SmiLeHappyEnjoyMyPaiN
07-14-2009, 17:16
Фаун
Представете си гора с безкраен низ от дъб и бук
Представете си река миеща брега и там и тук
В пазвата на прокълнат, отцепен хълм
Вековен дъб, безплоден цвят, загиващ кълн.
Под вечен дъб времето заспива, изпада във несвяст
Вятърът ругае през клоните на приведения бряст
Седнал в сянка от безслънчево небе
Фаунът чака залезът, жадува с него да умре.
Мълчание, когато има хиляди слова дерящи посинелия език
Упорна точка, криеща се от ръка държаща крик
Заседнала и култивирана пародийна номенклатура
Живот или една безидейна , прецизна фрактура.
Фаунът окапващ с всяка настъпваща есен
Пресича плача на цветята с химна на своята песен
В лунния полумрак в танца на хиляди сенки
Фаунът е роб, духът му танцува забравени сценки.
Самота я наричат тази нелечима прокоба
Като цироза най-трезва прояждаща дроба
С поглед на север фаунът живее, спира, линее
С поглед на запад, на изток, на юг, той се пилее.
Гората без вход е, без изход, пътека
Тръни раздират, жегосват всеки крайник и дреха
Пазител на кътче безлюдна земя
Обречен на безсъгласна, божествена самота.
Фаун чертаещ безкрайно всяка фантазия
Росата, дано е отрова, божествена евтаназия.
Животът напомня за себе си с полъха на уханния фьон
Пред празния мрак на нощта, един празен поклон.
В ден прескочил рамките на календара
Ден в който отново фитилът прегаря
Фьонът донесъл плачът на момиче
Фаунът ругае красивият глас на непознатото птиче.
В клетка от клони, къпини и отровен бръшлян
Надеждата се разпада на безизходица и принудителен блян
Момиче залостено в непозната безлюдна земя
Молба, повик, смърт за вековната тишина.
Седем години все същият сън
Момичето така и не успя да се вкопчи във това навън
Но този път нещо бе по-различно
Фаунът беше буден, там, скрит зад мъхест дънер, непринудено първично.
С копита стъпил върху лилави теменуги
Кукловод фиктивен с ръцете му играе, те са чужди, други
Воден от целувките на ароматните сълзи
Той се приближава към едно възсмътно някога преди.
Протегнал длъгнестата си ръка към изнурената й длан
Вой на сойка, леден пик и стреснат лик, безумно сам
Вихрушка от изнудени въпроси облечени в безтегловност
Вълна на жалост, неспособна отговорност.
Представете си гора стеляща гневен здрач
Представете си цветя загиващи в такта на натежалия клепач
Фаун залостен в пазвата на безконечен хълм
Хилядолетен дъб, опадал цвят, изтръгнат кълн.
Молитвено сключени длани
Кръстосват гърдите със жар
Ругатните на гладните врани
Кънтеж в ума на горския цар.
Момиче в капана на тълнозелена забрава
Лимфа отразяваща всяка свободотърсеща рана
Милитви и жертвопринушения пищни
Соленият плач на безпомощни мъки излишни.
„Всичката тая мъка, как Господ преглъща това!?”
Фаунът отново сънува, протяга свойта ръка.
Гласът му се понася като йерихонска тръба над гората
Зейва пропастта между желанията на човека и скрижалите на божествата.
Господ възкликна „Този е луд!” и фауна погуби
Сякаш Олимп е приют за някакви луди
„Господи, моля те НЕ!”, глухост и крах.
„Сбогом! Бързай! Сбогом!” и фаунът превърна се в прах.
Бичове на път извървян
Поход между сънищата към заветния блян
Триумф над непоклатимата самота
Мир, когато в сърцето и ума бошува такава война.
Представете си гора с безкраен низ от дъб и бук
Представете си река миеща брега и там и тук
В пазвата на прокълнат, отцепен хълм
Вековен дъб, безплоден цвят, загиващ кълн.
Под вечен дъб времето заспива, изпада във несвяст
Вятърът ругае през клоните на приведения бряст
Седнал в сянка от безслънчево небе
Фаунът чака залезът, жадува с него да умре.
Мълчание, когато има хиляди слова дерящи посинелия език
Упорна точка, криеща се от ръка държаща крик
Заседнала и култивирана пародийна номенклатура
Живот или една безидейна , прецизна фрактура.
Фаунът окапващ с всяка настъпваща есен
Пресича плача на цветята с химна на своята песен
В лунния полумрак в танца на хиляди сенки
Фаунът е роб, духът му танцува забравени сценки.
Самота я наричат тази нелечима прокоба
Като цироза най-трезва прояждаща дроба
С поглед на север фаунът живее, спира, линее
С поглед на запад, на изток, на юг, той се пилее.
Гората без вход е, без изход, пътека
Тръни раздират, жегосват всеки крайник и дреха
Пазител на кътче безлюдна земя
Обречен на безсъгласна, божествена самота.
Фаун чертаещ безкрайно всяка фантазия
Росата, дано е отрова, божествена евтаназия.
Животът напомня за себе си с полъха на уханния фьон
Пред празния мрак на нощта, един празен поклон.
В ден прескочил рамките на календара
Ден в който отново фитилът прегаря
Фьонът донесъл плачът на момиче
Фаунът ругае красивият глас на непознатото птиче.
В клетка от клони, къпини и отровен бръшлян
Надеждата се разпада на безизходица и принудителен блян
Момиче залостено в непозната безлюдна земя
Молба, повик, смърт за вековната тишина.
Седем години все същият сън
Момичето така и не успя да се вкопчи във това навън
Но този път нещо бе по-различно
Фаунът беше буден, там, скрит зад мъхест дънер, непринудено първично.
С копита стъпил върху лилави теменуги
Кукловод фиктивен с ръцете му играе, те са чужди, други
Воден от целувките на ароматните сълзи
Той се приближава към едно възсмътно някога преди.
Протегнал длъгнестата си ръка към изнурената й длан
Вой на сойка, леден пик и стреснат лик, безумно сам
Вихрушка от изнудени въпроси облечени в безтегловност
Вълна на жалост, неспособна отговорност.
Представете си гора стеляща гневен здрач
Представете си цветя загиващи в такта на натежалия клепач
Фаун залостен в пазвата на безконечен хълм
Хилядолетен дъб, опадал цвят, изтръгнат кълн.
Молитвено сключени длани
Кръстосват гърдите със жар
Ругатните на гладните врани
Кънтеж в ума на горския цар.
Момиче в капана на тълнозелена забрава
Лимфа отразяваща всяка свободотърсеща рана
Милитви и жертвопринушения пищни
Соленият плач на безпомощни мъки излишни.
„Всичката тая мъка, как Господ преглъща това!?”
Фаунът отново сънува, протяга свойта ръка.
Гласът му се понася като йерихонска тръба над гората
Зейва пропастта между желанията на човека и скрижалите на божествата.
Господ възкликна „Този е луд!” и фауна погуби
Сякаш Олимп е приют за някакви луди
„Господи, моля те НЕ!”, глухост и крах.
„Сбогом! Бързай! Сбогом!” и фаунът превърна се в прах.
Бичове на път извървян
Поход между сънищата към заветния блян
Триумф над непоклатимата самота
Мир, когато в сърцето и ума бошува такава война.