aliceinchainss
07-09-2009, 13:32
Случвало ли ви се е да видите някого и на мига да разберете, че искате да сте с него? Може да не е перфектният за вас, нито пък единственият, може да не си народите многобройни сладки руси бебета, нито да сте заедно „докато смъртта ви раздели”, но знаете, че точно в този сегашен момент го искате. И искате и той да ви иска. Да бъдете заедно, пък накъдето ви отвее вятърът. Дори съвсем скоро да се окаже, че за пореден път сте сгрешили в преценката си за хората и нищо не се е получило между вас, искате да знаете, че веднъж в живота си сте действали и сте направили всичко по силите си и няма да има никакви ‘какво щеше да стане ако...’ главоблъсканици.
На мен ми се случи. Миналият месец. Или може би беше по-миналият, не помня. Започвам да губя представа за времето и това не се дължи само на лятната ваканция ами и на него. Запознахме се случайно, завързахме разговор. Досега не знам какво толкова ме привлече в него. Имаме сходни интереси и смея да твърдя, че си допаднахме като хора. Не знам той как ме възприе, но аз от два месеца не мога да си го избия от главата. Писахме си няколко пъти по скайп и той ми прати линк към някакъв сайт. Имаше и форум към него, където открих, че е натрупал доста мнения. Надали е очаквал да попадне на психопат като мен, но започнах да му разглеждам коментарите, които явно беше писал в продължение на месеци. Така разбрах много неща за него, едно от най-важните и което ме интересуваше най-много – нямаше си приятелка и очевидно искаше. Не проумях защо човек като него е необвързан, но не съм повдигала темата пред него. Видяхме се случайно пак, след което го поканих един два пъти на големи мероприятия, определено не среща, но намекнах, че искам да се видим. Може би не схвана намека, а и през учебно време беше трудно, повече не се видяхме. Би трябвало сега да го поканя на среща, но само при мисълта за това, ме побиват тръпки и по челото ми избива пот. След вече преживените разочарования и опити да се видим, няма никак да ми е лесно да го поканя да излезем само двамата. Ако имаше някакъв начин това да стане, и той да разбере, че не ми е безразличен, мисля, и съм някъде почти сигурна, че ще си паснем. От това, което разбрах за него е просто всичко, което съм търсила, а както виждам един от неговите приоритети е да се запознае с някое момиче. Каквато и тема да подхвана, винаги се стига до него. Която и книга да зачета, винаги намирам асоциация за него, който и филм да загледам, ще ми се стори, че е някъде там. Напълно ми е завъртял главата, а дори не го знае. Често го сънувам даже (съвсем невинни сънища обаче ;D, дори в повечето случаи присъства само елементът на очакването и нетърпението да го видя, а когато това стане, пуф се събуждам). Постепенно спрях да влизам в сайта, както и да гледам снимките му. Все още се случва, но по-рядко. Боли ме само когато помисля за него. И то не защото съм пропиляла своя шанс или съм объркала всичко, а защото нямам възможността да му кажа това. Сега лятото е по-лесно. Излизам, не мисля за него. Но не е това, което искам. Не искам да го забравям, колкото и да ми е по-лесно, а да направя нещо, само че не знам и аз вече какво. Скоро си мислех просто да отида и да му кажа как се чувствам. Не ми пречи, научих доста за него, пряко или косвено, но това значи, че го познавам по-добре отколкото той мен. Нищо не ми пречи, естествено. Не сме най-близките приятели, и няма да загубя много, ако просто му призная, освен гордостта си. Но знам, че ще се изплаши. Почти не се познаваме, а с времето (защото от отдавна не сме контактували, опитвам се да се дистанцирам от него) и споменът избледнява и ако от нищото му кажа колко съм хлътнала, ако изобщо ме приеме насериозно ще извади ограничителна заповед. Тогава вече ще съм си пропиляла шанса. Не искам да го забравям и да го оставя да си отиде от живота ми, без да съм опитала. Защото знам, че имаме шанс. Просто не знам откъде да започнем.
Ако имате някакъв съвет, ще го приема с най-голяма радост. Въпреки че в тази патова позиция не виждам какво повече мога да направя. Благодаря на тези, които стигнаха чак дотук.
На мен ми се случи. Миналият месец. Или може би беше по-миналият, не помня. Започвам да губя представа за времето и това не се дължи само на лятната ваканция ами и на него. Запознахме се случайно, завързахме разговор. Досега не знам какво толкова ме привлече в него. Имаме сходни интереси и смея да твърдя, че си допаднахме като хора. Не знам той как ме възприе, но аз от два месеца не мога да си го избия от главата. Писахме си няколко пъти по скайп и той ми прати линк към някакъв сайт. Имаше и форум към него, където открих, че е натрупал доста мнения. Надали е очаквал да попадне на психопат като мен, но започнах да му разглеждам коментарите, които явно беше писал в продължение на месеци. Така разбрах много неща за него, едно от най-важните и което ме интересуваше най-много – нямаше си приятелка и очевидно искаше. Не проумях защо човек като него е необвързан, но не съм повдигала темата пред него. Видяхме се случайно пак, след което го поканих един два пъти на големи мероприятия, определено не среща, но намекнах, че искам да се видим. Може би не схвана намека, а и през учебно време беше трудно, повече не се видяхме. Би трябвало сега да го поканя на среща, но само при мисълта за това, ме побиват тръпки и по челото ми избива пот. След вече преживените разочарования и опити да се видим, няма никак да ми е лесно да го поканя да излезем само двамата. Ако имаше някакъв начин това да стане, и той да разбере, че не ми е безразличен, мисля, и съм някъде почти сигурна, че ще си паснем. От това, което разбрах за него е просто всичко, което съм търсила, а както виждам един от неговите приоритети е да се запознае с някое момиче. Каквато и тема да подхвана, винаги се стига до него. Която и книга да зачета, винаги намирам асоциация за него, който и филм да загледам, ще ми се стори, че е някъде там. Напълно ми е завъртял главата, а дори не го знае. Често го сънувам даже (съвсем невинни сънища обаче ;D, дори в повечето случаи присъства само елементът на очакването и нетърпението да го видя, а когато това стане, пуф се събуждам). Постепенно спрях да влизам в сайта, както и да гледам снимките му. Все още се случва, но по-рядко. Боли ме само когато помисля за него. И то не защото съм пропиляла своя шанс или съм объркала всичко, а защото нямам възможността да му кажа това. Сега лятото е по-лесно. Излизам, не мисля за него. Но не е това, което искам. Не искам да го забравям, колкото и да ми е по-лесно, а да направя нещо, само че не знам и аз вече какво. Скоро си мислех просто да отида и да му кажа как се чувствам. Не ми пречи, научих доста за него, пряко или косвено, но това значи, че го познавам по-добре отколкото той мен. Нищо не ми пречи, естествено. Не сме най-близките приятели, и няма да загубя много, ако просто му призная, освен гордостта си. Но знам, че ще се изплаши. Почти не се познаваме, а с времето (защото от отдавна не сме контактували, опитвам се да се дистанцирам от него) и споменът избледнява и ако от нищото му кажа колко съм хлътнала, ако изобщо ме приеме насериозно ще извади ограничителна заповед. Тогава вече ще съм си пропиляла шанса. Не искам да го забравям и да го оставя да си отиде от живота ми, без да съм опитала. Защото знам, че имаме шанс. Просто не знам откъде да започнем.
Ако имате някакъв съвет, ще го приема с най-голяма радост. Въпреки че в тази патова позиция не виждам какво повече мога да направя. Благодаря на тези, които стигнаха чак дотук.