PDA

View Full Version : София*



BaBsYyY_SeXyYy
07-02-2009, 08:41
София

І глава

Нощта се спускаше над гората и я обгръщаше с черна, непрогледна тъмнина. Големи, черни бухали нарушаваха мъртвата, тягостна тишина със своите заглушени крясъци.
Изведнъж се чу тих детски плач. Малко, може би шест годишно момиченце, клечеше в шумата около висок, дебел дъб. Лицето на момичето - бледо и измъчено - бе обляно в сълзи, дрехите му бяха изпокъсани и избелели... Най- забележителни бяха очите му- плувнали в сълзи, тя блестяха като два скъпоценни камъка, а в тях гореше силен, изпепеляващ огън...
Детето чу шум от чупене на клонче зад гърба си и се обърна назад. Някой го хвана за рамото и момичето извика силно. Ръка запуши устата му и заглуши уплашения вик.
- Не се плаши, момиче, няма да те нараня.
Човекът отпусна своята хватка. Детето, успокоено от думите на странния чичко, престана да крещи. Страхът отстъпи мястото си на детското любопитство. Момиченцето огледа мъжа. Той бе облечен в чудати дрехи, зелени като горската трева, а лицето му бе обрасло с гъста брада.
- Как се казваш, момиче?
- ... София, господине.
- А защо си сама тук, в гората? Къде са родителите ти?
- Не зная, господине... Аз... аз не познавам родителите си...
След тези думи София сведе поглед надолу, но за краткия миг, в който странникът погледна в очите й, той откри в душата й огромна, неизлечима рана... Това разгоря в него желание да прегърне и утеши детето, но той продължи да стои като закован на своето място.
- Къде живееш? Имаш ли баба, дядо или някой роднина?
- Не, господине, живея в сиропиталището... Но... избягах...
Непознатият изпита съжаление към малката си приятелка, защото знаеше на какво са подложени децата в сиропиталището. Сърцето му се сви, като си представи това мъниче заключено в тесния наказателен ковчег. В гората беше тъмно и мъжът не можеше да види дали по нежното телце на София има следи от изтезания и насилие, но той предполагаше, че има такива.
- Къде ще отидеш- каза след кратко мълчание.
- Не зная, господине. Но няма да се върна там!!!
Очите на детето се насълзиха и то избърса с опакото на ръката си двете сълзички, които оставиха мокра следа върху кожата му.
- Разбира се, че няма да се върнеш. Но не можеш да останеш тук- в главата на чудатия човек се зароди една примамлива идея- Искаш ли да дойдеш с мен? Аз имам малка къщичка в гората, където живея сам. Искаш ли?
София стоеше изненадана. Когато се измъкна от прозореца на сградата на сиропиталището и мина през дупката в мрежестата ограда, влизайки в гората, въобще не се замисли къде ще отиде, какво ще прави. Знаеше само, че няма да се върне там. Сега този странен чичко и предлагаше да отиде при него... Какво повече може да се желае?
- Сигурен ли сте, че го искате? Аз ще съм Ви много благодарна, ако го направите...
- О, моля те, говори ми на ти и ме наричай чичо Иван. На мен ще ми бъде много приятно да...
Иван не успя да довърши думите си, защото София се хвърли в прегръдките му и нежните й, малки ръце се обвиха като обръч около кръста му. Изненадан, мъжът се освободи от прегръдката й:
- Добре, Софи. Сега, нека да тръгваме преди да е съмнало.
Иван хвана ръчичката й и заедно се скриха между дърветата. Човекът чувстваше, че е спасил едно малко обречено дете, и е вдъхнал нов живот на една мъртва душа, заслужаваща да живее...
Двамата - Иван и София- потънаха в непрогледния мрак на тихата гора...

ІІ глава

Девет години по- късно…

… Тънък слънчев лъч нежно галеше лицето на София. Тя бавно отвори очи и се огледа около себе си. Лежеше в своето малко легло, покрито с бели чаршафи. Погледна през прозореца. Навън гората се събуждаше за нов ден, птичките пееха чудните си песни, а катериците препускаха от клон на клон. През изминалите девет години София живееше с чичо Иван, който бе направил всичко възможно тя да забрави живота си в сиропиталището. С течение на времето споменът избледня и днес той се струваше на момичето като далечен кошмар. Срещата в гората, новият дом- София бе запазила тези спомени, но те сякаш бяха излезли от сън. За нея чичо Иван бе горски дух, който я беше спасил от неизбежната гибел, която я чакаше. Сега тя гледаше на него като на свой баща, а той я обграждаше с обич и се грижеше за нея като за собствена дъщеря. Заедно с него се чувстваше сигурна и щастлива…
София се изтегна в мекото легло и стана. Оправи набързо тоалета си и излезе навън. На един от пъновете, които служеха за столове и маса, бе седнал Иван и замислено дялкаше нещо с джобното си ножче. Софи реши да го изненада.
- Па - извика тя. Мъжът стреснато се обърна и се засмя.
- Здравей, миличка. Чаках те, за да закусваме. Хайде.
- Добре, чичо. Може ли първо да се поразходя?
- Разбира се, мила. През това време аз ще приготвя закуската.
София излезе през малката, дървена врата и с торба в ръка тръгна по една пътечка. Детето знаеше всички пътеки и поляни в гората. Беше се сприятелило с всички горски обитатели и не се страхуваше да се розхожда само. Всеки ден посещаваше любимата си полянка - Зайчина, която бе нарекло така, защото там имаше много зайци.
И сега София се запъти натам. Седна във високата трева и бързо при нея доприпкаха две малки бели зайчета. Тя извади от торбата си два моркова и ги даде на животинките, които с наслада ги захрускаха. Скоро бе обградена от своите любимци - зайци, таралежи и др. Всеки бе получил дажбата си и сега София си играеше с един сив заек, който, заради дългите си уши, бе получил името Дългоушко.
Изведнъж момичето видя край поточето една сърна. Тя кротко пиеше от бистрите води на потока и София реши да се приближи. Внимателно отстрани животинките от себе си и тихо се запримъква съм сърната. Животното уплашено се обърна и бе готово да се скрие в гората, но момичето му извика:
- Хей, сърничке! Не се страхувай! Не си тръгвай!
Сърната замръзна на мястото си. Софи се приближи и нежно я погали. Животното се успокои и легна в тревата. Така момичето си намери нова приятелка…
… Когато се прибра у дома, масата бе сложена и Иван чакаше, седнал на един стол. Момичето изми ръцете си и седна да закусят. Мъжът я гледаше и си мислеше “Колко време мина от първата ни среща. Колко е различна Софи оттогава!”. Наистина тя се бе променила- нямаше го плахото, бледо, беззащитно дете- София бе пълна с енергия, самоуверена и щастлива девойка. Иван изпитваше умиление, гледайки я как весело чурулика с нежния си гласец като птичките, докато му обеснява колко били непослушни таралежите, как си е играла с Бъни и т.н. Когато гледаше в очите й, той виждаше, че раната е зараснала. Иван знаеше, че София ще пожелае да се срещне с други хора, знаеше, че ще дойде време да се разделят. Но засега те бяха само двамата. Тя беше само негова. Така му харесваше…

ІІІ глава

София се вълнуваше както никога досега. Днес след толкова години тя щеше да напусне сигурното убежище на гората и да иде в забързаното, страшно село. Момичето се стахуваше от предстоящето начинание, но го очакваше с трепетно вълнение, сърцето й, изгарящо от желание, туптеше ускорено.
Когато двамата с Иван тръгнаха по горската пътечка, София трепереше като лист, въпреки че грееше силно и топло слънце. Лек ветрец разрошваше русите й коси, които бе вързала на опашка. Бялата й рокля, която й стигаше до коляното, се вееше свободно около тънката й талия.
Виждайки първите къщи, София нададе тих вик. Макар че бяха бедни къщурки, на момичето приличаха на дворци.
- Какво има- попита Иван.
- Нищо, чичо.. Просто тези къщи са хубави.
- Не са нищо особено, миличка. Хайде, да вървим към пазара.
Слънцето вече беше високо в небето, по което прелитаха малки бели облачета. По улиците вървяха много хора- всеки по своята работа, угрижен за неговите си проблеми. Никой не поглеждаше към София и Иван, освен една любопитна бабичка, седяща пред къщата си. Тя ги изгледа продължително, а после продължи работата си.
Най- накрая, когато стигнаха до пазара, София остана без думи. По пътя се оглеждаше на всички страни и всичко й се струваше странно и непознато. Тя учудено гледаше подир моторите, страхуваше се от колите и не можеше да отдели поглед от къщите. Чувстваше се като пътешественик, който открива неизвестна страна. Беше идвала в селото преди много години, когато бе в сиропиталището, но нямаше много спомени, а това, което помнеше, бе неясно, сякаш обвито в мъгла.
На пазара София оглеждаше сергиите с любопитство, изумена от разнообразието на предлаганите стоки. Тя се притискаше плътно до Иван, страхувайки се да не се изгуби. Идваше й да запуши ушите си, защото шумът, който вдигаха хората наоколо, бе невъобразим. Огледа се. Явно на останалите той не правеше впечатление. След годините, които бе прекарала в спокойствието и тишината на гората, селото й се стори прекалено неспокойно и шумно.
Заплесната в мисли, София не забеляза, че до нея е застанало едно момче. Тя се стресна, когато то и подаде ръка.
- Здравей. Как се казваш?
Мекият му глас успокои Софи, която се отърси от първоначалния шок, и стисна ръката му.
- София. А ти?
- Аз съм Мартин и съм на седемнадесет.
- Аз съм на петнадесет.
- Работя тук, на пазара, заедно с баща ми. Искаш ли да дойдеш с мен да ти покажа сергията ни?
Докато София се чудеше какво да отговори, Иван се намеси в разговора.
- Миличка, виждам, че си си намерила приятел.
Момчето го поздрави вежливо и се представи, след което отново повтори поканата си. Иван я прие с удоволствие и тримата тръгнаха към щанда. София изпитваше радост и гледаше новия си приятел. Той беше средновисоко, стегнато момче. Няколко копчета на синята му риза бяха разкопчани и тя се развяваше от вятъра. Имаше черни коси, а очите му, които според София приличаха на листата на дърветата, гледаха весело и закачливо.
Стигнаха сергията и Мартин запозна нея и Иван с баща си- Васил - приятен човек на средна възраст. София забеляза, че синът и бащата си приличат удивително. Иван закупи дина, пъпеш и ягоди и си тръгнаха. Мартин прошепна тайно на момичето:
- Ще те чакам пак да дойдеш!
По пътя към гората София мислеше за тези думи. Това момче я очарова с непринуденото си държание и тя си обеща, че ще го види пак.
- Е, хареса ли ти в селото- въпросът на Иван я измъкна от мислите й.
- Да, чичо- София се изчерви като някой, хванат на местопрестъплението. - Беше много хубаво.
Иван се подсмихваше. Не бе и очаквал друг отговор.
- Искаш ли да отидем пак?
- Искам и то много, чичо Иване. Много ще се радвам, ако отидем...
Те замълчаха. Горската пътечка ги водеше отново у дома, където бе тихо и приятно... Но София очакваше с нетърпение следващото им посещение в селото, за да види отново чудното момче...


ІV глава

София подтичкваше напред по пътечката, а после се връщаше при вървящия зад нея Иван. Тя приличаше на малко момиченце, което водят към забавните люлки или до магазина за бонбони. Софи наистина отиваше на пазар, но целта й не бяха бонбоните. Тя нямаше търпение да срещне отново Мартин- момчето, с което се запозна преди три дни. През това време той не излизаше от главата й от сутрин до вечер, дори в съня й. Девойката заклати глава, сякаш за да изхвърли мислите си за него.
- Много ли остава още- София се надяваше, че е успяла да каже това равнодушно. Не искаше да пита, но още не знаеше пътя, а търпението й бе на свършване.
Иван я погледна и се усмихна.
- Още малко миличка- каза той и добави лукаво- Искаш ли първо да посетим новия ти приятел?
Софи не очакваше такъв въпрос. Тя се замисли. Не знаеше какво да отговори. Да каже “не”, означаваше да излъже чичо си, но пък да си признае...
- Мартин ли? Ами... ъъ... както решиш.
Иван се подсмихна, но си замълча. Той знаеше, че Софи не бърза така към пазара заради чушките и доматите, ами нещо друго я тегли натам. Иван бе сигурен, че това е Мартин. Всъщност, момчето му допадаше- от краткото им общуване, мъжът остана с впечатлението, че е добро, вежливо и послушно дете- идеалната компания за Софи.
На пазара София си наложи да бъде спокойна. Това обаче се оказа трудна работа, защото вълнението й нарастваше с всяка крачка. Момичето се оглеждаше на всички страни като пумпал, надявайки се да види Мартин. Софи се ядосваше на Иван, който се мотаеше, сякаш не разбираше желанието й.
Най- накрая, след половинчасово туткане, което момичето определи като “излишно”, стигнаха сергията на Васил. Той беше навлякъл стара, износена престилка, която предпазваше дрехите му от изцапване. София се огледа и лицето й помръкна - Мартин го нямаше. Сладката усмивка изчезна от устните й и крайчетата им се извиха надолу. Изглеждаше като малко, наивно детенце, на което току-що са отказали нещо желано. Софи беше така развълнувана, но сега желанието й, да отиде до сергията, изчезна. Толкова напразни надежди и мечти, напразни планове какво ще каже, какво и как ще направи... Девойката имаше чувството, че ще заплаче.
И тъкмо когато беше готова да го направи, съзря Мартин. Настроението й веднага се оправи и усмивката изгря, озарявайки лицето й. Момъкът беше облечен в черна тениска и анцунг и носеше две щайги, пълни догоре със сочни ягоди. При вида на плодовете Софи облиза устни- тя много обичаше ягоди. Когато Мартин я видя, се спъна и замалко не изтърва едната щайга. Успя да запази равновесие, но случката се стори забавна на момичето и то се засмя звънливо.
Момчето остави ягодите при баща си, изтри ръцете си в една избеляла кърпа и се здрависа със София.
- Здрасти. Здравейте, г-не- той учтиво поздрави Иван.
Софи само се усмихна, но тази усмивка разтуптя сърцето на Мартин.
- Момче, наричай ме просто Иван, това господине ме кара да се величая.
Всички схванаха шегата на Иван и се засмяха. Възрастните се заговориха, а Мартин отведе София настрана.
- Имам изненада за теб- каза тайнствено той. Момичето го погледна и погледа й искреше от любопитство. Момъкът мълчеше, а любопитството изяждаше Софи.
- Е, Мартине, кажи ми каква е изненадата ти, де- не издържа тя.
Той само се засмя и продължи да мълчи.
- Мартине! Хайде, моля ти се, изгарям от любопитство вече - пошегува се София, но шегата и беше самата истина.
Момчето сложи ръцете си зад кръста и рече:
- Коя ръка избираш?
Софи опита да види какво държи, но като не успя, въздъхна и отговори:
- Лявата.
-Е, малката, не позна.
- Не е честно, ти лъжеш- кипна София.
Мартин силно се засмя и извади ръката си.
- Права си, Софче - каза той и разтвори дланта си. В нея лежаха три вкусни червени ягоди.
Софи ахна и взе два от плодовете. Колкото и да и се искаше да изяде и третия, от благоприличие трябваше да ги сподели с Мартин.
- Ам... третата е за теб- предложи му я тя, макар и с малко нежелание.
Момчето усети нейното колебание и отказа.
- Спокойно, Софи. Виж, има толкова много щайги, че аз ще се пукна от ядене - с тези думи той посочи десетките щайги с ягоди.
Момичето веднага се възползва и взе и третата. Тя изчезна в нежната му уста за миг. Мартин се радваше, че тя е доволна.
- Искаш ли да отидем на любимото ми място- спонтанно попита той. Взе това решение на момента, а то беше важно за него, защото не беше водил никого там, дори приятелите си.
- Разбира се! - Реакцията на София издаде въодушевлението й- Само да попитам чичо.
Десет минути по- късно момичето и Мартин излязоха от пазара, хванати за ръка. Слънцето грееше весело и сякаш им се радваше. Вятърът бе утихнал и въздухът трептеше от горещината. Беше едва началото на юни, а тя беше нетърпима.
На края на селото течеше малка рекичка, която шумеше тихо и успокояващо. Мартин заведе Софи там. Те седнаха под малкия дървен мост, под който цареше спокойствие и прохлада. Момчето събу обувките си, нави крачолите на анцунга и потопи краката си в топлата вода.
- Пробвай и ти. Много е приятно- подкани София.
Тя последва съвета му и скоро босите й крачета се намериха във водата.
- Супер е - възкликна момичето и се усмихна.
- Нали ти казах... Аз обичам да извам тук. Мога да остана малко сам, да си почина. Пък и ми правят безплатен масаж- добави закачливо.
Смехът на София се сля с шума на реката.
Момичето и Мартин дълго си говориха и се смяха. Той непрестанно гледаше крачетата й, който ритаха във водата. Не беше виждал по- малки и по- нежни крака.
Когато стана време да се прибират, София съжали искрено за това.
В Мартин тя откри прекрасни неща. Той не бе обикновено момче. В него имаше нещо тайнствено, което привличаше Софи. Кое бе това? Дали зелените му очи, гласът му или друго- тя не знаеше. Но Мартин я привличаше като магнит и София щеше да разгадае тайната му.

V глава
Лятото се настани в малкото селце заедно със задушните си, горещи дни. Слънчевите лъчи безмилостно се забиваха в главата на всеки, посмял да излезе на слънце, затова хората се скътаваха на сянка и в селото настъпваше тягосна тишина и спокойствие.
В това непоносимо време София и Мартин намираха убежище в гората. Там беше приятно и прохладно, а въздухът- свеж. Двете деца често се къпеха в реката, но дори тя не им предлагаше пълна почивка и прохлада. Сутрин водите й бяха хладки, но по обяд се превръщаха в горещи вани, затова Софи и Мартин разредиха посещенията си там. За сметка на това, момичето развеждаше момчето из всички поляни, без Зайчина.
Един ден, докато се плискаше във все още приятната вода на реката, на София й хрумна да го заведе там. Взела това решения, тя излезе от реката и започна да се облича.
- Къде отиваш- попита я Мартин, който се бе потопил в студената вода.
-Не къде отивам, а къде отиваме- поправи го Софи със смях, докато обличаше лилавия си потник. - Хайде, идвай.
Момчето с нежелание се измъкна от водата и се залови със своите дрехи.
След десет минути двамата навлязоха в гората. София въздъхна и с наслада вдъхна пресния въздух.
- Кажи къде отиваме, де, Софче- Мартин изгаряше от любопитство.
- Тааайна- девойката реши да си отмъсти за многото пъти, в които той я беше държал в напрежение.
Мартин я следваше неотлъчно по едва видимите пътеки, направени от горските обитатели. Вътре в себе си, той наричаше София “горска фея” и “нимфа”. Сега, докато вървеше зад нея, момчето се възхищаваше на грациозните й движения, с които повдигаше изпречените на пътя й клони, на нежния й гръб, на дългата и сламеноруса коса. Често, когато я наблюдаваше, в него се надигаше желание да я погали, но се страхуваше, че ще го отблъсне. Софи имаше към него отношение като към приятел и с нищо не показваше, че го харесва. Мартин тихо въздъхна, но гласът на София го извади от мислите му.
- Ехоо, заспоо - момичето се смееше звънливо и ясно. - Пристигнахме.
Чак сега Мартин забеляза, че са на някаква непозната полянка. В единия й край течеше малко поточе.
- Това е моето любимо място- Заешка поляна.- каза София.
- Много е приятно. А там можем ли да се къпем- попита момчето, сочейки поточето.
- Да, разбира се. Хайде да видим кой първи ще стигне дотам - предложи момичето и се втурна към водата.
Мартин прие предложението и също се затича натам. Двамата почти едновременно влязоха в поточето и никой не съблече дрехите си. Смехът им оттекна край дърветата.
Софи и Мартин лежаха на зелената трева, а от дрехите им течеше вода.
- Аз бях първа- спореше усмихнато София.
- Не, аз - смееше се и Мартин.
София го погледна и в гърдите и се надигна непознато чувство. За първи път Мартин я караше да се чувства така. Очите му, които се смееха както при първата им среща, кожата му с цвят на шоколад, по която сега се търкаляха водни капки, косата му- всичко я привличаше... Софи се стресна от мислите си. Тя беше почти сигурна, че Мартин я приема като приятелка.
-Еей, заспо, ти сега за какво мислиш- Мартин я гледаше изпитателно с усмихнатите си очи.
- А, за нищо- смутено отговори девойката. Ядоса се на себе си. Не биваше да си позволява да си мисли такива неща.
Мартин се засмя и я предизвика.
- Одеве ти победи, признавам, с малка преднина, но сега ще бъда аз - той скочи към водата. Успокоена, София го последва.
Слънцето вече залязваше, когато Мартин реши, че е време да си тръгват. Бяха седяли почти цял ден на полянката и сигурно още време щяха да се забавляват тук, но баща му вече със сигурност се притесняваше за него.
- Ще се оправиш ли сам- Софи загрижено го погледна.
- Да, спокойно - момчето се опита да я успокои. - Не съм бебе.
София се засмя и от този смях сърцето на Мартин се сви... Изведнъж той направи нещо, за което после най- вероято щеше да съжалява. Наведе се напред и устните му нежно докоснаха тези на Софи. За негова изненада, тя отвърна на целувката му.
Смутен, Мартин се отдръпна и се скри сред дърветата. София остана сама на полянката, зашеметена от това, което се случи. Тя стоя безмълвна и неподвижна няколко минути, след това се запъти към къщи. През цялата вечер беше като замаяна и отговаряше на въпросите на Иван с “да” или “не”. А когато си легна, Софи беше щастлива, защото разбра, че Мартин чувства същото като нея. Той я обичаше...

VІ глава

София затвори дворната врата зад себе си и забърза по пътечката към селото. Есенното слънце грееше весело, а по небето се разхождаха сиви облаци. Горските пътища бяха постлани с дебели килими от червени, жълти и кафяви листа. Неясно чувство на тревога свиваше сърцето на София и тя ускори хода си.
Когато стигна на мястото, където обикновено се чакаха с Мартин, там нямаше никого. Софи се облегна на студения стълб и зачака. Минаха десет, петнадесет, двадесет минути- никой не идваше. Софи отиде до сергията на Васил, но тя бе празна. Щандовете наоколо бяха пълни и хората си бъбреха, чакайки реда си.
Мина доста време преди София да се реши да заговори една от продавачките.
- Извинете, госпожо- каза тя, като опита да оврадее треперещия си глас. - Къде са хората от съседната сергия?
- Не знам, момиче- отговори жената- дебела, но чевръста селянка. - Васил спомена нещо, че отиват на някакъв си пазар по морето. И там ще останат.
София остана безмълвна. Думите на продавачката се забиха като стрели в малкото й сърце и й причиниха ужасна болка.
- Благодаря, госпожо- момичето направи храбър опит да не заплаче. - Довиждане.
Без да се бави и секунда повече, София хукна към гората. Всички сили, да сдържа сълзите си, я напуснаха и те се разляха по лицето й като преляла река.
Слънцето се скри зад параван от облаци. Дъждовните капки затрополяха по листата на дърветата и се сляха с горещите сълзи на Софи. Клоните шибаха нежното й лице, а свирепият вятър образува около нея ураган от листа. Момичето не чувстваше болка. Неговата единствена цел сега бе да избяга от този град, който и причиняваше само болка, да иде на тяхната полянка...
... София се шмугна в пещерата, тяхната пещера, и остави болката да обладае сърцето й. В съзнанието й нахлуха неканени спомени, които разкъсваха душата й на парчета, както светкавиците разкъсваха небето. Навън валеше, сякаш някой бе пробил небето...
Софи плачеше неспирно, сълзите извираха от сърцето й, а през главата й прелитаха безброй мисли. Защо Мартин си тръгна така, без да й се обади, без дори да си вземат сбогом. Дали е знаел за заминаването си и нарочно не й е казал? А как сега тя, София, ще живее без него? Какво ще осмисля живота й? През последните два месеца Мартин се бе превърнал в неразделна част от нея, в нейно ежедневие, в смисъл на съществуването й. Всеки ден тя желаеше само да се срещне с него, за да бъде пълноценна. А сега? Без него животът и щеше да бъде безсмислен... Без него София ще се чувства изгубена... Без него...
Изтощена от душевни терзания, девойката заспа, сгушена в студената пещара, прегърнала спомените си...

VІІ глава
- Мартин!!!
София скочи от импровизираното си легло така, че удари главата си в каменната стена.
- Било е само сън- каза си тихо тя.
Сън и то ужасен. Софи и Мартин. Двамата са на върха на красива планина, обсипана сякаш с диаманти. Гонят се, смеейки се. Въздухът е натежал от любов и щастие. Изведнъж... Планината се разцепва и Мартин пада в бездънната пропаст... Тогава София се събужда.
Сълзите отново напълниха очите й, но през нощта тя бе взела решение да не издава никому колко болка таи в сърцето си, затова ги преглътна и излезе от пещерата.
Слънцето отново се усмихваше, лъчезарно както винаги, но гората носеше белезите на вилнялата буря. Клоните на дърветата бяха изпочупени и се търкаляха по хлъзгавата трева, а по- тънките дървета се бяха превили доземи като стари хора.
София отърси листата от себе си и с бавна крачка се запъти към къщи. Знаеше, че Иван се притеснява за нея, но не бързаше да се прибира. Искаше да успокои болката, която бушува в нея, да овладее гласа и чувствата си. Чудеше се дали чичо й ще разбере, че е плакала. Той я познаваше толкова добре! Но София в никакъв случай нямаше да му каже истината. Макар че и сега сълзите напираха да излязат, момичето вече бе решило и нямаше са им позволи да го направят. Реши, че Мартин е вече минало и тя трябва да продължи напред, въпреки че сега животът й щеше да бъде безцелно скитане сред живите...
... Стигна до вратата и я отвори. В същия момент Иван изскочи от къщата и се хвърли към Софи, обезумял от притеснение. През изминалата нощ не бе мигнал, чакайки я да се прибере. Какви ли не предположения не роди фантазията му. Страхът, че нещо се е случило с неговото безценно момиченце, почти го доведе до лудост и сега, когато я видя да влиза през вратата, изпита невероятно облекчение.
- Софи, къде се губиш? Къде беше? Добре ли си?- Мъжът изрече всичко това на един дъх, оглеждайки София.
- Добре съм, чичо. Бурята ме завари в селото, една жена ме заведе у тях и преспах там- момичето не съжали, че изрича тази лъга, и повтори- Добре съм.
- Сигурна ли си- невярващо промълви Иван.
- Да, чичо. Сега бих искала само да се изкъпя.
Като се увери, че и няма нищо, мъжът се дръпна от вратата и девойката влезе в къщата.
Иван дори не подозираше колко зле всъщност се чувства София и че раната в душата й, която той бе затворил с много усилия и грижи, бе отново отворена...

VІІІ глава

- Защо не искаш да дойдеш с мен?
София уморено се изтегна в леглото. Пак същият въпрос, на който тя щеше да даде пак същия отговор.
- Защото не искам и то-чка - нарочно наблегна на последната дума. Дотегнало и бе да води този разговор. И да крие.
Иван учудено я погледна. Това не бе неговото послушно, покорно момиченце. През последната седмица София упорито отказваше да иде с него в селото и по- важното- не му казваше защо. Мъжът вече знаеше, че Мартин е заминал, но дори не допускаше това да е причината за отказа на Софи.
През последните седем дни тя не излизаше от вкъщи, не ходеше в гората, в селото, никъде. Страхуваше се, че всеки камък ще извика спомен. Не поглеждаше през прозореца, защото зелената трева, дърветата, и напомняха за Мартин, за очите му. София полагаше огромни усилия да стои далеч от всичко, което й припомняше за него. Той бе вече затворена страница от живота й, част от миналото, която няма да се върне. Тя трябваше да го забрави, каквото и да и костваше това. Затова и не искаше да отиде в селото, където всеки стълб, всяка къща, всичко беше спомен, свързан с Мартин.
- Добре, миличка- каза нежно Иван. - Но не можеш да стоиш постоянно вътре.
София му обърна гръб : “Мога, и още как!”. Чу хлопването на вратата и разбра, че Иван е излязъл. Въздъхна тежко и зарова глава в меката възглавница. Чувстваше се толкова изтощена. През изминалата седмица криеше строго пазената си тайна, но това я умори и изстиска силите й докрай. София не можеше да се съпротивлява вече на сълзите, но опитваше. Тя бе борбено момиче, беше си обещала да не плаче и спазваше обещанието си.
Стана от измачканото легло и се огледа в огледалото. Не бе същата София- нямаше го веселото, жизнерадостно момиче- чувстваше се като старица, около очите й имаше тъмни сенки в последствие на нощите, прекарани в мечти, а очите й... Изчезнал бе пламъкът, който гореше в тях, на негово място остана само пустота, и черна сянка ги бе покрила. Софи беше самотна, усещаше сърцето си разполовено, душата- разбита на парчета... А Мартин го нямаше, за да ги събере и да я съживи...
София въздъхна отново. Очакваше я още един безрадостен ден без слънце и топлина. Теглото на самотата бе непосилно, а тя нямаше с кого да го сподели. Нуждаеше се от приятел, нуждаеше се от Мартин. Нуждаеше се от светлина и любов. А тях ги нямаше...

ІХ глава

Мартин седеше намусено на стола зад сергията и гледаше в земята. Баща му бе виновен, че София не е до него, че не са заедно. Момчето тъгуваше за нея, искаше отново да я види. Седмица без морскосините й очи, без сламенорусите й коси. Липсваше му усмивката й, разцъфваща на лицето й като роза. Липсваше му смехът й- нежният й, звънлив смях, който разтуптяваше сърцето му. То бе спряло от мига, в който Мартин разбра, че заминава. Първата му мисъл бе да отидe при София, да й каже, да я утеши. Чудеше се как ли се чувства тя в момента. Сигурно ужасно. Момъкът съдеше сам по себе си. Той бе като убит. Единствената му утеха тук, на стотици километри от Софи, бе морето. Когато тъмносините му вълни се разбиваха в скалите, Мартин си представяше очите на София- ядосани, хвърлящи мълнии. Спокойното море му напомняше за нея, когато е спокойна и го гледа с лъчезарни, усмихнати, синьо- зелени очи.
Мартин стана и, без да каже никому къде отива, се запъти към брега. Пясъкът приличаше на стрито на прах злато, осеяно с перлени черупки от миди, а морските вълни шумяха и се пенеха.
Момчето се изкачи на една висока скала. Под нея водата се разбиваше оглушително и обещаваше на всеки, който падне в нея, безплатна разходка без обратен билет.
Мартин седна на скалата, а босите му крака висаха над бездната. Той изпита желание да скочи в пропастта, да съкрати мъките си...
... Момъкът взе един рапан, обвит в перелина от водорасли, и го сложи на ухото си. Сред шума на морето и вълните, Мартин долови нежен шепот, зовящ името му.
Този глас го върна в миналото преди седмица, когато целуна Софи. Тази целувка му доказа, че девойката го обича. Всъщност не бе нужно доказателство. Неговото влюбено сърце отдавна чувстваше ритъма на нейното. Мартин знаеше, че тя го обича, но се срамуваше да го признае. Когато се реши на тази крачка, тъкмо когато признаха любовта си, тогава баща му го довлече тук, в Бургас.
Мартин ядосано захвърли рапана, който цамбурна в бурното море и потъна във водната бездна, предизвиквайки малък водовъртеж.
- Така се чувствам и аз сега- каза си с горчивина момчето. - Като рапан, който някой е захвърлил в морето. И аз потъвам така, но моето море е самотата... Давя се в нея и няма кой да ми подаде ръка ... Не знаех, че любовта боли толкова!

Хглава

София се събуди от лекото почукване на вратата. Иван тихо й подвикна:
- Софи, миличка. Време е да ставаш.
Момичето чу шум от дълпане на пердета, сноп слънчеви лъчи нахлу през прозореца и скоро цялата стая се изпълни с мека светлина, която заслепи Софи дори през стиснатите й клепачи. Тя затисна очите си с ръка и се прозя сънено.
- Знаеш ли коя дата сме днес- попита Иван с нескрито задоволство. Той погледна момичето, което се облегна на лакът в леглото си с гръб към прозореца.
- Не. Коя- отговори Софи, като се опита да вкара в гласа си нотки на любопитство.
- Как коя- учуди се мъжът. - Първи юни. Денят на детето- допълни той, като не видя никаква реакция. - Хайде, ставай. Приготвил съм ти изненада.
Иван излезе, затваряйки вратата след себе си. София разбра- отново го нарани. “Каква егоистка към- помисли си тя. - Това, че аз съм нещастна, не означава, че трябва да карам чичо да се чувства и той по този начин”. Момичето почувства угризения на съвестта, че посрещна така безразлично опитите на Иван да я измъкне от пропастта, в която бе попаднала. Все пак той не беше виновен, че Мартин го няма... Както винаги, при мисълта за момчето, София усети силна болка, но веднага се отърси от нея. Стана от мекото легло, в което би се излежавала до обяд, и го оправи. Среса разрошените си коси с шарения гребен, подарък от Иван, и ги остави пуснати. Дълго време стоя пред малкия гардероб. Искаше й се отново да навлече тъмните дрехи, но, за да достави удоволствие на чичо си, облече къса синя рокличка на бели и жълти цветчета, която чудесно си пасваше с очите й.
Софи въздъхна и влезе в кухнята. Там я чакаше истинска изненада. Иван се бе постарал- масата беше постлана с бяла покривка, а върху нея имаше ваза с красиви цветя. Най- хубавото беше храната- палачинки с шоколад! София се зарадва и веднага се зае със закуската, като се усмихваше на чичо си. Той също и се усмихна. Мъжът изпитваше смесица от радост и тъга. Радваше се, че е накарал Софи да се засмее, но страдаше, защото очите й оставаха тъжни. Макар момичето да отбягваше погледа му, знаеше, че те са си същите мрачни, студени очи. Иван се измъчваше, че не може да върне блясъка им и дори не знае причината за мрака в тях. А и София не искаше да му каже. Такова упорито същество беше!
Следобедното слънце правеше денят горещ, но в сянката на горските дървета, пътечката, водеща към селото, бе прохладно място. София бе хванала чичо си под ръка, а роклята й се развяваше. Тясната пътечка напомни на девойката за първия път, когато отиде в селцето. Софи си спомни колко развълнувана беше тогава, всичко й се струваше странно и страшно. Момичето се усмихна на себе си. Колко отдавна беше това! Неусетно в мислите на София се промъкна Мартин. Тогава бе първата им среща. Софи още помнеше красивите му очи. “Не, няма да му позволя да ми развали празника, нищо, че съм голяма да го празнувам” - ядоса се момичето и опита да го изхвърли от главата си.
На пазара цареше истинска бъркотия. Жени и мъже, големи и малки- облечени в ярки цветове, хората се бутаха и вдигаха невероятен шум. Явно София и Иван не бяха единствените, на които им хрумна да дойдат на пазар. Девойката си мислеше, че цялото село се е втурнало да пазарува. Малки деца крещяха с пълно гърло, бебетата се съдираха от плач, а възрастните правеха неуспешни опити да въведат някакъв ред.
Иван и Софи бавно се разхождаха край сергиите, които бяха претрупани от различни продукти. Мъжът се спря до един щанд с домати, а София заоглежда хората наоколо.
Изведнъж чу вик:
-София!
Този глас- мек и нежен- й бе толкова познат. Тя рязко се обърна и видя Мартин, застанал прав на фонтана. Ръцете на София се разтрепераха и тя изпусна цветята, които държеше. Те се разпиляха в краката й, но не им обърна внимание. Погледът й бе устремен към Мартин, към хубавото му, мъжествено лице, което си мислеше, че няма да види никога. Софи се страхуваше, че той е само видение... Гърлото й пресъхна и тя една промълви:
- Мартине...
Тихият й стон се изгуби сред шумовете на пазара, но в него се съдържаше цялата й болка, радост и... любов. Сърцето на София заби учестено, тя усещаше как бие във вените й сякаш ще изхвръкне, а очите й се замъглиха- Секунда по- късно се намери в прегръдките на Мартин. Цялото й тяло изтръпна, чувстваше само ръката на момъка, галеща косите й. Той я притисна към себе си, целуна сладките й устни, за които толкова дълго жадуваше. Мартин погледна в големите й очи, които сега ронеха сълзи, но от щастие...
Иван свърши с покупката, обърна се и остана безкрайно очуден. Видя Софи и Мартин и на мига разбра- момчето беше причината за мъката на малкото му съкровище. Очите на Иван се насълзиха и на душата му стана леко. Вече знаеше, че София ще бъде щастлива. Реши да остави младите сами, защото те се нуждаеха само от спокойствие, намигна на Мартин и си тръгна, пробивайки си път през тълпата.
- Искаш ли да отидем при реката- попита момъкът, като погледна Софи.
Тя безмълвно се съгласи и тръгнаха. Девойката се притискаше в Мартин, сякаш се страхуваше да не го изгуби. Тя още не можеше да повярва, че това се случва. Опасяваше се, че е просто сън като всички онези, които беш сънувала. София докосна ръката, която я прегръщаше през кръста, за да се увери, че е истина. “Тъкмо когато изгубих надежда- каза си мислено тя. - Как се радвам, че се върна!”. От очите й бликнаха сълзи, но Софи ги избърса с опакото на ръката си. Защо да плаче? Нали са заедно?
Двамата седяха под моста, мълчаливо прегърнати. Реката шумеше и се пенеше, а слънцето грееше силно и поздравяваше децата. То отправяше поздрав и към Софи и Мартин за техния собствен празник.
- Марти, знаеш ли, това е най- хубавият ми Ден на детето- проговори най- сетне София.
- Така ли? Защо? - Мартин я прегърна по- силно.
- Защото ти се върна- отговорът беше прост, но искрен.
Двамата отново замълчаха. Нямаха нужда от повече думи. Мартин знаеше, че Софи е страдала за него, тя знаеше, че му е липсвала. Не искаха да знаят повече. И да се оплакват, нямаше как да върнат изгубените дни и да променят нещо. Всичко оставаше в миналото, към което нямаше да гледат. Сега погледът им бе отправен към настоящето и бъдещето. Имаха цял живот пред себе си, за да бъдат заедно. Мартин се върна. Бяха един до друг, прегърнати. Душите им си казаха това, което имаха да си казват, и се сляха в едно.
Слънцето отстъпи мястото си на сребристата луна, която гледаше влюбените одобрително. Звездите смениха птиците и запяха своята звънлива песен. В тези късни часове на нощта под малкия дървен мост, Мартин и София подкрепиха любовта си с тайна клетва. Те се заклеха никога да не се разделят и да не се подлагат отново на страданията, които носят мъчителната раздяла и неизвестността.
Щастливо прегърнати, двамата влюбени се отправиха към горската къщичка на Иван по обляната с меки лунни лъчи пътека.

* Това е продължение на "Джулия", но реших да променя имената!

stefity
07-03-2009, 12:30
Виж... Прочетох го. Защото и аз чат път се занимавам с писане и ми беше интересно да видя какво се е получило. Тааа... началото не ми харесва особено, както го беше започнала че този чи4ко я отвежда и т.н.... малко като отвличане ми изглеждаше... абе не ми хареса началото изобщо. Но реших да продължа да чета. :) Но на някои места, изказването ти не е много добро, куцат ти доста неща. Замисълът е любовен както виждам, но ми е твърде сладникаво на мен. Някак си знаех какво ще последва, как ще завъши разказът, а ако един читател може да разгадае какво ще прочете 10 реда надолу, то това не е добре за автора. Трябва да има изненади, обръщащи се моменти. Уф неска не мога да обяснявам и едно свястно мнение не мога да напиша... Ама иначе има потенциал в тебе и ако помислиш върху друг сценарий, друг тип разказ... може би ще имаш по-голям успех.
:)

BaBsYyY_SeXyYy
07-03-2009, 17:54
Еми за първи път пиша нещо такова и може би затова не се получава. :)