PDA

View Full Version : Последен път



TheNewReligion
06-17-2009, 01:47
Буди ме досадната мелодия на домашния телефон. Майка ми. Обажда ми се от работата си, за да е сигурна, че съм се събудила и ще отида да си взема удостоверението. Вече е свикнала с мисълта, че мога да успя дори след 9 часа сън. След като затварям телефона, ставам от дивана. Чак сега осъзнавам, че часът е 09:34...15-ти юни. Разделям се с класа.

Изкъпах се, оформих си косата, облякох си новата лилава туника и се запътих към цветарския магазин. По пътя си мисля за това колко ли ще са надути цените на цветята....

Влизам и срещам двама свои съученици. Единия е обут в кубинки 45-ти номер, а другият носи джапанки...на Найк. Поздравяваме се. Те излизат и поемат към училището, което в непосредствена близост до магазина за цветя. Закъснявам ,затова решавам да купя готов букет. Както обикновено чернокосата лелка, обута в сабо като това на медицинските сестри, се бави 3 минути с рестото. След точно толкова време излизам от магазина с бял лилиум в ръка.

Вървя към училището. Минавам покрай навес. Периферният ми поглед вижда пикаещ пънкар, наливаща се с бира...метълка (може би?) и целуващи се...не знам какви. Избързвам.

Изкачвам с мъка стълбите до третия етаж. Още от вратата на класната стая Лия ми се хвърля на врата. Не знам защо, но е усмихната. Очите й са зачервени и блестят с един особен блясък. Поздравявам всички и едва се дореждам до учителката, чиито очи също са зачервени. Подарявам й букета. Тя с усмивка го поставя върху една купчина цветя. Николай ме поздравява и ме пита как съм. Подминавам го. Как ли пък не...Ще ми говори зад гърба, а сега ще го поздравявам.

Сядам на свободен чин. Наблюдавам суматохата. Чувствам се глупаво и не на място. Всичката тази суета е напразна. След няколко часа може би повече никога няма да видя тези хора, защото доста от тях заминават да живеят в чужбина. Чувствам, че всичко е било напразно...

След няколко минути всички се събират около учителката и тържествено и връчват бяла кутия с червена панделка. Класическия подарък...стъклена рамка със снимка на целия клас и сребърно синджирче. Учителката е приятно изненадана и с усмивка прочита сърцераздирателното съдържание на луксозната картичка. Очите ми се премрежват, както на много мои съученици.

Скоро след това удостоверенията ни са раздадени и имам уредена среща пред главния вход за 11:00... Ще ходим на кино...целият клас. Има достатъчно време, за да си оставя бележника, удостоверението и албума у дома. Слизам по стълбите на главния вход. Зад себе си чувам някой да ме вика. Обръщам се. Николай. Настига ме и следва дежурната фраза: "Как може да си толкова лековерна? Въобще не си сигурна в това, което са ти казали." Да, ама той не знае, че го чух да го казва. Казвам му нещо и след 5 минути вече съм пред входа си. Срещам Лия. Заговаряме се пред вратата. Тя започва да ми се оплаква за това, че майка й не й дава да учи в държавно училище, тъй като е приета в Американския колеж.Гадно, а? Наистина гадно. Не знам какво бих направила на нейно място...Да нямаш избор, защото родителите ти поставят ултиматоми, е наистина тъпо. Словоизлиянията й продължават около 10 минути. Съчувствам й искрено и я успокоявам. Разделяме се.

Вече се качвам по стълбите. Отключвам вратата. Посреща ме разгонената ми котка. След 5 минути преглеждам чантата си за последно преди да изляза....телефон, ключове, портмоне, потник, гланц, ветрило, айпод, чадър...Всичко е тук.

Пред главния вход съм. В главата ми се въртят куп неща...предстоящите изпити, Николай, яде ми се сладКолед и ми се гледа Мечо Пух. Чувствам се тъпо. Натроението ми е скапано, горещо ми е... Виждам Ани и Гери. Отивам при тях. Очите им са зачервени. Какво им става на всички, бе? Докато чакаме да се събере целият клас, провеждам три телефонни разговора..."Нали ще ми се обадиш като се прибереш?" "Абе, ти нормална ли си? Момчето ти се извинява, а ти..." "Изключи ли сешоара, бе?" Ляляля...

След малко всички се влачим като народна песен по тротоара с разкривените плочки. Всички са разделени на групички, Силвия протестира, че има и момичета от "а" клас, а трима човека отделно ми дърдорят развълнувано на главата за филма, който ще гледаме. Абе, хора успокойте се! За първи път ли отивате на кино? Ядем, гледаме филма, излизамем и се разделяме. Простичък сюжет, нали?

На спирката сме...един, двама, трима...Шестнайсет човека. Идва 83 и петима се втурват да се качват. Останалите крещят, че този рейс не води до ЦеЦеЕс-а. ГолЕмо важно. На спирката оставаме 10-ма човека. Качваме се на 102 и след около пет спирки сме пред входа. Имаме среща с останалите заблудени овчици. Мразя да чакам някого, но нищо. След 20 минути започва филма, а преди това трябва да се почерпим в...KFC-тууу.

Първо си купуваме билети накуп. Накрая се оказва, че не стигат за всички и настава едно объркване. Аз си купувам моя. Скоро разбирам, че трябва да седя до Николай. Обзема ме едно такова чувство...на ярост. Успокой се, успокой се...
Вече сме на касата на KFC. Всички си купуват някакво съмнително меню за 7 лева. Решавам да не се цепя от колектива, макар че съм на диета. Сядам на една маса с няколко съученички и разбирам, че трябва да изям един пакет картофи за 10 минути. Заемам се с това, докато пия кола наблъскана с лед. Ето защо е толкова тежка...Мошеници! Поне леда да разгазираше колата хубаво, ами то....само за да е "вечно" пълна чашката.

Оставям тези мисли настрана, пъхам "Кръч"- а в чантата си и след минута следвам класа, за да видя къде е зала...Абе, в коя зала бяхме? "Третааааа!"

Пълна лелка с руса коса и черни корени (класика) къса билетчето ми. Влизам и се оглеждам. Залата е пълна, трима настъпват току-що свалените ми от простора гуменки и се правят, че съжаляват. Дебили. Чувствам как коремът ми ще се пръсне. Айрян, пържени картофи и кола....а и три шоколадови бонбона. Изкачвам стълбите до 8-ми ред. Николай е седнал на мястото ми, хващам го за лакътя и вежливо му казвам да се разкара. Та неговата седалка е на 5 см от моята! Нахалство! Сядам, поставям колата си в преназначеното място и мълчаливо зачаквам филмът да започне. Докато всички заемат местата си, същите дебили от преди малко минават през гуменката ми отново. Този път извиненията им са по-(не мога да се сетя думата). "За нищо.....ама ми дължиш един пакет мокри салфетки!" Николай сяда на следващата седалка. Осветлението угасва и филмът започва. Всички крещят като обезумели, а аз не се сещам защо. Става ми смешно. Още на третата минути от драматичната завръзка, над главата ми прехвърчат пуканки. Правя се на заинтересована от филма, защото предполагам, че ще е тъп. Като съм дала 5 лева за розовото картонче, поне да потренирам артистичните си умения.

Зак Ефрън се къпе с костюма, крещи като луд, някакъв чичко с брадва в ръка нахлува в банята, въргалят се по пода, бият се със светещи мечове....И това докато Зак убеди чичо си (май), че всъщност това е той, но на 17. Бил спасил някакъв дядка от удавяне...Абе, какви са тия щуротии? И това се водело романтична комедия! Айде, бе! Поредната американска измишльотина. Не може и да стъпи на пръста на българските късометражни филми.

По някое време в залата настава пълна лудница. Някакви г-тъъъъ от горните редове целят с пуканки и хвърлят отворените си коли по някой по-долу. "Аре, мъкнете уа!" "Майка ти циганска, недоклатена, наебана, грозна миризлива..." "Ш'ти изкъртим ченето, боклук!" Тъкмо си вадя тефтера от чантата, за да запиша милите думи, и усещам нещо мокро по гърба си,а в скута ми се озовава картонена чаша с логото на МакДоналдс...Добре, че филма има субтитри, за да мога да разбера какво се случва със Зак, който опитно денси с 40-годишна мадама.

По едно време всичко утихва. След малко лампите се светват и говедата от горните редове се втурват по стълбите. Николай ми минава през гуменката, извинява се, а аз най-спокойно слизам по стълбите, заринати в картонени чашки, хартиени опаковки и много, много пуканки. През ума ми мина мисълта, че сигурно пестят от царевица, събирайки тези пуканки, за да ги продават наново.

Скоро се озовавам между Лия и Николета. Влачат ме към банята и ми говорят нещо. Аз също им говоря и така си говорим. Главата ме боли. Пия "Беналгин", докато ги чакам, оправям си косата и същевременно се преобличам с потника, който си нося, защото лилавата ми туника е лекьосана от колата на някое себеуважаващо се гъ. След малко решаваме да отидем в Южния парк, заедно с още няколко момичета и едно момче.

След 5 минути сме през входа на ЦеЦееС-а. На рамото ми се сополявят две съученички, докато ми обясняват колко ще им липсвам. По бузите ми се търкулват няколко сълзи. Прегръщам още няколко човека и се отправям с компанията към спирката.

В рейса е ужасно шумно и едва успявам да разбера какво ще правим в парка. Нашата спирка наближава, прегръщам се с още не знам колко човека, проронвам няколко сълзи и слизам с хората, с които ще остана няколко часа. Една буца засяда в гърлото ми. Опитвам се да я преглътна, но не мога. Едно странно чувство се прокрадва през стомаха ми. Знам, че това не са балончетата на погълната кола, пукащи се в картофеното пюре, на каквото са станали пържените картофи.

Пресичаме улицата. Сядаме на коритото на фонтана. Пръскат ни малки капчици. Компанията ми е шумна. Вадя пет стотинки от портмонето си и ги хвърлям във водата, докато си пожелавам нещо. Това винаги го правя, когато съм близо до вода. В сърцето ми се прокрадва надежда, че мечтите ми могат да станат реалност. Могат? А може би не могат? Съмнението...

Когато се осъзнавам, виждам Петър- наджапал във водата с кецовете, Лия тича по чорапогащник , доколкото е възможно, в ледената вода, а останалите се събуват...Планират и те да поджапат. Учудването ми расте, гледайки как Пешо и Лия се заливат с вода. Целите са мокри. О, Боже! Не им ли е студено? "Хайде, ела и ти. Това е последното лудо нещо, което ще направим заедно." След тези думи събувам гуменките си. Изправям се и след миг съм нагазила в ледената (сега се убедих) вода. Започвам да треперя. Става ми много смешно, гледайки как всички са обзети от една еуфория...Това наистина е нещо, което никога до сега не съм правила със съучениците си.

Забавата приключва, когато студът сковава краката ми. Дънките ми са мокри до подгъзието. Цялата треперя. Всички излизат и започват да се обуват. Аз правя същото, но слагам салфетки в обувките си, за да не се намокрят много. Скоро след това всички шестима човека вървим по една слънчева алея. Надявам се, че ще изсъхна бързо, защото не ми се ще да настина преди изпита. Докато премислям тази ситуация, в полезрението ми се натрапва нещо сиво продълговато....
ААААААААААААААААААААААААА ААААААААААААААААААААААААА ААА!
Змия! Истеричния ми писък кара хората да ме гледат странно. Лия търчи напред, Пешо следи движенията на влечугото, а аз треперя от страх и от студ. Останалите гледаха стреснато. Ужас.

Седим на една пейка и ядем сладКолед. Ееее, от сутринта ми се е прияло. Най-сетне...кокос и тирамису. Водим един от особено съдържателните си разговори...кой номер обувки носи всеки. Излиза, че аз съм с най-малък крак- 36 и половина.

След около половин час киснем на разбрицана пейка, чакайки рейса. Спи ми се и си мисля за изпитите. Ами, ако не се справя? Ами, ако проваля бъдещето си? И все пак няма гаранция, че няма да чистя входове за 100 лева на месец.

Мислите ми са прекъснати от раздрънкания "Икарус". Абе, още ли ги има тези рейсове? Качваме се. Продължаваме със съдържателните разговори, докато малко по малко компанията се разпада, тъй като всеки слиза на различна спирка. Скоро и аз слизам на удобната за мен такава.

Отключвам вратата и влизам. Изкъпвам се и докато се обличам си уреждам среща с Ани и Гери по телефона. Разказвам какво е станало през деня на мама, ям и излизам.

21:00...Изкачвам стълбите до нас. Отключвам си, влизам, правя каквото правя и скоро седя пред компютъра.

03:00 Лежа на дивана. Уморена съм и вътрешно се радвам, че е така, защото от дни не съм спала нормално. Тъпа жега. Изведнъж всички мисли излитат от главата ми. Остава само една. В съзнанието си виждам сивата сграда на училището и усмихнатите лица на съучениците си. Защо тези образи се намърдват в съзнанието ми? Нали до преди ден исках училището да приключи и да се махна от този клас? Куп въпроси, но ме мързи да мисля...Усещам само една празнина отляво и очите ми се премрежват...и не защото ми се спи.

xoxi
06-17-2009, 12:27
wow :smt003

teddy_kav
06-17-2009, 17:19
brawo perfeken stil na pisane.

SmiLeHappyEnjoyMyPaiN
06-17-2009, 17:23
не го дочетох ...

iveetyy
06-17-2009, 20:08
Наистина имаш интересен стил на писане :)

Sham
06-17-2009, 20:23
Да, стил "Дневник")

TheNewReligion
06-17-2009, 20:29
Радвам се, че има хора, на които им е харесало. :)