ЛИС

[EdHunter]

Добър вечер на всички ! За класното ми по литература тази година ми дадоха 2 теми и ще правя ЛИС върху едното което ми се падне , та искам да ми помогнете (ако можете) с тези теми

1-ва Тема : Проблемът за детското страдание в повеста "Зимни вечери" на Христо Смирненски

2-та Тема : Какво печели и какво губи Мими Тромпеева от разказа "Дамата с ренгеновите очи" на Светослав Минков

Благодаря предварително на всички отзовали се :-D :-)

Знам че ставам нахален :oops: ,но ако може и да е разделно там на Теза увод подтези и другите глупости глагодаря :-P

[TEARS]

Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хо¬рата в покрайнините на големия град. В те¬зи предградия властват отчаянието, мъка¬та, бедността и мизерията. Изгубени са ра¬достните емоции в живота. Стра¬данието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „чер¬на гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, из¬пълнена с болка. Животът не функ¬ционира в своята цялост и жизне¬на пълнота. Хората наподобяват си¬ви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е нав¬сякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още све¬ти в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незна¬ен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!
Смирненски е описал човешко¬то страдание в пет картини. Те да¬ват пълна представа за живота и човешкото страдание.
Първата картина е израз на се¬мейна тъга и нещастие. Бащата, за¬върнал се отново „ безхлебен” и „пи¬ян”, търси причината за своя неуспех. Жи¬тейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват са¬мо „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрай¬на печал е нарисувал Смирненски пред читателя.
Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на цига¬ните ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и вина¬ги ще е скръбна. Присъствието на тези „чер¬ни ковачи” в художественото пространст¬во на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразие¬то. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не ус¬пява да различи точно определен човек. Са¬мо за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безна¬деждност се отделят слепият старец и на¬товареното дете, приели съдбата си, няма¬щи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те зави¬наги ще останат там.
Четвъртата картина „разказва” за изгубе¬ното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието ри¬сува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светли¬на, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лиричес¬ки изразена чрез интимното обръ¬щение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш ид¬ват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хо¬рата не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът на¬дежда в техния живот. Малък, раз¬бира се, но забележим.
Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те оп¬ределят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:
А бликат сне¬жинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъде¬щето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притис¬ка душите. Хората губят бъдещето си.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човеш¬ката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.

[TEARS]

Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разби¬ра, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действител¬ност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.
Цикълът „Зимни ве¬чери” дава най-пълна представа за града и не¬говата социална реал¬ност. Той е недружелю¬бен, неприветлив и отб¬лъскващ, прилича на ка¬менен затвор, чиито сте¬ни не пропускат искри¬ца надежда. Това е мяс¬то - капан за човешките души, където цари пус¬тота и мрак. Крайните квартали са пространст¬во на разрухата, запустението, бедността и стра¬данието. Човекът се чув¬ства безпомощен, нену¬жен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да прео¬долее „безхлебното” си ежедневие. Многолико е страданието. „Малките гаврошовци”, „цветарката”, „уличната жена” и „старият музикант” се лутат в безвреми¬ето на „мъглата жълтопепелява”, обгърна¬ла крайните квартали.
Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като пое¬тична реалност, противопоставена на гроз¬ните отблясъци от мрачната действител¬ност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за „белоцветна” Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и заг¬риженост към обитателите на „черната гробница", защото той сам е едно от „де¬цата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата дейст¬вителност, да се оглежда в студените крис¬тални очи на несретните жители, където намира само „догорялата” празна душа.
Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в „черната гробница” виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и „зимната вечер” скърби за пропилени мечти, за за¬губена младост, за неиз¬живяно детство. Олицет¬вореният екстериор на предградието е като де¬кор от странна, лирично преживяна от поета тра¬гедия. Снегът, електри¬ческите жици, тополата, човешките стъпки - всички те „прозвънват”, „проплакват” с воплите на сподавени сълзи, ко¬ито чува единствено Смирненски.
Тъжна е вечерната раз¬ходка на поета. Надник¬ва тук и там през прозор¬ците на „смълчаните хижи” с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - „пияни хрипливи слова”, „безхлебие”, детски писъ¬ци и женско ридание. Човекът няма нас¬тояще, не вижда бъдеще, забравил е и ми¬налото си. Или може би всичко е едно страдание.
Градът става все по-мъглив и злокобен и „разтапя” в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомоти¬вен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата „мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силу¬ети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.
Слепият старик, бродил из каменния ла¬биринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в „хаоса намръщен”. За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказ¬ва тайнствена история, децата не се рад¬ват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини.Всички играят непод¬ходящи житейски роли, макар да осъзна¬ват, че не сън, а истина е ужасната действителност- болезнена и отчайваща. Бол¬ка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като во¬пъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...
Смирненски търси връзка с угнетените души на своите „бедни братя” чрез мета¬форичния образ на мъглата. Тя не е при¬родно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдиг¬не, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на „бедните братя” от крайния квартал - „пленници на орис вечна, зла”.
Предчувствие за смърт носи още пър¬вият стих на цикъла „Зимни вечери”. Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.
Финалът на творбата е посветен на съд¬бата на любимите герои на поета-деца¬та. „Сграбчени” от бедността и „безхлебието”, те сами са поели отговорността за собствения си живот. В суровия и бездушен град те нямат право на детство, а това е осъдително, защото нищо не може да замени детството. То е неповторимо. Мал¬ките гаврошовци нямат право и на почив¬ка. Единственото място, където спират, но само „за миг”, е край уличния фенер. Ся¬каш търсят в неговата светлина топлината на домашното огнище. И попаднали за миг в друг свят, красив и нереален , с „ня¬каква смътна почуда” следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижие¬то, чистотата и детската невинност. За бедните деца, „чувалчета снели от гръб”, щастието е илюзия, отказана им от живо¬та. Това е тяхната тъжна орис, едно тра¬гично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.
Без надежда завършва тъжната сред¬нощна разходка на поета. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла „Зимни вечери” остава усещането, че градът е зат¬вор за несправедливо наказаните „бедни братя” на Смирненски.

[TEARS]

Творчеството на Светослав Минков е свързано с художественото течение диаболизъм в развитието на българската проза през 20-те и 30-те години на XX век. Стилът на повествователния му изказ е съществено различен от този на предшествениците и на съвременниците му. Това е един модерен начин на изразяване, ориентиран към невероятното и фантастичното. Така са възприемани техническите открития в началото на миналия век. Героите на Светослав Минков ги свързват с бъдещето, но по възможно най-невероятния начин. Проницателният поглед на твореца следи внимателно тенденциите в развитието на човека и неговата същност спрямо новите открития на науката и техническата мисъл. Особено значение за писателя има животът в съвременния град, както и неговото въздействие върху човешкото общество. Светослав Минков прониква зад маските на своите герои, които най-често принадлежат към така нареченото отбрано общество, възприемащо себе си като по-добрата част от хората. Демаскира карнавалната суета и парадност, за да покаже истинската същност на хората и явленията.

В разказа „Дамата с рентгеновите очи” авторът умело използва средствата на фантастичното, фикционалното в света на своите герои, за да разкрие реалните измерения на живота от позицията на своя творчески поглед.

Увлекателният маниер на повествование въвежда непринудено читателя в салона на „Козметикум Амулет - салон за дамска хирургия”. Парадоксалното съчетание на несъвместими понятия насочва към безсмислицата, съдържаща се в подобно название, изградено явно с чисто рекламна цел. Сякаш между другото се споменава и съдържанието на илюстрованите списания. Те формират масовия вкус. Става ясно, че наред със сериозните факти се съобщават дребни, незначителни случки, но с известни и важни особи като уелския принц или някой индийски махараджа. Още тук е заложен мотивът за трансформацията на нравствените ценности, за липсата на духовен живот, за скучното, лишено от емоции, съществуване на битово ниво. Така се ражда интересът към материалното, повърхностното, външното. „Институтът за разхубавяване” има славата на „истинска магична лаборатория”. Съчетани, взаимно изключващите се понятия като наука („институт”) и псевдонаука („магична лаборатория”) въздействат сатиричноезиково. Наивната, но прекомерна вяра в магични преображения и чудеса привлича най-вече онези, които предпочитат външността пред духовните стойности на живота. Постиженията на науката те възприемат само откъм прагматичното им приложение. А хора като маестро Чезарио Галфоне умело се възползват от манията на дамите да изглеждат впечатляващо, да бъдат съвършени без природни недостатъци. Той явно е осмислил възможността да просперира, да трупа слава и пари за сметка на богатите и суетни жени, готови да дадат всичко, за да се превърнат в красавици.

Гротеската е единственият адекватен подход за изобразяването на консуматорската същност, повлияна най-често от рекламните трикове, подвластна на автоматизацията на мисловната дейност и неспособна да съхрани възвишени стремежи и цели, както и духовната си значимост. Опозицията „грозно - красиво” в разказа на Светослав Минков не се осмисля точно като стремеж към възвишеното, към прекрасното, победило грозното, принизеното. Тук водеща е преди всичко промяната на формите, реализирана по един невероятен, фантастичен начин. Под вещото въздействие на „гениалния маестро Чезарио Галфоне, който притежаваше необикновения дар да се бори с капризите на природата и да превръща и най-отвратителния изрод в прекрасен ангел" става чудодейното преобразяване - „... всички те, след половинчасова операция, напущаха института като приказни хубавици”. Масовото производство на красавици по нови технологии като корекция на „капризите на природата" е вдъхновено от мечтите за нова външност на дамите от „хайлайфа”. Явно такъв е моделът, който се харесва на представителките на висшето общество и те са готови с радост да платят цената, за да си тръгнат „бледолики и стройни като манекени” или Като „приказни хубавици”. Никъде не се споменава сериозно за умствените способности на тези новопроизведени красавици. Изобретението - „серум от патешки мозък”, създадено от маестро Чезарио Галфоне за ония жени, които се занимават с „благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо всякакъв вид благотворителна дейност”, подсказва още с названието си за ироничния присмех. Той е напълно заслужен с поведението на този тип жени от „бомонда”, които не могат да осмислят по друг начин живота си.

Подобно на режисьор в театъра, авторът подбира изпълнителката на главната роля в своя разказ - Мими Тромпеева. Името на героинята открито заявява иронията на автора. Тя разкрива истинската същност на хората от висшето общество. В своето иронично отрицание Минков достига до силни сатирични внушения. Превърната от чудодееца - майстор в дама с рентгенови очи, героинята ще ни води в своя свят, прониквайки зад скритото, невидимото, за да изясни реалните стойности на човешките същества, причислени към „доброто общество”.

Разсъжденията на Мими Тромпеева показват ясно какви са критериите, за да бъде приета в обществото на избраните. Не се споменава за умствени способности или за качества като благородство,човечност или щедрост. Единствено ефектната външност може да я направи достатъчно забележима и значима. Ето защо изборът между манастира и „института за разхубавяване” е очакван и ясен. „Една вълшебна фабрика на щастливите преображения” променя героинята на разказа до неузнаваемост. Нейната същност се идентифицира с невероятното, с фантастичното преображение в „една феноменална Венера на двайсетия век, с парафинени гърди и с рентгенови очи”. Младата дама е поредното модерно техническо произведение, което дори е с „тригодишна писмена гаранция”. Човешката същност е заменена с индустриална, техническа характеристика - Мими Тромпеева става част от „първата пробна партида от дами с рентгенови очи”, пусната в „обръщение”.

Дневникът на героинята въвежда читателя пряко в събитията и разкрива в ново измерение хората около нея, благодарение на фантастичните способности на рентгеновия й поглед. Едно от поразителните открития е, че повечето представители на хайлайфа „нямат никакъв мозък в главите си". Авторът сякаш ни е поканил на панаир на суетата. Всички гости на соарето, на което присъства младата дама, са безмозъчни. Главите на петнайсетината кавалери са „празни, но затова пък чудно красиви”, според нея. Удивлява реакцията на героинята. Тя не само не изпитва възмущение, но явно се възхищава на телосложението на мъжете около нея. Естетическият идеал на дамата от „бомонда” визира само атлетичната фигура, дори да е на мъж без мозък. Тя даже търси оправдание на това отсъствие: „Кой знае, може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си... ”. Горчив е сарказмът на автора, приел привидно позицията на героинята си. Езоповският маниер на разказвача е особено ефективен за възприемане на деформираната същност на хората от това общество. Явно е разминаването на самочувствие и реална стойност. Безкритичните и принизени възприятия на Мими Тромпеева допускат като нещо съвсем естествено мъжът, когото харесва, да говори за толкова елементарни неща, като „за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официалните динета”. Духовната пустота е присъща на типа хора като Жан, зад чиято духовитост всъщност се крият добре заучени маниери и фрази, с които героят впечатлява другите от своето обкръжение. Играта на духовитост е само част от театъра на хората-марионетки, с умело изиграни роли, които сами си налагат, за да постигнат целите си. Ценностната им система е изградена предимно върху скъпите материални придобивки. Затова не е изненадващо, че дамата с рентгеновите очи е толкова въодушевена от предстоящата покупка на хермелиново палто и бален тоалет от Париж. Бракът с Жан е всъщност сделка, но за героинята на разказа цената отново е без значение, след като ще получи това, което иска - „най-пленителния мъж”, когото е срещала в живота си. За нея няма значение, че той може да се окаже просто един измамник.

Авторът на „Дамата с рентгеновите очи” не престава да иронизира.. Не пропуска случай да създаде точен гротесков портрет на персонажите си, като ги демаскира или ги оставя сами да разкрият своята същност. Нещо повече - Светослав Минков търси съдействието на читателя, прави го съпричастен към нелепата, чудодейна промяна на героите, като провокира със средствата на смеха естествената потребност от ясно отношение към човешката същност и нейното съхраняване от капаните на техническите „чудеса”.