и верността, жената е удовлетворена от направения избор. Защото това е или зовът на родовата кръв, или на сърцето.
[/b]