Last moment

[Kumori]

Пулсът ти се ускорява, въпреки това се опитваш да дишаш възможно най-тихо и незабележимо; ръцете ти са вече толкова подгизнали, че е те е страх да не докоснеш нещо и да се издадеш. Притеснена си, сърцето ти подскача в гръдния ти кош, сякаш виждаш извънземно, а всъщност, съществото пред теб е по-земно от колкото предполагаш. Виждаш го как се приближава, усещаш първият допир, но след това всичко се замъглява, притеснението ти достига връхната си точка, но въпреки това не смееш дори да помръднеш, не искаш да развалиш момента, не искаш всичко да се провали, отново. Втренчваш поглед напред и дори не мигаш, за да не изпуснеш и най-малкото му движение. Усещаш ръцете му, как бавно се спускат по гърба ти, усещаш дишането му, топлината до ухото си, но не можеш да чуеш сърцето му. Защо? Той не изпитва ли нищо? Не, не се заблуждавай, просто твоето сърце бие толкова силно, че заглушава всички останали звуци. Не можеш да си обясниш какво става, да се координираш, следователно и да реагираш. В следващия момент всичко е свършило, отминало, дори забравено. Отново усещаш студа на самотата. Поглеждаш напред и виждаш само една глупава усмивка. Това разбива всичките ти фантазии. Наистина ли проблема е в теб? Или е в него? Ти ли приемаш всичко прекалено, или за него вече това е просто ежедневие? В кого е грешката? Защо изобщо трябва да става така? Знаеш, че той не е за теб, знаеш че няма да те направи щастлива, че един ден ще те накара да плачеш, но въпреки всичко го желаеш. Страстта, бушуваща в сърцето ти, онази страст, която кара цялото ти тяло да потрепва, тя е виновна. Заради нея всеки път щом го видиш изместваш поглед, за да не прочете той нещо в очите ти; заради нея те е страх да се доближиш до него, заради нея настръхваш всеки път, когато той те докосне. Защо всичко трябва да е толкова трудно? А решението е пред очите ти, просто го направи, кажи му, поддай се на изкушението, няма какво да загубиш. А може би има?

Да, ще изгубиш страха, че винаги ще останеш сама...