TheNewReligion
08-05-2009, 21:26
06:30, края на юли, 17 градуса по Целзий. Не знаех, че в този неприлично ранен час в София тече живот, честно. Автобусите са претъпкани, но спирката е пуста. Само аз, полузаспалото ми съзнание и кафявата ми пътна чанта. Пълна е с всичко, което ми трябва за десетдневен престой...на морето. Чакаме таксито, което поръчах преди малко, за да стигна до централната автогара. Закъснява вече 20 минути. Лилавият ми суитчър сякаш не си върши работата, а търпението ми се изчерпва. Минаха поне пет таксита! Започвам да се притеснявам. Законът на Мърфи винаги е влизал в сила точно толкова пъти, колкото не съм искала това да стане. Моля? Вече не знам какви ги мисля...Прихвам да се смея на глупостите, които ми се въртят в главата, но усещам, че не трябва...И ето го!!! Идва от другата страна.Идио...не е за мен. Ядосвам се. Следващия ми спомен е...
06:56, същият ден. Вече съм в таксито. Шофьорът мълчи, от радиото звучи Абба, аз си пиля ноктите. Необичайно място за това, но просто нямах време да...напротив! Имах.
Столицата е мрачна, наистина мрачна. Гологлавият водач мирише на афтършейв...изглежда съсредоточен. Шосето е пусто и това позволява да се движим с висока скорост. През прозореца...ах, банално! Сгради с мазилка наподобяваща юфка, някой и друг неспящ просяк, някоя и друга кола...Лъвов мост. Реката е мътна, а треволяците между фугите изглеждат мокри...как се казваше това сутрешно..Роса! Въпреки студа зеленикавите лъвчета не изглеждат отегчени, макар и малко поизлющени. Време-какво да го правиш.
В този безобразно ранен за мен час, столицата ми изглежда някак странна- още с росата по сънените треви, още завита в сиви облаци, още с неизлезлите за работа граждани...И пак не изглежда девствена, мамка му, пак. Пак й липсва невинността, пак й липсва чарът въпреки новите сгради, който са в небивал контраст с околните бараки- бивши сгради с предназначение.
Ето го и онова нещо, наподобяващо шатра пред гарата...
- Пет лева и осемдесет стотинки.
Машинално отварям оранжевото си портмоне, вадя банкнота от пет лева и стотинка от един лев. Двадесет стотинки бакшиш за спестената автобиография и за помощта с багажа.
- Довиждане.
- Чао и приятна работа.
Ето ме. Стоя с кафявата си пътна чанта в ръка на тротоара пред централния вход. И сега какво? Ще вляза, ще изпия едно "3 в1", ще намеря автобуса, ще ми скъсат билетчето, ще ми сложат багажа някъде във вътрешността на ръмжащата машина, ще се настаня на мястото си, ще си сложа слушалките, до мен ще седне някакъв непознат човек, чиито лакти ще опират в моите...Аз ще се отдръпна, колкото мога, и тромаво ще потеглим от София. От софийската цивилизация, към тази на курорта с името на светци. Ах, банално...
06:56, същият ден. Вече съм в таксито. Шофьорът мълчи, от радиото звучи Абба, аз си пиля ноктите. Необичайно място за това, но просто нямах време да...напротив! Имах.
Столицата е мрачна, наистина мрачна. Гологлавият водач мирише на афтършейв...изглежда съсредоточен. Шосето е пусто и това позволява да се движим с висока скорост. През прозореца...ах, банално! Сгради с мазилка наподобяваща юфка, някой и друг неспящ просяк, някоя и друга кола...Лъвов мост. Реката е мътна, а треволяците между фугите изглеждат мокри...как се казваше това сутрешно..Роса! Въпреки студа зеленикавите лъвчета не изглеждат отегчени, макар и малко поизлющени. Време-какво да го правиш.
В този безобразно ранен за мен час, столицата ми изглежда някак странна- още с росата по сънените треви, още завита в сиви облаци, още с неизлезлите за работа граждани...И пак не изглежда девствена, мамка му, пак. Пак й липсва невинността, пак й липсва чарът въпреки новите сгради, който са в небивал контраст с околните бараки- бивши сгради с предназначение.
Ето го и онова нещо, наподобяващо шатра пред гарата...
- Пет лева и осемдесет стотинки.
Машинално отварям оранжевото си портмоне, вадя банкнота от пет лева и стотинка от един лев. Двадесет стотинки бакшиш за спестената автобиография и за помощта с багажа.
- Довиждане.
- Чао и приятна работа.
Ето ме. Стоя с кафявата си пътна чанта в ръка на тротоара пред централния вход. И сега какво? Ще вляза, ще изпия едно "3 в1", ще намеря автобуса, ще ми скъсат билетчето, ще ми сложат багажа някъде във вътрешността на ръмжащата машина, ще се настаня на мястото си, ще си сложа слушалките, до мен ще седне някакъв непознат човек, чиито лакти ще опират в моите...Аз ще се отдръпна, колкото мога, и тромаво ще потеглим от София. От софийската цивилизация, към тази на курорта с името на светци. Ах, банално...