deadfish
05-30-2009, 10:34
Войната, драмата и любовта в „Крадецът на праскови”
Повестта е история на една лична драма, двойно рамкирана от картините на две войни. Като своеобразно мото, вплетено вътре в самото повествование, се откроява афористичното прозрение на автора: „Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото.” Защото Емилиян Станев във връзката война -човек акцентира многовариантната повторяемост на страданието, индивидуално и колективно. Войната го интересува не с политическата си същност, а с психологическите житейски рефлексии.
Редуват се две епохи, отдалечени една от друга с десетилетия, различни в детайлите, но идентични в болката, изживявана от пленниците или от гладуващото население на Търново. Художествено фиксираното настояще (евакуираните, страха, сирените, „идващите от север самолетни ята”, немците, изпълнени с „недоверие и с ненавист”...) огражда в началото и в края на повестта споменната линия - времето на Първата световна война с пленническите лагери, коремния тиф, „парчето кален, чер хляб, направено от къклица и ръж”... Застъпват се стегнато лаконични картини от настоящето и миналото, подсилени от епизодично споменати документални факти. Търсено е обобщеното отражение на събитията върху цялостното състояние на населението, но преди всичко те са изживяване на героя разказвач и определят сложното му психологическо състояние на съзерцание и горчив размисъл.
Любовната трагедия е ситуирана в белетристично плътно разгърнатата атмосфера на военния тил. И въпреки че Емилиян Станев избира за място на действието изолирания оазис на колибата сред лозята, той неотстъпно затяга около него „примката” на епидемиите, мизерията, лошите известия от фронта... Така връзката между интимната история и общественополитическия момент е неотделима и многопосочна - историческа, обстоятелствена, сюжетна. Писателят внушава сетивно осезаемо сянката на войната. Тя е дихание на самия въздух, ежедневие, неизвестност, постоянна заплаха, тя е дори в „бледо синьото прашно небе" и в страхотната суша. Тя е в цялостното ескалиращо смазващо обкръжение, природно и психологическо. Един от най-ярките пейзажисти в нашата литература, Емилиян Станев внушава усещане за унисон между сушата и войната. Природните картини се превръщат в неотделим момент от цялостното внушение на повестта: „Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. ”
В лаконично маркираната като исторически факт окупация невидимо се оглеждат общонационалното крушение и окончателният крах на героите - духовен и физически. Всичко е рухнало, красивото и грозното, пошлото и окриленото, и в цялата разруха остава драматичната мелодия на един разрушен живот в мига, когато е повярвал в просветлението на щастието.Още в тази ранна творба (1948 г.) Емилиян Станев решително налага дарбата си на портретист и създава ярки, категорично разграничени като типаж и психика персонажи. И четиримата участници в драмата са трагически герои, но в различен смисъл, степен, изява, роля в екстремалната ситуация и връзка с войната. Вниманието на автора изцяло е съсредоточено върху централните лица, но и творческият подход към тях е съвършено различен. Както са противопоставени един на друг по душевност, така контрастират и по маниер на изображение: от една страна - цялостното битие на Елисавета като биография и последователна психологическа трансформация, и от друга - константността в образа на полковника - еталон на неосъзната сивота, но и метафоричен знак на личност безкрила и нравствено умъртвена от условностите, за която жестокостта е повече навик, отколкото вроденост. Убивайки пленника, защото фактическият убиец е той, полковникът унищожава жена си. Разбира ли го, или не? Винаги ли е бил такъв, или е станал впоследствие? Тези въпроси пренебрежително са заобиколени.
Интересна е художествената дистанция герои - автор. Белетристът се доближава до своите литературни персонажи в различна степен: ординарецът и пленникът oстават по-встрани; полковникът е във фокуса на полезрението; Елисавета е максимално близо, сякаш писателят се превъплъщава в сложния й духовен развой и успява да предаде всяка тръпка дори на мигновената реакция.
Истински трагическият герой в повестта е Елисавета. Психологическата й еволюция се разгръща плавно, стъпка по стъпка, решително и еднопосочно - на фона на войната, сушата и коремния тиф... Повседневното монотоние е наситено със стаена тъга по всичко неизживяно и пропуснато, но без ясна представа какво точно е то. Може би затова реакцията е някак лениво спокойна, като съновидение, без съпротива, само на моменти с припламваща, едва прикрита омраза. Ако полковникът издига телена ограда срещу крадците, същата, но невидима ограда той е издигал години наред и пред жена си. Любовта с пленника сякаш пробужда Елисавета от дълбоката летаргия, разтърсва до краен предел душата й, съзнателно приспивана от самата нея в примирение и „блатна” неподвижност, изолирана дори от лишенията и жестокостите на войната. При това положение любовта се оказва нещо много повече от обикновената връзка мъж-жена. Тя е живителна сила, която възвръща вкуса на живота или по-точно разкрива непознатия досега вкус. Извиква в мислите всичко проиграно, съзнателно потискано. Любовта е духовно възраждане, тя открива тръпката на един свят, само смътно подозиран, отминат под натиска на традиционното възпитание и неговите непроменими представи за добро, зло и щастие.
Елисавета предварително знае какво би могло да се случи всеки миг. Иво Обретенович - също. Но тук чувството е по-силно от предпазливостта, а за Елисавета връщане назад няма. Един път е била самоприспана, направила е компромис със себе си. Но тогава инерцията на общоприетото повлича младото момиче по течението, без каквато и да било противостояща сила. Самата Елисавета не е съзнавала какво проиграва в този брак с „бял кител”. Веднъж вече разбудена, тя не може да продължи по стария коловоз. Цялостното й духовно развитие довежда до една точка, когато след убийството на Иво Обретенович пътищата свършват - и житейски, и нравствени, защото за нея любовта се е превърнала в самия живот. С цената на всичко (мотив, нееднократно подчертаван в повестта) тя остава вярна на чудото, връхлетяло я в „прашната светлина”, за да й покаже действителната същност на живота и на собствената й личност.
Образът, напълно завършен в психологическия обрат, е доведен до окончателно крушение - една естествена душа, която е прерязала пътищата зад себе си завинаги и безвъзвратно така, както реагират безизкуствените натури. Самоубийството й не е само акт на афект, на шок от престъплението. То е единствен изход, обоснован и мотивиран. Елисавета е унищожила в себе си всички възможности за избор, защото за първи път изживява нещо истински голямо, в състояние да запълни съществуването й. А тя няма нищо извън материалната обезпеченост на полковнишка съпруга.
Образът е трагичен сред един грозен, антихуманен декор - войната. Но ако при пленника войната дирижира фатално съдбата му, в драмата на Елисавета тази връзка остава обстоятелствена и затова твърде условна. Войната не решава духовния развой, въпреки че създава стресови ситуации. Пробуждането, отрезвяването, любовта, трагичният финал... биха могли да се случат и при всяка друга обстановка. Всичко е пределно последователно, изчистено в психологическата линия на развитие, за да бъде повлияно или направлявано от външни сили. При Елисавета войната е само ситуационен повод, декор, който би могъл да бъде и съвършено друг, но изправящ се като страшно обвинение, жестоко, мъчително, неоправдано с нищо. И драмата на Елисавета и Иво Обретенович звучи като нравствена присъда над човешкото безумие.
В края на творбата липсват каквито и да било описания, тълкувания, обяснения. Той е наситен с догадки, с неизказани въпроси, за чиито отговори писателят ни предоставя пълна свобода за разнообразни предположения. Дали към всичко това и Елисавета не се чувства виновна за разигралата се драма? Но любовта никога не е била благоразумна.
Прави впечатление лаконичната стилистика на финала. В цялата повест Емилиян Станев следи съвсем отблизо психологическите нюанси у героинята си, промените, настъпващи у нея, редуващите се противоречиви състояния на духа - много богатата гама от окрилена самонадеяност до плашещи предчувствия. Но ако цялото произведение е изпълнено с по-пестеливи или по-пространни анализи на сложните психологически движения у героинята, във финала състоянието й е предадено единствено чрез външните реакции и то през погледа на странични свидетели - учителя и неговата жена: „Един ужасен глас отвърна от колибата на полковника. Някой тичаше по пътеката... Висок женски писък заглуши дрезгавия глас на войника. Нощта се изпълни с говор, трескаво възбуден и неразбран, с плач и ридания... Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитва да я отведе в колибата. ”
Читателят е поставен в позата на зрител, който отдалеч наблюдава светкавично разиграващ се финал на една трагедия. А епилогът вече дори не е и сцена, само реплика - съобщение: „Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. ”
„Крадецът на праскови” звучи като реквием на една любов, на една човешка драма, в която на приливи и отливи се редуват в личен и общонационален план надежда и крушение до фаталната поанта.
Емилиян Станев не е от писателите, които търсят символиката на образите. Той се движи изцяло в строго конкретния свят на човек, обкръжен от също така реалната природа. Интригуват го психологическите тайни, неподозирани и непредвидими. Но случайно или пък напълно съзнателно в текста многократно преминава силуетът на грамадната липа „с черни траурно разкошни листа" като някакъв странен олтар. Образът запазва пределната си конкретност и същевременно излъчва по-особено внушение. Намеква за трагическа развръзка и носи предчувствие за непосилно страдание.
На пръв поглед дори не се забелязва колко усложнено е повествованието в „Крадецът на праскови", как се води ту. от едно, ту от друго лице, ту от самия автор - страничен, невидим, неприсьстващ в действието наблюдател, който единствен знае какво точно преживяват героите. Тези три гласа се изместват, преливат един в друг, редуват се. Преходите са плавни, неусетни, създават впечатление за многогласност. Така текстът е много по-богат и по-цветен от това, което биха казали само литературните персонажи.
Произведението започва в аз-форма. Героят, биографично напълно идентифициран с Емилиян Станев, същевременно е разграничен от автора - наратор. Постепенно потокът на спомените изцяло взема превес и стига до историята на полковника и неговата жена. Друг наратор - учителят, измества първоначалния разказвач. Историята на Елисавета е предадена като разказ в разказа, обичан и често срещан похват в прозата на Емилиян Станев, най-вече в кратките жанрове. Но самият разказ в разказа тук не е единен, в него се вмества гласът на писателя, който допълва това, което учителят не би могъл да знае. Изземва голяма част от функциите му, на места го следи отстрани и предава неговите действия („учителят поиска да се върне...”), често изцяло го замества. От време на време прозвучават преките реплики на учителя, но с интонацията на автора:
„Аз я смятах за безсърдечна... Но жена ми беше на друго мнение. По-късно се убедих, че тя бе права”. Разказва също и гласът на героя. Авторският глас препредава неговия разказ вече в преизказно наклонение, граматически разграничено от миналото свършено време на другите две линии, които се преплитат - авторски текст и този на учителя: „В тоя следобед учителят също чул звънеца...”. Всичко това създава многогласно интонационно богато повествование.
Емилиян Станев избягва и най-лекия намек за личните си антипатии и симпатии, но те въпреки това са твърде явни, дълбоко стаени в избора на духовната същност и поведението на героите. Етичните дилеми изникват сами за себе си, много и неравностойни по значимост; от конкретни се превръщат в принципни, без определен отговор, за всеки читател - различен. Това е модерна проза със силни психологически внушения. Зад сетивно детайлизираните описания се спотайва „страшният свят в душата”, както Емилиян Станев го определя във философско-историческия си роман „Антихрист”. Писателят ту наднича в дълбините на този „страшен свят", ту ни оставя да предполагаме какво се развихря там.
Ето например ординарецът, един третостепенен персонаж. Въпросите около него са много, без да намират отговор в текста. Полковникът му заповядва: „Ще стреляш по всеки, който влезе в лозето. ” И той стреля. Толкова ли е безчувствен, превърнат в безотказно оръдие? Писателят подчертава изрично: „ Той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника”, или, предан докрай, сега отмъщава на съпругата? Наистина ли е разкрил тайната на Елисавета, или просто тя така смята: „Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко презрително. " Или вероятно той изобщо не е смятал, че ще убие; всичко е станало случайно, по инерцията на подчинението и замъгленото от съня съзнание. Как ординарецът преживява убийството? Емилиян Станев крайно пестеливо само посочва няколко отстрани видими състояния: „Лицето му беше подпухнало и застаряло... Той преглътна някак неестествено, сякаш на гърлото му бе заседнало нещо. ” Този герой по начало остава извън психологическите наблюдения на белетриста и не е от съществено значение за цялостното внушение на произведението. Образът обаче допринася за модерния маниер на повествование - загатване, маркиране на жестове и реплики и широко поле за лично тълкуване.
Ако любовта на Елисавета и „крадеца" на праскови е сюжетен център на повестта, то проблемният център е неизмеримо по-широк,по-всеобхватен и общовалиден - противопоставянето на човека и войната. И то винаги трагично. Тук трагизмът приема много и съвсем различни лица - ярко индивидуализираните профили на литературния персонаж, града като масово страдание, пленниците по пътя към лагера. Всяко едно от тези лица носи своята драма, разкрита с тънък усет за психо-логичност и красота, оцеляла или премазана. Трагизмът, неизбежен и неизменен, е различен само в детайлите на изявата си. Затова и повестта, като цяло, с човешката болка, смъртта и минорната поезия на любовта се противопоставя на войната с нямо, но категорично обвинение, протест и недоумение от жестокостта.