zvezdichkaaa
08-20-2009, 19:50
Такам реших и аз да драсна нещо,понеже по принцип обичам да пиша,но искам и чуждо мнение.Имената не са български,защото съм на друга вълна в момента.И годините са някъде в миналото,събитията не се развиват през 2009...Пускам първите две глави и ще се радвам да чуя мнения (: П.С.Не успях да измисля заглавие.Май е още рано хах
I ГЛАВА
Покрай него профуча кола изваждайки го внезапно от мислите му.Ядосаният шофьор подаде главата си от стъклото на вратата подхвърли няколко не особено приятелски реплики и продължи надолу по шосето.Слънцето беше изгарящо и асфалта гореше.Времето беше необичайно топло за края на Август.Така мислеше и мъжът,макар че мислите му бяха далече от тези за времето.Все пак не беше синоптик.В крайна сметка,макар малкия си инцидент той пресече улицата и след няколко минути стигна до голяма бяла сграда на която с черни букви беше изписана думата „Община”.Мъжът пристъпи решително вътре.Взе асансьора,натисна копчето за третия етаж и зачака.Само няколко секунди по-късно той се озова на прага на врата на която пишеше пощенска станция.Той влезе и се отправи към първото гише.Зад него седеше жена на не повече от 40 години,със строга прическа и скучна синя унифома придружена от равни обувки.Тя имаше черна коса,пристегната в строг кок и беше със сравнително приятен външен вид.Може би дори някога е била красива.Когато дойде неговия ред той пристъпи и подаде пет бели плика върху,всеки един от който беше изписано ясно и четливо нечие име и адрес.Стейси Джоунс;Улица Сан Лори 26,Сояр Конър;Улица Жан Дюбльон;Еди Гаспър; Сержф Де Мон и Сюзън Едисън;Улица Свети Джеймс.Всичко това беше напечетано на пишеща машина.Малко хора имаха машина тогава,може би едни от малкото притежаващи това средсво бяха журналистите,писателите и хората които имаха да крият нещо.Тези,които искаха да останата незабелязани.Всъщност на този мъж не му бе чак толкова трудно да остане прикрит.През целия си живот той бе един от тълпата,с нищо не се отличаваше от другите.Среден на ръст,кестенява коса,кафви очи.Не прекалено слаб,не прекалено дебел.Той беше един от всичките.Този,след които не обръщате очи по улицата,освен ако с него не се движи някой познат,този които подминавате в магазина,продавача,който дори не поглеждате,когато си взимате покупките.Да,такъв човек беше той.Но във всеки от нас се крият две личности.И докато в нашия герой се отличаваше само с това,че няма нищо необикновено,нито специално в него,то от друга страна вътрешно той смяташе,че има да покаже на света много повече от останалите хора.От останалите пет.Прибра рестото в джоба си и излезе.Никой не се обърна след него по улицата,никой не го заговори докато правеше кафе в Сентрал Пърк.Живота му продължи по старо му и нему това не се харесваше.Е ако не своят,то той се стараеше да преобърне поне няколко чужди живота.И да той щеше да го направи,трябваше да го направи.Време беше от какавидата да излезе пеперуда,време беше света да го посрещне,защото той вече бе готов да посрещне света!
II ГЛАВА
Когато получи своето съдбоносно писмо Стейси Джоунс беше на тренировка.Преди то да преобърне целия и живот ,тя бе мажоретка,ходеше на църква всяка Неделя(макар това да не и се нравеше много) и всички от градчето Личфийлд я познаваха и обичаха.Тя беше популярна.Популярна и много щастлива.Не само че имаше това за което повечето хора на нейната възраст мечтаеха,но и беше красива.Русата и коса бе на много ситни къдрици,които едва-едва докосваха нежните и бели рамене.Очите и бяха големи и лешникови кафяви, а на устните и винаги беше залепена най-очарователната усмивка,която можете да си представите.
-О,здрасти мамо-каза Стейси
-Здравей как беше тренировката?-попита майка и,докато чистеше някакво едва забележиво петънце от плота но кухнята
-Чудесно,ставаме все по-добри-усмихна се Стейси и разтърсвайки глава остави зелената си раница на масата и тръгна към хола.
Отиде до малката масичка на която се оставаха писма,листове хартия и разни такива скучновати неща и реши просто да хвърли един бърз поглед на това какво и е оставено там.Нищо.”Жалко”-помисли си тя,но всъщност не бе особено разочарована,тъй като въобще не очакваше нищо по-различно за нея от някоя брушурка за колеж или нов каталог за някой от любимите и магазини.Поогледа се реши,че вече няма работа в хола и тръгна наогоре по стълбите.Прекрасната къща на сем.Джоунс имаше 2 спални,3 бани,1 гостна и стаята на Стейси.На огромният им двор имаше и една малко пристройка,в която преди спеше Нани-бавачката на Стейси.Тя много обичаше Стейси,но след 12-тата и годишнина я освободиха.Предполагаше се,че Стейси вече е голяма,но всъщност макар вече тя да бе на 17 понякога все още се чувстваше като дете.Много обичаше Нани и винаги се сещаше за нея с любов.Бе и станала,като втора майка,тъй като родителите и често отсъстваха.Сега,обаче Стейси гледаше на това от положителната страна,защото можеше да кани приятелки да пият,гледат филми и танцуват или пък да отиде на дискотека и да се прибере чак призори. Тази вечер родителите и отново заминаваха за седмица по работа и Стейси отново щеше да остане сама.Този път бе решила да покани приятелки да гледат филм и ядат пуканки до пръсване.А по-късно може би щяха да отидат на купона на Сара Адамс,ако не валеше,макар че целия ден беше хладен.Стейси седна на леглото си и взе телефона.Набра номера на най-добрата си приятелка – Ема.
-О,здрасти Стейси-обади се от другата страна на слушалаката Ема
-Здрасти чудех се днес,както обикновено в 8,нали?
-Да,ще донесем каквото обикновено носим-изкикоти се Ема
-ОК,До тогава!
Стейси затвори слушалката и за почна да си гризе ноктите-ужасен навик останал и от детсвото,за които майка и винаги и правеше забележка.Погледна часовника беше 3,оставаха и 5 часа,докато Ема,Мелс и Кейти щяха да дойдат,така че реши,че е време да излезе на покупки за довечера.
Купи алкохол,шоколадови бонбони и взе някакъв филм от видеотеката.
Когато се върна в тях вече беше 6,2 часа по-късно приятелките и почукаха на вратата.Те също носеха алкохол-бутилка вино по стара тяхна традиция.На гости дойдоха Ема,Кейти и Мелс.И трите се познаваха от отдавна със Стейси и бяха добри приятелки.Приятелки още от ранно детство.Отвориха виното и бонбоните и се настаниха да гледат филма.Беше някакъв блудка филм на ужасите с обичайните духове и разбира се хората,които бяха техни жертви.Самият филм не беше страшен,но атмосферата навън караше момичетата да настръхнат.Май,че щеше да има бура.Вече се беше стъмнило,вееше вятър и капки дъжд удряха по покрива на къщата.Дървото до стаята на Стейси удряше клони у прозореца заплашително.Изведнъж някой почука на вратата точно,докато гледаха как някакъв луд преследва човек с касапски нож.Момичетата,които се бяха излегнали на леглата и тъпчеха бонбони в устата си се спогледаха.Ясно беше кой трябва да отвори,но между тях се почуства колебание.Кой ли може да е по това време?Или по-точно кой е в това време?
Стейси заслиза по стълбите пипайки парапета,тъй като беше твърде тъмно,за да види къде стъпва.Слезе долу и запали една лампа.Чу се гръмотевица.След гръмотевицата се чу и похлопане на вратата.Два пъти повече не се повтори...
-Кой е?
-Стейси Джоунс?-чу се дрезгав глас отговор
-Аз съм-отвърна тихо,почти шепнешком тя и отори несигурно вратата,като само дръпна резето,колкото да може да подаде глава.Цялата тази ситуация не и вдъхаше доверие.Буря,непознат мъж,който я търсеше докато родителите и отсъстваха.Целият сюжет напомняше някой от филмите на ужасите,които с приятелките и си взимаха.
На вратата беше застанал мъж,облечен с тъмен костюм и дъждобран.Стейси неможеше да види нищо повече от това плюс височината му,заради лошото време,а и поради факта че беше оставил фаровете на колата си включени,така че гърбът му беше осветен,но светлината падаше така,че лицето му не.
-Имам писмо за вас-каза той
-О-отвърна тя и се опита да се усмихне.По-скоро направи нещо,като жалко подобие на усмивка-Благодаря
Той и го подаде,а тя побърза да затвори вратата облекчена.Когато се върна горе в стаята приятелките и все още гледаха филм и все така упорито ядяха шоколадови бонбони.
-Е кой беше?
-Някакъв мъж,даде ми писмо
.Ммм от кой е-усмихна се лукаво Ема
Стейси повдихна рамене и побърза да го разпечати.Разгърна белия лист хартия и започна да чете.Когато свърши,а това не отне повече от минута погледна с недоумение приятелките си и се намръщи.Подаде им листа.Всичко,което пишеше на него беше-„11.05.1967-22,08,1984”.Какво по дяволите ще значи това?-опиташе се да каже тя с поглед,а приятелките и също отвърнаха с такъв.
-Днес сме точно 22 Септемри.Но защо точно днешната дата?-Попита Ема
-Какво е това?Да не е некоя глупава шега-отвърна с надмешка Кейти
-И какво трябва да значи-рождения ти ден?-добави замислено Мелс
-Прелича на онези надгробни камъни-каза несериозно Кейти,но после усети погледа на останалите момичета върху нея.Студени погледи.
-Съжалявам,това беше неуместно-побърза да разчупи леда тя
-Смятам,че просто някои без работа си прави шега-Каза Ема
-Да,така ще е – потвърди с недоверие,но все пак опита да убеди другите Мелс
Стейси пак се опита да догоди онази фалшива усмивка.Никак не я биваше в лъжите.Дори когато ставаше въпрос на живот и смърт...
I ГЛАВА
Покрай него профуча кола изваждайки го внезапно от мислите му.Ядосаният шофьор подаде главата си от стъклото на вратата подхвърли няколко не особено приятелски реплики и продължи надолу по шосето.Слънцето беше изгарящо и асфалта гореше.Времето беше необичайно топло за края на Август.Така мислеше и мъжът,макар че мислите му бяха далече от тези за времето.Все пак не беше синоптик.В крайна сметка,макар малкия си инцидент той пресече улицата и след няколко минути стигна до голяма бяла сграда на която с черни букви беше изписана думата „Община”.Мъжът пристъпи решително вътре.Взе асансьора,натисна копчето за третия етаж и зачака.Само няколко секунди по-късно той се озова на прага на врата на която пишеше пощенска станция.Той влезе и се отправи към първото гише.Зад него седеше жена на не повече от 40 години,със строга прическа и скучна синя унифома придружена от равни обувки.Тя имаше черна коса,пристегната в строг кок и беше със сравнително приятен външен вид.Може би дори някога е била красива.Когато дойде неговия ред той пристъпи и подаде пет бели плика върху,всеки един от който беше изписано ясно и четливо нечие име и адрес.Стейси Джоунс;Улица Сан Лори 26,Сояр Конър;Улица Жан Дюбльон;Еди Гаспър; Сержф Де Мон и Сюзън Едисън;Улица Свети Джеймс.Всичко това беше напечетано на пишеща машина.Малко хора имаха машина тогава,може би едни от малкото притежаващи това средсво бяха журналистите,писателите и хората които имаха да крият нещо.Тези,които искаха да останата незабелязани.Всъщност на този мъж не му бе чак толкова трудно да остане прикрит.През целия си живот той бе един от тълпата,с нищо не се отличаваше от другите.Среден на ръст,кестенява коса,кафви очи.Не прекалено слаб,не прекалено дебел.Той беше един от всичките.Този,след които не обръщате очи по улицата,освен ако с него не се движи някой познат,този които подминавате в магазина,продавача,който дори не поглеждате,когато си взимате покупките.Да,такъв човек беше той.Но във всеки от нас се крият две личности.И докато в нашия герой се отличаваше само с това,че няма нищо необикновено,нито специално в него,то от друга страна вътрешно той смяташе,че има да покаже на света много повече от останалите хора.От останалите пет.Прибра рестото в джоба си и излезе.Никой не се обърна след него по улицата,никой не го заговори докато правеше кафе в Сентрал Пърк.Живота му продължи по старо му и нему това не се харесваше.Е ако не своят,то той се стараеше да преобърне поне няколко чужди живота.И да той щеше да го направи,трябваше да го направи.Време беше от какавидата да излезе пеперуда,време беше света да го посрещне,защото той вече бе готов да посрещне света!
II ГЛАВА
Когато получи своето съдбоносно писмо Стейси Джоунс беше на тренировка.Преди то да преобърне целия и живот ,тя бе мажоретка,ходеше на църква всяка Неделя(макар това да не и се нравеше много) и всички от градчето Личфийлд я познаваха и обичаха.Тя беше популярна.Популярна и много щастлива.Не само че имаше това за което повечето хора на нейната възраст мечтаеха,но и беше красива.Русата и коса бе на много ситни къдрици,които едва-едва докосваха нежните и бели рамене.Очите и бяха големи и лешникови кафяви, а на устните и винаги беше залепена най-очарователната усмивка,която можете да си представите.
-О,здрасти мамо-каза Стейси
-Здравей как беше тренировката?-попита майка и,докато чистеше някакво едва забележиво петънце от плота но кухнята
-Чудесно,ставаме все по-добри-усмихна се Стейси и разтърсвайки глава остави зелената си раница на масата и тръгна към хола.
Отиде до малката масичка на която се оставаха писма,листове хартия и разни такива скучновати неща и реши просто да хвърли един бърз поглед на това какво и е оставено там.Нищо.”Жалко”-помисли си тя,но всъщност не бе особено разочарована,тъй като въобще не очакваше нищо по-различно за нея от някоя брушурка за колеж или нов каталог за някой от любимите и магазини.Поогледа се реши,че вече няма работа в хола и тръгна наогоре по стълбите.Прекрасната къща на сем.Джоунс имаше 2 спални,3 бани,1 гостна и стаята на Стейси.На огромният им двор имаше и една малко пристройка,в която преди спеше Нани-бавачката на Стейси.Тя много обичаше Стейси,но след 12-тата и годишнина я освободиха.Предполагаше се,че Стейси вече е голяма,но всъщност макар вече тя да бе на 17 понякога все още се чувстваше като дете.Много обичаше Нани и винаги се сещаше за нея с любов.Бе и станала,като втора майка,тъй като родителите и често отсъстваха.Сега,обаче Стейси гледаше на това от положителната страна,защото можеше да кани приятелки да пият,гледат филми и танцуват или пък да отиде на дискотека и да се прибере чак призори. Тази вечер родителите и отново заминаваха за седмица по работа и Стейси отново щеше да остане сама.Този път бе решила да покани приятелки да гледат филм и ядат пуканки до пръсване.А по-късно може би щяха да отидат на купона на Сара Адамс,ако не валеше,макар че целия ден беше хладен.Стейси седна на леглото си и взе телефона.Набра номера на най-добрата си приятелка – Ема.
-О,здрасти Стейси-обади се от другата страна на слушалаката Ема
-Здрасти чудех се днес,както обикновено в 8,нали?
-Да,ще донесем каквото обикновено носим-изкикоти се Ема
-ОК,До тогава!
Стейси затвори слушалката и за почна да си гризе ноктите-ужасен навик останал и от детсвото,за които майка и винаги и правеше забележка.Погледна часовника беше 3,оставаха и 5 часа,докато Ема,Мелс и Кейти щяха да дойдат,така че реши,че е време да излезе на покупки за довечера.
Купи алкохол,шоколадови бонбони и взе някакъв филм от видеотеката.
Когато се върна в тях вече беше 6,2 часа по-късно приятелките и почукаха на вратата.Те също носеха алкохол-бутилка вино по стара тяхна традиция.На гости дойдоха Ема,Кейти и Мелс.И трите се познаваха от отдавна със Стейси и бяха добри приятелки.Приятелки още от ранно детство.Отвориха виното и бонбоните и се настаниха да гледат филма.Беше някакъв блудка филм на ужасите с обичайните духове и разбира се хората,които бяха техни жертви.Самият филм не беше страшен,но атмосферата навън караше момичетата да настръхнат.Май,че щеше да има бура.Вече се беше стъмнило,вееше вятър и капки дъжд удряха по покрива на къщата.Дървото до стаята на Стейси удряше клони у прозореца заплашително.Изведнъж някой почука на вратата точно,докато гледаха как някакъв луд преследва човек с касапски нож.Момичетата,които се бяха излегнали на леглата и тъпчеха бонбони в устата си се спогледаха.Ясно беше кой трябва да отвори,но между тях се почуства колебание.Кой ли може да е по това време?Или по-точно кой е в това време?
Стейси заслиза по стълбите пипайки парапета,тъй като беше твърде тъмно,за да види къде стъпва.Слезе долу и запали една лампа.Чу се гръмотевица.След гръмотевицата се чу и похлопане на вратата.Два пъти повече не се повтори...
-Кой е?
-Стейси Джоунс?-чу се дрезгав глас отговор
-Аз съм-отвърна тихо,почти шепнешком тя и отори несигурно вратата,като само дръпна резето,колкото да може да подаде глава.Цялата тази ситуация не и вдъхаше доверие.Буря,непознат мъж,който я търсеше докато родителите и отсъстваха.Целият сюжет напомняше някой от филмите на ужасите,които с приятелките и си взимаха.
На вратата беше застанал мъж,облечен с тъмен костюм и дъждобран.Стейси неможеше да види нищо повече от това плюс височината му,заради лошото време,а и поради факта че беше оставил фаровете на колата си включени,така че гърбът му беше осветен,но светлината падаше така,че лицето му не.
-Имам писмо за вас-каза той
-О-отвърна тя и се опита да се усмихне.По-скоро направи нещо,като жалко подобие на усмивка-Благодаря
Той и го подаде,а тя побърза да затвори вратата облекчена.Когато се върна горе в стаята приятелките и все още гледаха филм и все така упорито ядяха шоколадови бонбони.
-Е кой беше?
-Някакъв мъж,даде ми писмо
.Ммм от кой е-усмихна се лукаво Ема
Стейси повдихна рамене и побърза да го разпечати.Разгърна белия лист хартия и започна да чете.Когато свърши,а това не отне повече от минута погледна с недоумение приятелките си и се намръщи.Подаде им листа.Всичко,което пишеше на него беше-„11.05.1967-22,08,1984”.Какво по дяволите ще значи това?-опиташе се да каже тя с поглед,а приятелките и също отвърнаха с такъв.
-Днес сме точно 22 Септемри.Но защо точно днешната дата?-Попита Ема
-Какво е това?Да не е некоя глупава шега-отвърна с надмешка Кейти
-И какво трябва да значи-рождения ти ден?-добави замислено Мелс
-Прелича на онези надгробни камъни-каза несериозно Кейти,но после усети погледа на останалите момичета върху нея.Студени погледи.
-Съжалявам,това беше неуместно-побърза да разчупи леда тя
-Смятам,че просто някои без работа си прави шега-Каза Ема
-Да,така ще е – потвърди с недоверие,но все пак опита да убеди другите Мелс
Стейси пак се опита да догоди онази фалшива усмивка.Никак не я биваше в лъжите.Дори когато ставаше въпрос на живот и смърт...