PDA

View Full Version : Монолози



Dumb
06-02-2009, 19:23
Здравейте форумци 8-)
Монолози, които са ви останали в сърцата...

Jumbie483
06-03-2009, 18:45
Често размишлявам сама за себе си.. Тогава големи спорове се водят.. :D

Dumb
06-03-2009, 18:54
Ъп, Керана Ангелова- "Вътрешна стая"
... Аз съм полусляпа, но за разлика от стареца Илия, искам да кажа, за разлика от Илия, твърдя, че очите ми помнят всичко, което са видели. Цъфнало крушово дърво като облак, очи в тъмното като запалени свещи, пчели като слънчеви люспи, изображения върху икони като истински живи лица... Самата себе си виждам, каквато се помня от времето на силното си зрение, имаше такова време за малко... Понякога нощем и аз вдигам поглед към небето и с угасналите си зеници все пак успявам да провидя звездите: блещукат бледо и ми става тихо на душата от сиянието, което долавям. Не се питам като Антула какво има там, защото някак си знам това. Знам пустотата и знам болката на пустотата. Знам онова, което е в болката. Нейното жило знам. Не мога с никого да го споделя, все едно съм се клела съкровена тайна да не издавам. Тайната затова е тайна, да си остане несподелена. И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурночервена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.

Копнежът по невидимото у мене е болестно състояние, което лекувам със самота. Сама съм, обкръжена от тайните на живота. Във вътрешната стая на моята къща самотата е озарена от неуловимо присъствие. Все едно някой ме наблюдава скришно и е готов всеки момент, в който имам нужда, да ми подаде ръка за опора. Иначе, животът ми е белязан с тишина и полуздрач. Толкова по-силна е светлината, която си въобразявам. И моите полусънувани, полуистински светове с две златни очи на стъмнения им хоризонт оживяват.

_donna_
06-24-2009, 07:24
Ти искаш да им кажеш или те да ти кажат?
То и в двете няма лошо,де.Стига да е ясно от самото начало.

PIF
06-24-2009, 19:21
Монолог на Безличната

Хей, Никой, поспри за малко, искам да ти разкажа една история, за една мечта. Аз съм.. Хмм, как да кажа коя съм, като и аз самата не знам. Изгубих бройката на маските. Лице след лице, поза след поза. Днес съм героиня от уестърн, филм, утре съм японска гейша, днес симпатизирам на царя, утре на Хитлер... Всеки ден - различна роля. И не осъзнах кога се изгубих в себе си. Коя е истинската Аз? Принцесата от източните страни или робинята от английски замък?

Не знам коя точно съм, но знам коя искам да бъда- -искам да съм звезда. Да блестя високо в небето, да осветявам нечии живот, да бъда Една. Само по собствеон желание да се променям, когато изтекат дългите години от живота ми да падна от небето и да зарадвам някой. Защото падащата звезда носи щастие. Ах, как искам да съм звезда! Но съм като като листата, от тези есенните, които при по-силен вятър падат на земята и летят в най-различни посоки, но в крайна сметка попадат под гумите на някоя западна кола. Ах, как искам да съм звезда!

Уморих се вече от полети. Уморих се хартиените куршуми да разбиват малко по малко реалноста ми. Като се замисля - това са простохартиени куршуми - мога лесно да ги смачкам и да ги захвърля назад.

А помня като бях дете - беше ми толкова интересно да поемам роля след роля - забавлявах се неимоверно. С течение на времето сякаш тази игра се превърна в моя живот. Сутрин се събужда, слагам маската на лицето си и излизам да се самозаблуждавам.

Колко банално! Ти вече не ме слушаш, нали? Отегчи се, омръзнало ти е от такива като мен. Почакай, спри се, не си заминавай, кажи ми... кажи ми че мога да бъда звезда...

А как искам да бъда звезда...




Няма да има по-добри от нас

Мащабни открития, политизирано мислене, забравена връзка с природата и човекът-робот. Такава е нашата действителност.
Ограничил се в рамките на пашкула си, ти не виждаш и не чуваш. Това неминуемо води до твоето духовно падение. А Любовта, онази космическа сила, която те кара да летиш към незнайни висини, де факто вече не съществува. Само някаква жалка следа от нея, върху бледо-изпепелените лица с разплути туловища.
Духовен разпад. Опиум от страсти и спортен секс. А онази чародейница - културата? И тя сякаш преживява последните си дни!
Отчаяни вопли и последни надежди. "Но откъде?" Кой се замисля сега? По-важно е парчето хляб, а за какво ни е културата?
Един вътрешен глас ми казва: "Внимавай, че може да стане обратното!" Но нали все още не е станало? И така ще търпим, но докога? Нервите ми вече не издържат. А, бе, къде се скрихте всички? Излезте от бърлогите си! Не виждате ли, че времената са тежки? Дайте да си помогнем!
Знаете ли, не съм по съветите, но ми се ще да кажа, че така не може да продължава! Уважание и взаимопомощ ни са нужни в тези трудни времена! А онова - черничкото, се е вмъкнало в нас и ако не излезе, лошо ни чака! Така ни притиска и не ни пуска, че ще ни задуши.
Погледнете наоколо - всичко замря! Песните и музиката, хората и ръчениците, театъра и операта. Какви времена бяха! А сега, да не погледнеш навън. На всяка крачка се чуват ругатни или някой преследва някото. Няма го езерото с лодките и любовните двойки. Зеленината в градините ни се вижда изкуствена. Дори Любовта и усмивките сякаш са изкуствени. А да не говорим за изкуството. Само то не е изкуствено, защото идва от душата. Но няма кой да го оцени. Лошото е, че всички станахме изкуствени. Изкуствени станаха нашите близки и приятели. Опасявам се и аз в скоро време да не стана изкуствена. Тогава по-добре е да се залича.
Страданията, казват, предизвиквали болка, а с нея се гради търпението. То от своя страна гради силата на мисълта. Силни сме да извикаме злото и да причиним болка някому. Кое мислите е по-добре? Да причиним болка или чрез търпение да изградим добродетел у себе си? Не е ли добродетелта онази сила, която разтваря световете и се доближава до сърцето на недобронамерените?
Колко малко ни е нужно! Както казват американците след направената анкета за най-интелигентна нация. Ние, българите, сме били на едно от първите места. А ако вмъкнем и културата, няма да има по-добри от нас...

SmiLeHappyEnjoyMyPaiN
06-30-2009, 03:47
имам някой свои ... но са на машинката у дома ... и нямам как да постна .. дейм

Sham
07-01-2009, 22:39
Димовите жени(Теодорините*), знаете
пуснете, ако искате, Неда ми е особено любима

krisscha
07-14-2009, 09:20
Ъп, Керана Ангелова- "Вътрешна стая"
... Аз съм полусляпа, но за разлика от стареца Илия, искам да кажа, за разлика от Илия, твърдя, че очите ми помнят всичко, което са видели. Цъфнало крушово дърво като облак, очи в тъмното като запалени свещи, пчели като слънчеви люспи, изображения върху икони като истински живи лица... Самата себе си виждам, каквато се помня от времето на силното си зрение, имаше такова време за малко... Понякога нощем и аз вдигам поглед към небето и с угасналите си зеници все пак успявам да провидя звездите: блещукат бледо и ми става тихо на душата от сиянието, което долавям. Не се питам като Антула какво има там, защото някак си знам това. Знам пустотата и знам болката на пустотата. Знам онова, което е в болката. Нейното жило знам. Не мога с никого да го споделя, все едно съм се клела съкровена тайна да не издавам. Тайната затова е тайна, да си остане несподелена. И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурночервена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.

Копнежът по невидимото у мене е болестно състояние, което лекувам със самота. Сама съм, обкръжена от тайните на живота. Във вътрешната стая на моята къща самотата е озарена от неуловимо присъствие. Все едно някой ме наблюдава скришно и е готов всеки момент, в който имам нужда, да ми подаде ръка за опора. Иначе, животът ми е белязан с тишина и полуздрач. Толкова по-силна е светлината, която си въобразявам. И моите полусънувани, полуистински светове с две златни очи на стъмнения им хоризонт оживяват.
Този ме грабна. Страхотен е.

Sham
07-14-2009, 10:03
Неда и кучетата(Теодора Димова)

НЕДА: - Татко продължаваше да ни изпраща пари. Добре печелеше, защото ни изпращаше доста пари. Понякога отивах на летището и изчаквах самолета от америка. Въобразявах си, че го виждам... как слиза от самолета, как върви... преметнал шлифера си през една ръка, в другата куфар... а аз се приближавам към него и се хвърлям в прегръдките му... и в първия миг той не ме познава, а аз казвам:" Татко, аз съм, Неда... аз вече пораснах... " и след това той ме прегръща и започва да ме целува и всичко е отново каквото си е било... Вечер преди да заспа, му разказвах онова, което се е случило, бях сигурна, че ме чува... Криех истината дори и от себе си,лъжех!... дори себе си... че татко се е върнал за Коледа, че с Наум ще прекараме лятото в Америка... че много бързам за пощата, защото непременно трябва да му изпратя писмото, днес!... Днес! Утре вече не може... и отивах до пощата, купувах марка и я залепвах на плика и отгоре написвах: Америка, щата Охайо, за татко, когото от две години не съм виждала... Ей!... Къде си!... (Неда тревожно се оглежда) Къде!...


Неда и кучетата(Теодора Димова)

НЕДА: - И отидох в Париж. И там се роди дъщерята на Наум - Неда. И продължих нататък. И ето ме - накрая на света. около мен има чудовища от мрак и самота. и няма накъде да бягам повече. И извиках Наум - слуга! слуга!... Заповядвам ви -застреляйте ме! Вие сте единственото същество, което ме обича, затова -заповядвам ви -застреляйте ме! Но ти си далеч, Наум, чак в Париж, и куршумът ти няма да ме достигне!... А ако е вярно, че душите на самоубииците се прераждат в кучета, тогава шансът ми да те намеря, Джес, ще е много голям... ще се скитам по цялата земя и по миризмата, рано или късно, ще те открия!... Бабо!... Как завършваше онази приказка за някакво малко момче или момиыче, което... което... Какво беше направило?... Какво му се беше случило?... Бабо?!... Стига си мълчала, като че ли откакто умря, вече не ме чуваш!... Какво му се беше случило... какво... (Като че ли с всички сили се опитва да си спомни. и не може. И не може. Не може. Не може да си спомни и цялата ще се взриви)

Dumb
08-19-2009, 18:30
От "Болки на душата"
Татко, татенце, толкова е хубаво да стоя тук в твоя грозен, претрупан, разхвърлян кабинет. Толкова е хубаво да седим тук сред зимния здрач и да чуваме тиктакането на твоите часовници. И ти пушиш старата си лула и всичко мирише, точно както когато бях малка. Ние много говорихме един с друг, когато бях дете, нали? Водехме сериозни разговори, нали? Имам предвид за Смъртта, за Живота, за Любовта и за Бог. Мисля, че ние чисто и просто говорехем за действителността, въпреки че нито ти, нито пък аз бяхме съвсем наясно, какво точно се разбираше под действителност.
Как ли всичко се обърка така? Аз говоря непрекъснато, а хората мълчат или се отдръпват. Не, няма да се оплаквам. Нямам никакво основание да окайвам съдбата си. Трудността произтича естествено от това, че аз живея в един вакум, който запълвам с мечти и фантазии. Можеш ли да си представиш, татко, пиша стихове, написала съм почти хиляда стихотворения през изминалите шест години, но това не помага. Аз пиша ли пиша, ала никой не ги чете. Напротив, напротив, ти ги четеш, татко, винаги си толкова любезен.
Понякога ми се струва, че приближаам точката на разпадане. Знаеш ли, татко, мисля, че в мен се помещават необикновени сили, почти ще ме разкъсат. Често си мисля така, ала същевременно осъзнавам, че съм глупава, суетна и самонадеяна. Какво ли толкова бих могла да извърша, какви забележителни сили си въобразявам, че притежавам?
Спиш ли, татко ? Дремни си малко, имаш право.
Татко, татенце, сега ще ида при мама. Поспи си.

JoyfulCompany
08-19-2009, 20:39
Имаше един монолог на Хадес от "Сабазий" на Кристин Димитрова, единственото, което си взех от тази книга като чувство (инак Кристин, ах...). Не мога да го споделя, понеже не я притежавам, беше някакъв поглед отдолу-нагоре, прозиращ през камъните, към хората.

bog4eto
08-19-2009, 21:40
'What's happening to me?" :-o
"Oh i think you know..i thing you have a real good idea"
"You don't exist" :shock:
"Me?I exist mr Reinly..i exist b cuz..you made me..8) " >>

... "what's the real reason i come from?"
"fix the story"
"thats right"
"fix the ending"

means kill the girl 8-)

Sham
08-20-2009, 06:33
из "Камината" на М. Минков
ИРИС. Ало, Хилда? Здравей, тук е Ирис? Толкова ми е приятно, че те чувам, а на тебе? Да, наистина, би било чудесно да се видим, та ние не сме се виждали от колежа, когато бяхме с плитки и панделки... Хилда, все още ли носиш розови панделки? Не? Господи! Защо си се отказала, те така ти отиваха? Вече си пораснала? Нима? Толкова пъти сме говорили по телефона никога не си ми казвала, че си пораснала! Все така си потайна, Хилда, все така криеш интимните си неща! Още в колежа го правеше, не е хубаво, уверявам те, все пак аз съм ти най-добрата приятелка! Било съвсем естествено да се сетя, че си пораснала? Не, не съм сигурна, че годините се трупат еднакво на всички ни. Може да е... Може да е логично, но аз не съм сигурна! Както и да е! Да не спорим! Обаждам ти се по един много приятен повод... Не, не съм видяла нищо от прозореца! Ние с Хенри днес не гледаме през прозореца, днес решихме да си направим малка почивка, нещо като уикенд, ти познаваш ли Хенри? Съпругът ми. Той съвсем не е дебел. Не помня да е пушил пури... Хилда... но аз... никога не съм имала съпруг на име Джон! Абсолютно съм сигурна! Да, Хенри! Винаги се е казвал Хенри! Поне от сватбата ни се казва Хенри! Разбира се, помня, че ти беше на сватбата и аз ви представих един на друг... Но защо той ще се нарече Джон, след като се казва Хенри? За какво ще му е това? Не мога да ти го дам на телефона, влязъл е под канапето. Не знам защо се е наврял под канапето, понякога го прави... Просто така! Ляга под канапето! Приумица! Не, не те лъжа, той наистина е Хенри. Да оставим това, искам да споделя с теб нещо много важно, което ми се случи току-що! Изведнъж осъзнах, представяш ли си, изведнъж осъзнах... Кога съм те лъгала? Още в колежа? За какво, моля ти се, съм те лъгала тогава? Моля, разкажи тази случка, любопитно е да се чуе! (Слуша. По всичко личи, че все повече и повече се изнервя.) Аз съм те излъгала тогава, че за Коледа няма да ни пуснат във ваканция и ти си плакала цяла нощ? Аз? Първо=: Марина, дъщерята на шивачката, беше тази, която измисли, че няма да ни пуснат за Коледа, и го каза на Ана и Ана беше, която плака цяла мощ! Помниш ли Ана? Тоест, как ти си Ана? Извинявай, нещо шуми в слушалката... Но, Хилда, как ти си Ана, аз просто не разбирам? Нали ти си тази Хилда, която работи в музея за модерно изкуство, в отдела за постимресионизма? Как няма такъв отдел, закриха ли го? Целия музей ли закриха? Никога не е имало модерно изкуство? Що за глупости дрънкаш? Аз имам албуми за модерно изкуство! Два! Пикасо и разните там други... Какво било модерното? Добре забравено старо? Няма луди, които ще построят музей за добре забравено старо изкуство! Чудесно, миличката ми, ти направо ме уби! Да не искаш да кажеш, че аз съм си измислила този музей? Обясних ти, че имам два албума, два! Последният ми го подари Хенри за Коледа, за миналогодишната Коледа, защото знае, че обичам да гледам шарени картинки! Не, не започвай пак, чувствам, че съм на предела на нервите си! Той не се казва Джон! Той е Хенри, Хилда, Хенри! Добре, бъди си Ана, щом това ти харесва, макар че го смятам за ужасно тъпо и просташко... изслушай ме!... тъпо и идиотско, и нямам думи да ти кажа колко ужасно е да изпълваш биографията си с чужд живот, понеже това значи... изслушай ме!... това значи... да, аз ще ти кажа, защото съм ти приятелка... това значи да обсебиш на другия не само празниците, но и делниците, и нощите, да... млъкни малко... и онази нощ, когато Ана плачеше и не можеше дъх даси поеме и беше посиняла от рев, та всички се чудехме какво да правим с нея... сега тя е твоя нощ! Разбираш ли, глупачке?! Ужасна нощ, която е тоя, само заради един каприз! Не си ли даваш сметка, какво си стоварила върху главата си? Какво лошо имаше, да си бъдеш Хилда с розовите панделки? Ето, аз ти се обадих, исках да споделя с теб нещо изключително, казах си: „Трябва да се обадя на Хилда. Хилда е най-добрата ми приятелка още от колежа, трябва да й кажа, че осъзнах...”. Какво? Как така? Ти искаш да пукна на телефона ли? Искаш да ме вкараш в лудницата ли? Как така ти си се обадила? Това не е вярно, аз набрах номера ти... Искала си да споделиш нещо? Ти на мене? Ти си полудяла! Аз на теб, глупачке, ти позвъних Хенри е свидетел!... Исках да ти споделя, че осъзнах... Какво си осъзнала? Какво по дяволите ще ми споделиш, че си осъзнала с глупавата си глава, с празната си кратуна, на която висят розови панделки! (Пауза. Невярвайки на ушите си.) Ти си осъзнала, че цялата си? Ти си ми се обадила, за да ми споделиш, че цялата си? Това е долна лъжа! И ти си една долна лъжкиня! Ти ограби живота на бедната Ана, а сега искаш да грабнеш и моето осъзнаване, искаш да ми го отмъкнеш под носа, да обогатиш с нещо мизерния си животец за моя сметка, така ли? Вещице проглета, грабителко мръсна, обеси се на телефонния кабел, краво тъпа, животно недодялано, дано пукнеш! (Тряска слушалката. Ходи нервно из стаята.)

Хенри й прави знаци в смисъл да бъде по-тиха.

Ирис го рита и той изохква и дълго охка под канапето.

Телефонът звъни.

(Като показва среден пръст на телефона) На! На ти!

Телефонът продължава да звъни.

(Хвърля се към него и вдига слушалката.) До коя година се напикаваше в леглото, пикло с пикло? А огнярят те водеше да ти показва парните котли в мазето! Мислиш ли, че не знам какво ти е показвал? (Поставя слушалката.) Затвори, лъжкинята му гадна! Крадла пиклива! (Рови из библиотеката.)

MartyParty
09-22-2009, 14:32
Eлена Милева
Беше време...

Беше време, когато всички живеехме прекалено на тясно. Тогава съществуваха думите "пълно" и "празно" и всички имаха уникалното усещане, че животът им изтича между въздишките. Царуваше мнението, че хладилниците могат да са пълни или празни. Чашите полупълни или полупразни. Имаше настроения и болка.
Всички търсеха смисъл в съществуването си и недоволни бързаха ужасно много, защото имаха шанса да изпуснат рейса, влака или да закъснеят за среща. И думите нямаха връщане назад... беше време, когато хората можеха да умрат, да се страхуват и да плачат. Можеха да губят нещата си, да пропиляват шансовете си, да са победители и загубеняци.
До деня, в който времето внезапно умря. Тогава стрелките на часовниците пожълтяха и окапаха.
Независими от пространството, осъзнахме, че можем да си дебелеем спокойно. Да изпълваме Света вертикално и хоризонтално. Че гравитацията е само в главите ни. Можем да тежим по местата си, когато поискаме, да излитаме пак по желание, да се приземяваме от тежки мисли. Че нямаме бъдеще, нито минало. И сме живи мъртъвци.
Сметищата са задръстени от изхвърлени,ненужни часовници... защото животът е като безкраен низ от сцени, които можем да забавим, забързаме, изиграем наново или да превъртим... най- романтичните сцени по филмите са тези , в които героите умират и приятелите им плачат за тях, неутешимо. Желанието да усетим безпомощност и безвъзвратност се превърна в нова мода. Хората се събират по семинари, в които се учат на страх от смъртта, на тъга и самосъжаление ... няма я вече онази спонтанност. И всички мечтаят времето да се роди, за да умрат. Всички мечтаят само да умрат.

Optimistichno
09-22-2009, 14:33
Монолозите на Хамлет

courtney
09-27-2009, 18:07
Не знам доколко ще се върже тук това, което искам да сложа, но си спомням, че ми беше направило впечатление. Бегбеде отдавна ми е слабост и с удоволствие чета книгите му, преди време се натъкнах на това:

Тогава

Тогава вземам писалката, за да кажа, че я обичам, че тя има най-дългите коси на света, в които се губи животът ми, а ако това ти се струва смешно, направо ми е жал за теб, защото очите й са мои, тя е моя, аз съм тя, когато тя крещи, крещя и аз и всичко, което направя занапред, ще бъде за нея, винаги, винаги, ще й дам всичко и до самата ми смърт няма да има утро, в което да стана за друго, освен за нея и да пробудя у нея желанието да ме обича и да целувам отново и отново китките й, раменете й, гърдите й и в този момент си дадох сметка, че когато човек е влюбен, пише изречения, които нямат край, няма време да слага точки, трябва да продължава да пише, да пише, да изпреварва сърцето си, а изречението не иска да свърши, любовта няма пунктуация, а се стичат сълзи от страст, когато човек обича, накрая започва да пише безкрайни неща, когато обича неизбежно започва да се мисли за Албер Коен, Алис дойде, Алис напусна Антоан, тя пристигна и най-сетне, най-сетне отлетяхме духом и телом, взехме първия самолет за Рим, разбира се, къде другаде да отидем, Хотел "Англия", "Пиаца Навона", фонтанът "Треви", вечни желания, разходки с веспа, когато поискахме каски на служителя от бюрото за наем на мотоциклети, той разбра всичко и отвърна, че е прекалено горещо, любов, любов, безкрайна любов, три, четири, пет пъти на ден, боли ме онази работа, вие никога не сте изпитвали толкова наслаждение, всичко започва отначало, вие не сте сами, небето е розово, без теб не представлявах нищо, най-сетне дишам, ние вървим над паважа, няколко сантиметра над земята, никой не ни вижда, освен самите ние, ние сме въздушни възглавници, усмихваме се без причина на римляните, които ни вземат за монголци, за членове на някаква секта, сектата на Онези, които се усмихват по време на левитация, сега всичко е толкова лесно, всяка крачка е щастие, любов, живот, домати с моцарела в зехтин, спагети с пармиджано, блюдата нямат край, твърде заети сме да се гледаме в очите, да галим ръцете си, да се възбуждаме, струва ми се, че не сме спали от десет дни, десет месеца, десет години, десет века, слънцето на плажа на Фреджене, правим снимки с полароид като онази, която Ан откри в чантата ми в Рио, стига ми да дишам и да те гледам, това е завинаги, завинаги, во веки веков, невероятно, изумително е как се задъхваме от жизнерадост, никога не съм живял така, чувстваш ли това, което чувствам аз? никога няма да можеш да ме обичаш толкова, колкото те обичам аз, не аз те обичам повече, не - аз, не - аз, дадено - ние, толкова е прекрасно да изгубиш съвсем ума си, да тичаш към морето, ти си била създадена за мен, как да изразя нещо толкова чудно с думи, все едно, все едно сме излезли от непрогледна нощ и сме навлезли в ослепителна светлина, като действието на екстази, което никога не изчезва, като болка в стомаха, която спира, като първата глътка въздух, която поемаш след като дълго си бил под вода, като единствен отговор на всички въпроси, дните минават като секунди, забравяме всичко, всяка секунда се раждаме отново, не мислим за нищо грозно, обитаваме едно непрекъснато настояще, чувствено, сексуално, възхитително, непобедимо, нищо не може да ни досегне, съзнаваме, че със своята сила тази любов ще спаси света, о, ние сме ужасяващо щастливи, качи се в стаята, чакай ме в хола, веднага се връщам и когато ти взе асансьора, аз се качих пеша, като прескачах по две-три стъпала наведнъж и когато пристигна, аз ти отворих вратата на асансьора, о, очите ни бяха пълни със сълзи, защото сме били разделени за три минути, когато ти захапа една узряла праскова сокът потече по загорелите ти бедра и мамка му! през цялото време те желая, още и още, погледни как се изпразвам върху лицето ти, о, Марк, о, Алис, имам дъъълъг и сииилен оргазъм, така и ето тя избухва в лудешки смях, какво толкова казах, та се смееш така, това са нерви, много ми беше хубаво, обожавам те, любов моя, кой ден сме днес?

Знам, че в края става малко вулгарно, но цялото нещо много ми харесва, заради тази липса на точки, просто го четях с учестено сърце и ме грабна много. :)

tigity
10-06-2009, 20:10
не хар монолози :-D

KroeliaDevilious
10-20-2009, 13:02
Ако някой знае за книга с драматургия, която съдържа най - добрите български и световни театрални монолози, моля да сподели. :-)

LoveRetroMusic
10-20-2009, 14:38
'What's happening to me?" :-o
"Oh i think you know..i thing you have a real good idea"
"You don't exist" :shock:
"Me?I exist mr Reinly..i exist b cuz..you made me..8) " >>

... "what's the real reason i come from?"
"fix the story"
"thats right"
"fix the ending"

means kill the girl 8-)
:lol:

UrbanLady
10-30-2009, 05:45
АКТЬОРЪТ-КРАЛ
„Ти искрена си, ангел мой любим,
но често ний решения меним.
Родени бурно, но за къс живот,
на слабата ни памет те са плод,
човек забравя своя дълг след миг,
когато е към себе си длъжник:
решава нещо в мигновена страст,
но трае то, дорде е в нейна власт,
а в нас разменят звук неотзвучал
печал и радост, радост и печал;
най-бурната ни страст най-малко трай —
плачът се смей, а пък смехът ридай.
Дори светът е с преброени дни,
успех и обич — всичко се мени,
а кой кое докарва, ангел мой,
дали тя него или нея той?
Кому е провалилият се драг?
И кой на преуспелия е враг?
Щастливият приятели не ще,
но ни за миг не ще му липсват те;
нещастният ги дири тук и там,
но колкото по дири, по е сам…
Обаче да се върна, дето бях:
човешките решения са прах.
Съдбата управлява всичко тук:
кроежът наш е, краят му — от друг
и даваш ти пред мен обет велик
за вдовство до последния си миг,
но този свой обет, свещен и твърд,
боя се, ще умре със мойта смърт!“

Из "Хамлет" (Не съм сигурна обаче къде е точно)

:)

Sham
10-30-2009, 09:48
Ако някой знае за книга с драматургия, която съдържа най - добрите български и световни театрални монолози, моля да сподели. :-)
да, папката с худ. слово в библиотеката на САБ:Д

PIF
12-01-2009, 16:42
Отдавна бе замлъкнала китарата. Опъвах само болните й струни. И пях онази песен, старата, за всяка дума преболяла по между ни. Не исках думи.Само малко обич. Затягащо доверие във дланите. Поиска сума.Няколко тревоги. И сипа сол дълбоко в раните ми. Поиска слънце.Аз ти дадох много. От дъжда те пазих и от вятъра. Мъничко зрънце в хиляда тревоги покълна.Получи тогава топли обятия. Венча ме за проплакала надежда. И искаше да ти родя доверие. Но трудно се зачеват рожби. От три капки вяра.Няма спасение. Отдавна са се скъсали и струните. Нарязах пръстите си, за да ги завържа. Преболяха.Заедно със думите. Които в сухото ми гърло стържат. Отдавна бе замлъкнала китарата. И няма птици.Няма гласове. Аз съм вече стара, много стара. Звуците й ги отвяха ветровете.

--------------------------
--------------------------

Горчиш ми на разсъмване. Като чаша застояло вино. Сълзиш в очите и болиш в сърцето ми, като лош, непреглътнат спомен. Гори по кожата ми желанието да съм твоя и белязваш съдбата ми с тежката ръка на копнежа. Горчиш ми на мръкване. Почерняш най-светлите ми мечти и ги пленяваш в замъка на ревност. Горчиш ми, като сок от грейпфрут минаващ по небцето на езика ми. Горчиш ми на разсъмване.

Vivid
03-20-2013, 22:14
Монологът на Мариус Куркински...

„Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината, като път до пропастта, като вулкан, като огъня на Номадите, като църква до Бога - обичам те толкова много, а ти толкова малко мене...
Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото, като иконата на святото, ти си моята икона на святото, там където свършват зад ъгъла всички религии започваш ти – защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче - препълнени с блясък и ухание. Ти си светлината, която прави сянка, аз съм само стената, където сенките играят, светлината и стената, а между тях живите и останалите. Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „утре”. Аз съм обичта обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката, зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много, като книжна лодка с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце Слънце към затъмнението? Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кал в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто, като малко момиче, като халка от верига, не ти ли стига, толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко?! Не ти ли стига да те обичам? Като сън преди вечност и молба без колене, толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене...”

Blab
03-20-2013, 22:39
снахххха и свекъррррва...:Д
//шегувам се:Д

мисля си за Ева Енслър сега.
за Сара Кейн.
за Петер Турини.
може би Яна Борисова
дори Здрава Каменова (в някои неща)
Маргарит Минков
Чехов
...
Шекспо, разбира се, колкото и да си кривя устата...

crazydivane
03-31-2013, 16:17
Адвокат на дяволът:
За кого носиш тези тухли?Заради Господ?Заради него?Сега ще ти кажа нещо за твоя бог.Бог обича да гледа.Обича и да се шегува.Помисли.Дава на човека инстинкти.Невероятен дар,но какво прави след това?Кълна се,че за собствено забавление...за свое собствено,космическо безчувствено забавление.Той създава забранителните правила.Най-големият майтап във Вселената!Гледай,но не пипай.Пипай,но не вкусвай.Вкусвай,но не поглъщай!И докато вие се опитвате да спазвате тези правила,той си съдира извратения задник от смях!Той е темерут,той е садист.ДА ГО БОГОТВОРЯ?!НИКОГА!
-Дяволът

На места са използвани много брутални реплики,но филмът заслужава да се гледа!

secret21
11-09-2013, 12:50
От "Болки на душата"
Татко, татенце, толкова е хубаво да стоя тук в твоя грозен, претрупан, разхвърлян кабинет. Толкова е хубаво да седим тук сред зимния здрач и да чуваме тиктакането на твоите часовници. И ти пушиш старата си лула и всичко мирише, точно както когато бях малка. Ние много говорихме един с друг, когато бях дете, нали? Водехме сериозни разговори, нали? Имам предвид за Смъртта, за Живота, за Любовта и за Бог. Мисля, че ние чисто и просто говорехем за действителността, въпреки че нито ти, нито пък аз бяхме съвсем наясно, какво точно се разбираше под действителност.
Как ли всичко се обърка така? Аз говоря непрекъснато, а хората мълчат или се отдръпват. Не, няма да се оплаквам. Нямам никакво основание да окайвам съдбата си. Трудността произтича естествено от това, че аз живея в един вакум, който запълвам с мечти и фантазии. Можеш ли да си представиш, татко, пиша стихове, написала съм почти хиляда стихотворения през изминалите шест години, но това не помага. Аз пиша ли пиша, ала никой не ги чете. Напротив, напротив, ти ги четеш, татко, винаги си толкова любезен.
Понякога ми се струва, че приближаам точката на разпадане. Знаеш ли, татко, мисля, че в мен се помещават необикновени сили, почти ще ме разкъсат. Често си мисля така, ала същевременно осъзнавам, че съм глупава, суетна и самонадеяна. Какво ли толкова бих могла да извърша, какви забележителни сили си въобразявам, че притежавам?
Спиш ли, татко ? Дремни си малко, имаш право.
Татко, татенце, сега ще ида при мама. Поспи си.

koi e avtora ?

D_dimov
11-24-2013, 19:18
Този ме грабна. Страхотен е.


Да, много поетичен и красив текст, силен цитат.

Nikol_Stoyanova
10-01-2018, 21:26
Здравейте, бихте ли ми казали кой е автора и кое е произведението на Монолог на Безличната? Много ми хареса, но не мога да го намеря никъде. Благодаря предварително! :)

Nikol_Stoyanova
10-01-2018, 21:28
Здравейте, може ли да ми кажете кой е автора на монолога от "Болки за душата", никъде не намирам съответствие. Благодаря предварително! :)