gLoRiToO
06-20-2009, 15:27
Как можа?
Просто една история на куче
от Джим Уилис
„Когато бях малка аз те забавлявах с моите лудории и те карах да се смееш.Ти ме наричаше твое дете и независимо от броя на изядените обувки и няколко разкъсани въглавници,аз станах най-добрия ти приятел.
Когато бях лоша,ти размахваше пръста си пред мен и питаше „Как можа?”, но после се умилостивяваше и ме галеше по коремчето.Правех бели вкъщи,но ти беше ужасно зает да ме извеждаш,когато имах нужда и това продължи по-дълго,но ние двамата се стараехме да променим това.Аз помня онези нощи,когато се гущках при теб в леглото и слушах твоите тайни и сънища и мислех,че живота не може да е по-перфектен!Излизахме на дълги разходки и тичахме в парка,возеше ме в колата.спирахме за сладолед-ти ми даваше от вафлената фунийка,защото казвашре,че сладкото е вредно за кучета,после дълго дремех на слънце докато те чаках да се върнеш вкъщи в края на деня.
Постепенно ти започна да прекарваш повече време на работа заради кариерата си и защото си търсеше жена,с която да споделиш живота си.Аз те чаках търпеливо,утешавах те когато беше наранен и разочарован,никога не те укорявах за твоите лоши решения и лудувах радостно,когато ти се завръщаше и когато беше влюбен.
Тя,сега е твоя жена,не обича кучета-аз я приех с радост вкъщи,опитвах се да й покажа по всякакъв начин привързаност и обич и да покоря сърцето й.
Бях щастлива,защото ти беше щастлив.После дойдоха бебетата и аз споделях вашата радост и възбуда.Бях очарована от техните розови крачета,от тяхното ухание и исках да се отнасям майчински с тях.Но вие двамата се страхувахте,че мога да ги нараня,затова прекарвах времето затворена в клетка или на балкона.А колко много исках да ги обичам,но всъщност се превърнах в затворник на любовта.
После те пораснаха и аз станах техен приятел,те се държаха здраво за козината ми и се изправяха неуверено на клатушкащите се крачета,пъхаха си пръстите в очите ми, изследваха ушите ми и ме целуваха по носа.Обичах всичко което правеха с мен и техните макар и някога болезнени докосвания(ти вече съвсем нямаше време да ме погалиш) и аз бих ги защитила с цената на живота си ако се наложеше.Така исках да се промъкна до техните легла,да ги пазя,да не се страхуват,да ми споделят страховете и тайните си,докато чакаме да чуем звука на твоята кола по пътеката.Имаше време когато приятелите те питаха дали носиш моя снимка в портфейла си,да ме покажеш,да разкажеш наши истории.Това беше преди години,сега просто казваш „Да” и променяш темата на разговора.От „твоето куче” аз се превърнах просто в „кучето”.Започна да се възмущаваш от всички разноски,които правиш заради мен.Сега имаш нова кариера,в друг град и вие ще се преместите всички в апартамент,където не позволяват да живеят кучета.Да разбира се ти направи правилния избор за своето семейство,а аз вече не съм твоето семейство както преди.
Бях много развълнувана,когато пак ме качи в колата,но само докато стигнем до приюта...миришеше на кучета и котки,на страх и на безнадеждност...Ти попълни формуляра и просто каза:”Надявам се,че ще намерите добър дом за нея”.Те свиха рамене и те погледнаха с огорчение-те добре познаваха съдбата на кучетата на средна възраст като мен...Трябваше да изтръгнеш със сила пръстите на сина ти,които държаха силно нашийника ми и той плачеше:”Не,татко,моля те не оставяй моето куче тук!”
Аз се притеснявах за него и за това какъв урок му даваше ти за приятелството и лоялността,за любовта и отговорността и за уважението към живота.
Каза Довиждае,избягвайки да ме погледнеш в очите,любезно отказвайки да вземеш моя нашийник.И мина от другата страна.
След твоето заминаване,двете добри жени казаха че вероятно си заминал завинаги и няма да направиш опит да ме вземеш обратно или да ми потърсиш друг дом.Те кършека ръце и се питаха „Как можа?”
Внимателни са с нас тук в приюта,колкото им позволява времето,хранят ни,разбира се, но аз губя апетит всеки ден.Ако някой отвори вратата на моята кошара,аз скачам веднага,надявайки се че си ти,че си променил мнението си,че идваш да ме прибереш(но това са само мечти),или пък някой го е грижа за мен,някой който иска да ме спаси.Когато осъзнах че немога да се състезавам за нечие внимание с малките игриви кученца,кото също са тук,аз просто застанах в ъгъла и зачаках.
Чух стъпките й,когато приближаваше към мен в края на деня,последвах я тихо към една бяла стая.Една блажена тиха стая.Тя ме постави на масата,потърка ушите ми и ми каза да не се притеснявам.Сърцето ми биеше лудо в очакване на това,което ми предстоеше,но ме обзе и чувството на облекчение.Затворникът на любовта трябваше вече да приключва дните си.Аз бях загрижена-бремето,което тя носеше беше много тежко за нея.Тя нежно ми постави турникет на задния крак,докато сълзите се стичаха по лицето й.Близнах ръцете й,по същия начин както го правех,за да те успокоявам преди години.Тя постави иглата прецизно във вената ми.Като почувствах остро убождане и студената течност да се разлива по тялото ми,аз легнах долу и я погледнах в очите „Как можа?”-питах аз.Може ми защото тя разбира кучешкия език,просто каза- „Толокова съжалявам!”Прегърна ме и започна да ми обяснява,че това е нейната работа и че е сигурна,че ще отида на по-добро място,където никой няма да ме отхвърли,да ме нарани или изостави-място на любов и светлина,което е много по-различно от това място тук на земята.И с останалата ми последна частица живот се опитах да помахам с опашка-„Как можа?”.Не питах нея,питах теб мой Обичан господарю,за теб мислех.Аз ще мисля винаги за теб и ще те чакам.Надявам се някой друг в твоя живот да ти засвидетелства толкова много любов и лоялност!
Просто една история на куче
от Джим Уилис
„Когато бях малка аз те забавлявах с моите лудории и те карах да се смееш.Ти ме наричаше твое дете и независимо от броя на изядените обувки и няколко разкъсани въглавници,аз станах най-добрия ти приятел.
Когато бях лоша,ти размахваше пръста си пред мен и питаше „Как можа?”, но после се умилостивяваше и ме галеше по коремчето.Правех бели вкъщи,но ти беше ужасно зает да ме извеждаш,когато имах нужда и това продължи по-дълго,но ние двамата се стараехме да променим това.Аз помня онези нощи,когато се гущках при теб в леглото и слушах твоите тайни и сънища и мислех,че живота не може да е по-перфектен!Излизахме на дълги разходки и тичахме в парка,возеше ме в колата.спирахме за сладолед-ти ми даваше от вафлената фунийка,защото казвашре,че сладкото е вредно за кучета,после дълго дремех на слънце докато те чаках да се върнеш вкъщи в края на деня.
Постепенно ти започна да прекарваш повече време на работа заради кариерата си и защото си търсеше жена,с която да споделиш живота си.Аз те чаках търпеливо,утешавах те когато беше наранен и разочарован,никога не те укорявах за твоите лоши решения и лудувах радостно,когато ти се завръщаше и когато беше влюбен.
Тя,сега е твоя жена,не обича кучета-аз я приех с радост вкъщи,опитвах се да й покажа по всякакъв начин привързаност и обич и да покоря сърцето й.
Бях щастлива,защото ти беше щастлив.После дойдоха бебетата и аз споделях вашата радост и възбуда.Бях очарована от техните розови крачета,от тяхното ухание и исках да се отнасям майчински с тях.Но вие двамата се страхувахте,че мога да ги нараня,затова прекарвах времето затворена в клетка или на балкона.А колко много исках да ги обичам,но всъщност се превърнах в затворник на любовта.
После те пораснаха и аз станах техен приятел,те се държаха здраво за козината ми и се изправяха неуверено на клатушкащите се крачета,пъхаха си пръстите в очите ми, изследваха ушите ми и ме целуваха по носа.Обичах всичко което правеха с мен и техните макар и някога болезнени докосвания(ти вече съвсем нямаше време да ме погалиш) и аз бих ги защитила с цената на живота си ако се наложеше.Така исках да се промъкна до техните легла,да ги пазя,да не се страхуват,да ми споделят страховете и тайните си,докато чакаме да чуем звука на твоята кола по пътеката.Имаше време когато приятелите те питаха дали носиш моя снимка в портфейла си,да ме покажеш,да разкажеш наши истории.Това беше преди години,сега просто казваш „Да” и променяш темата на разговора.От „твоето куче” аз се превърнах просто в „кучето”.Започна да се възмущаваш от всички разноски,които правиш заради мен.Сега имаш нова кариера,в друг град и вие ще се преместите всички в апартамент,където не позволяват да живеят кучета.Да разбира се ти направи правилния избор за своето семейство,а аз вече не съм твоето семейство както преди.
Бях много развълнувана,когато пак ме качи в колата,но само докато стигнем до приюта...миришеше на кучета и котки,на страх и на безнадеждност...Ти попълни формуляра и просто каза:”Надявам се,че ще намерите добър дом за нея”.Те свиха рамене и те погледнаха с огорчение-те добре познаваха съдбата на кучетата на средна възраст като мен...Трябваше да изтръгнеш със сила пръстите на сина ти,които държаха силно нашийника ми и той плачеше:”Не,татко,моля те не оставяй моето куче тук!”
Аз се притеснявах за него и за това какъв урок му даваше ти за приятелството и лоялността,за любовта и отговорността и за уважението към живота.
Каза Довиждае,избягвайки да ме погледнеш в очите,любезно отказвайки да вземеш моя нашийник.И мина от другата страна.
След твоето заминаване,двете добри жени казаха че вероятно си заминал завинаги и няма да направиш опит да ме вземеш обратно или да ми потърсиш друг дом.Те кършека ръце и се питаха „Как можа?”
Внимателни са с нас тук в приюта,колкото им позволява времето,хранят ни,разбира се, но аз губя апетит всеки ден.Ако някой отвори вратата на моята кошара,аз скачам веднага,надявайки се че си ти,че си променил мнението си,че идваш да ме прибереш(но това са само мечти),или пък някой го е грижа за мен,някой който иска да ме спаси.Когато осъзнах че немога да се състезавам за нечие внимание с малките игриви кученца,кото също са тук,аз просто застанах в ъгъла и зачаках.
Чух стъпките й,когато приближаваше към мен в края на деня,последвах я тихо към една бяла стая.Една блажена тиха стая.Тя ме постави на масата,потърка ушите ми и ми каза да не се притеснявам.Сърцето ми биеше лудо в очакване на това,което ми предстоеше,но ме обзе и чувството на облекчение.Затворникът на любовта трябваше вече да приключва дните си.Аз бях загрижена-бремето,което тя носеше беше много тежко за нея.Тя нежно ми постави турникет на задния крак,докато сълзите се стичаха по лицето й.Близнах ръцете й,по същия начин както го правех,за да те успокоявам преди години.Тя постави иглата прецизно във вената ми.Като почувствах остро убождане и студената течност да се разлива по тялото ми,аз легнах долу и я погледнах в очите „Как можа?”-питах аз.Може ми защото тя разбира кучешкия език,просто каза- „Толокова съжалявам!”Прегърна ме и започна да ми обяснява,че това е нейната работа и че е сигурна,че ще отида на по-добро място,където никой няма да ме отхвърли,да ме нарани или изостави-място на любов и светлина,което е много по-различно от това място тук на земята.И с останалата ми последна частица живот се опитах да помахам с опашка-„Как можа?”.Не питах нея,питах теб мой Обичан господарю,за теб мислех.Аз ще мисля винаги за теб и ще те чакам.Надявам се някой друг в твоя живот да ти засвидетелства толкова много любов и лоялност!