Koteto0o0o0
05-28-2009, 16:59
Здравейте,
Аз просто искам да споделя с някого как се чувствам. Имам само една истинска приятелка, на която мога да разчитам. Споделяла съм и как се чувствам, но просто няма как да ми помогне.
И така... преди извесно време приключих дългогодишна връзка. В началото ми беше много трудно да го преодолея, но с поведението си, ме отблъсна тотално. Не мислех, че дори мога да намразя човек, който толкова дълго време съм „обичала”. Сега дори и немога да го погледна. Бих казала дори, че ме отвращава.
Другия ми проблем е, че си мислех, че имам още една приятелка на която наистина мога да разчитам. То така си и беше до преди година... След това тръгна със сегашното си гадже и тотално забрави за нас. А преди не минаваше и ден без трите да се видим или ако се пак неуспявахме, на следващия ден се държахме така сякъш не сме се виждали от години. Всичко сме си споделяли, във всичко сме си помагали, никога нямахме тайни една от друга. А сега... сега сякаш е забравила какво беше едно време. Явно всички хубави и лоши моменти са нямали никъкво значение за ния. Но това не е най-лошото! Твърди, че сме егоистки и само я използваме. А това изобщо не е така, а е точно обратното. Техните не са много добре с финансите и с нашите съм я водила на море, на село при баба сме ходили, когато ми дойде на гости и си хареса нещо и го давам, а ако се пак не и позволя тя сама си го взима. Преди няколко дена и звъннах да я помоля да ми даде лака си на заем, а след това заяви, че съм я използвала. Та това е само лак и аз ще и го върна, а в нея имам поне 3 и не си ги искам. Та ето за етакива лапешки истории ме боли ужасно много. Разбирам да сме направили нещо, да сме я обидили, че да се държи така, но тя няма никъкво право. Дори и сега да ми се обади за помощ пак бих и помогнала. Аз незабравям, няма и да забравя, каквото и да се случи на тях двете ще помагам винаги.
Преди бях човек който разсъждава много трезво. Понякога дори прекалявах, мислех и предвиждах неща които дори и някои от възрасните не могат. Имах много висок успех, всички учители, съседи, роднини и т.н. ме уважаваха страшно много. Сега понякога забелязвам как започвам да говоря механично, да не влагам нинъква мисъл в казаното. Успеха ми страшно много падна. Тази година я пропилях, но най-важното е, че се усъзнах и се старая да се поправя.
Родителите ми винаги са ме упреквали, каквото и да направя те винаги ще забележат това което не съм свършила. На изпитите бях изкарала високи оценки, приеха ме там където исках с най-висок бал в класа. Майка ми започна да ми се кара, защо оценките ми били толкова ниски. Скапа ми изцяло настроението, почувствах се като нищожество. Много рядко ще се случи да ми кажат ЕВАЛА. Много се тормозя. Майка ми „искала да бъдем приятелки и всичко да си споделяме”. Когато се опитам да и кажа нещо и знам, че ще се скара за нещо от историята я видоизменям малко и въпреки това пак намира за какво да ми врещи. Затова изобщо не споделям с нея.
Другия голям проблем е сестра ми. Това същество само докато се събуди и започва да ме ядосва. Понеже делим една стая, веднага щом стани си включва телевизора. Добре няма проблем да си гледа, но защо усилва, така сякаш е баба и нечува. Всъшност няма проблеми със слуха. Само се заяжда с мен и ми прави всичко на пук. Заплашвам я, че ще я набия, но номера не минава, защото знае, че няма да го направя. Просто нямам силите да я ударя. Жал ми е. Но за едно много я обичам, каквото и да направя, не ме изказва на нашите, както много други хлапета правят.
Не съм от много общителните хора, не се надувам, е само пред хора които се мислят за нещо повече и се държът надмено с мен. Мисля, че всеки трябва да си знае мястото. Това, че почти не излизам ме влудява. Имам супер много енергия а няма къде да я израсходвам. За мен нищо друго няма значение стига да имаш човек който винаги да е до теб и да ти помага. Според мен любовта движи света, но започнах и в нея да не вярвам. Като знам как се държат всички момчета. Тъкмо когото започна да си мисля, че нещо може и да се получи, изведнъж незнайно защо всичко рухва. Когато си с човек, който наистина да те уважава и подкрепя, могат да се преодолеят всякъкви премеждия. И чакам да намеря този човек... Но как да стане като си стоя вкъщи? Супер е тъпо да тръгна сама и да обикалям улиците. Не ми е приятно да тормозя постоянно моята приятелка, се пак и тя си има проблеми и задължения...
Незнам какво написах, всичко ми е много объркано, но ако се пак сте прочели моята история, много благодаря. Можете и да напищете своя коментар, независимо какъв е той.
Аз просто искам да споделя с някого как се чувствам. Имам само една истинска приятелка, на която мога да разчитам. Споделяла съм и как се чувствам, но просто няма как да ми помогне.
И така... преди извесно време приключих дългогодишна връзка. В началото ми беше много трудно да го преодолея, но с поведението си, ме отблъсна тотално. Не мислех, че дори мога да намразя човек, който толкова дълго време съм „обичала”. Сега дори и немога да го погледна. Бих казала дори, че ме отвращава.
Другия ми проблем е, че си мислех, че имам още една приятелка на която наистина мога да разчитам. То така си и беше до преди година... След това тръгна със сегашното си гадже и тотално забрави за нас. А преди не минаваше и ден без трите да се видим или ако се пак неуспявахме, на следващия ден се държахме така сякъш не сме се виждали от години. Всичко сме си споделяли, във всичко сме си помагали, никога нямахме тайни една от друга. А сега... сега сякаш е забравила какво беше едно време. Явно всички хубави и лоши моменти са нямали никъкво значение за ния. Но това не е най-лошото! Твърди, че сме егоистки и само я използваме. А това изобщо не е така, а е точно обратното. Техните не са много добре с финансите и с нашите съм я водила на море, на село при баба сме ходили, когато ми дойде на гости и си хареса нещо и го давам, а ако се пак не и позволя тя сама си го взима. Преди няколко дена и звъннах да я помоля да ми даде лака си на заем, а след това заяви, че съм я използвала. Та това е само лак и аз ще и го върна, а в нея имам поне 3 и не си ги искам. Та ето за етакива лапешки истории ме боли ужасно много. Разбирам да сме направили нещо, да сме я обидили, че да се държи така, но тя няма никъкво право. Дори и сега да ми се обади за помощ пак бих и помогнала. Аз незабравям, няма и да забравя, каквото и да се случи на тях двете ще помагам винаги.
Преди бях човек който разсъждава много трезво. Понякога дори прекалявах, мислех и предвиждах неща които дори и някои от възрасните не могат. Имах много висок успех, всички учители, съседи, роднини и т.н. ме уважаваха страшно много. Сега понякога забелязвам как започвам да говоря механично, да не влагам нинъква мисъл в казаното. Успеха ми страшно много падна. Тази година я пропилях, но най-важното е, че се усъзнах и се старая да се поправя.
Родителите ми винаги са ме упреквали, каквото и да направя те винаги ще забележат това което не съм свършила. На изпитите бях изкарала високи оценки, приеха ме там където исках с най-висок бал в класа. Майка ми започна да ми се кара, защо оценките ми били толкова ниски. Скапа ми изцяло настроението, почувствах се като нищожество. Много рядко ще се случи да ми кажат ЕВАЛА. Много се тормозя. Майка ми „искала да бъдем приятелки и всичко да си споделяме”. Когато се опитам да и кажа нещо и знам, че ще се скара за нещо от историята я видоизменям малко и въпреки това пак намира за какво да ми врещи. Затова изобщо не споделям с нея.
Другия голям проблем е сестра ми. Това същество само докато се събуди и започва да ме ядосва. Понеже делим една стая, веднага щом стани си включва телевизора. Добре няма проблем да си гледа, но защо усилва, така сякаш е баба и нечува. Всъшност няма проблеми със слуха. Само се заяжда с мен и ми прави всичко на пук. Заплашвам я, че ще я набия, но номера не минава, защото знае, че няма да го направя. Просто нямам силите да я ударя. Жал ми е. Но за едно много я обичам, каквото и да направя, не ме изказва на нашите, както много други хлапета правят.
Не съм от много общителните хора, не се надувам, е само пред хора които се мислят за нещо повече и се държът надмено с мен. Мисля, че всеки трябва да си знае мястото. Това, че почти не излизам ме влудява. Имам супер много енергия а няма къде да я израсходвам. За мен нищо друго няма значение стига да имаш човек който винаги да е до теб и да ти помага. Според мен любовта движи света, но започнах и в нея да не вярвам. Като знам как се държат всички момчета. Тъкмо когото започна да си мисля, че нещо може и да се получи, изведнъж незнайно защо всичко рухва. Когато си с човек, който наистина да те уважава и подкрепя, могат да се преодолеят всякъкви премеждия. И чакам да намеря този човек... Но как да стане като си стоя вкъщи? Супер е тъпо да тръгна сама и да обикалям улиците. Не ми е приятно да тормозя постоянно моята приятелка, се пак и тя си има проблеми и задължения...
Незнам какво написах, всичко ми е много объркано, но ако се пак сте прочели моята история, много благодаря. Можете и да напищете своя коментар, независимо какъв е той.