BloodyAmy
08-26-2009, 12:42
Изповед..
Ако е вярно, че човек, когато умира, вижда най-хубавите си мигове, хора и предмети от живота си, трябва ли да умра, за да те видя отново?...
Мислеше си тя и внезапно затвори очи...
Беше някъде далеч във времето... На място, различно от действителността... Различно време, различно място, различни хора, но същите мисли, същите чувства, същия живот в различна опаковка...
Пред портите на местната църква седеше безпомощна девойка. Обляна в сълзи, тя си говореше сама... Чакаше свещеника... Искаше с някой да сподели онази черна болка, която не и даваше мира. Не мина много време и портите се отвориха. Свещеникът видя момичето и веднага отиде при нея:
- Мило момиче, защо плачеш?
Тя погледна отеца и каза:
- Извърших грях... влюбих се!...
- Дете, откога да се влюбиш е грях? Това е най-чистото и красиво нещо, което може да ти се случи. Любовта идва внезапно и е толкова нежна. Това не е грях, а дар от Бога... Радвай се, чадо, радвай се... и обичай! - отвърна старецът.
- Не! Не мога! Не трябва!!!... Обичам ли... предавам себе си, прекрачвам принципите си, ставам грешница... оставам сама... - каза момичето.
И отново сълзи напираха в очите й. Те се стичаха по бялото й лице и мокреха черната й рокля... Свещеникът я прегърна и каза:
- Ела, ела с мен и ми разкажи. Ти имаш нужда от помощ...
Те влязоха в църквата. Отидоха в малката стаичка на стареца.
Момичето седна на стола, а той рече:
- Хайде, сега ми разкажи какво толкова мъчи чистата ти душа...
Момичето мълчеше. Бе затворила очите си и стоеше вцепенена... Обърна главата си, погледна отеца и каза плахо:
- В един миг всичко се срина... Онова, в което вярвах, онова, за което мечтаех и бях сигурна, че ще го получа... Бях сигурна, че ще бъда щастлива... Уви, точно когато бях протегнала ръце да взема в обятията си щастието... то в миг се срина...
Момичето отново млъкна и гледаше в една точка. Стареца също стоеше безмълвен. Той искаше тя сама да сподели мъката си без да задава излишни въпроси... Девойката отново погледна изповедника си и продължи:
- Срещнах най-прекрасното създание в живота си... Толкова мил и нежен... Човек, с който можех да споделя и най-съкровената си тайна... Говорехме си с часове и не ни омръзваше, въпреки че често спорехме... Той осмисляше деня ми... Мечтаех за него всяка нощ, нахлуваше в сънищата ми и сутрин се събуждах с усмивка... Беше с мен и ден, и нощ... Той бе моето второ аз, моята сродна душа... Обичах всяка част от него, както хубавите, така и лошите... Разбирахме се без думи... и всичко беше толкова красиво, че стигаше границите на нереалността...
И докато изричаше тези думи от очите й отново се стичаха сълзи... Тя стана, отиде до прозореца, погледна навън и каза:
- Времето е съпричастно с времето в душата ми. Онзи студ, който сковава дърветата, сковава и душата ми... Капещите листа, капят като сълзите от очите ми...
Свещеникът погледна момичето в очите. Той бе разбрал и почувствал болката й от разочарованието... Момичето се дръпна от прозореца отиде до него и каза:
- Виновна съм! Бях наивна и вярвах сляпо на всяка дума... не си позволих дори и за миг да се съмнявам, и затова сега си плащам с горчивината в сърцето си...
Той погледна отново момичето, погали косата й и каза:
- Виновна?!... Защо да си виновна? За това, че си позволила на сърцето ти да чувства, да обича.... Това е...
Тогава тя го прекъсна:
- Това е... моята съдба. Толкова несправедлива... Всеки път, когато обичам, съдбата се обръща против мен.... И никога не съм щастлива. Животът ми е една голяма лъжа... Всички онези красиви думи, всички онези красиви мигове... Понякога се питам толкова ли съм грешна, че Господ ме наказва по този начин... Да, и аз не съм безгрешна... но чувствам, че моето място не е тук сред хората... Понякога искам да ме няма, този свят, тази жестокост... това не е за мен!...
А свещеникът и отвърна:
- Всеки идва на този свят с определена мисия, тук случайности няма... Това не е детска игра, щом си тук, значи си заслужава, въпросът е дали оценяваш този дар... Мило момиче, за да успееш в любовта, трябва да използваш сърцето си. За да успееш в живота - разума си... Дете, живота е пред теб... Всичко в него подлежи на промяна. Аз вярвам в теб и знам, че ще успееш. Не унивай, вдигни високо глава и продължи напред... Направи това, което казва сърцето ти. Ако казва "Обичай!" - направи го. Отдай се на това велико чувство. Хората са родени, за да обичат и за да бъдат обичани! Не се ограничавай в рутината на ежедневието. Хората рано или късно осъзнават грешките си и се променят. Дай прошката си, за да живееш в мир и хармония със себе си, и със света около теб... Приеми човека такъв, какъвто е! Ти нямаш правото да съдиш! Само Всевишния има това право... Всички сме хора. Повярвай в себе си и ще повярваш пак в тях! Успех и Бог да е с теб!...
Тогава тя го погледна и каза:
- Благодаря, но аз отдавна простих!...
... Това бяха и последните и думи...
На сутринта намериха момичето в стаята и, сгушено в едно мече... Уви, сърцето и вече не биеше. В агонията си тя бе взела и опрощение от свещеника. Макар и мъртва, тя бе неземно красива. Усмивката и беше отново на лицето, макар че възглавничката й беше мокра... Тя беше умряла доволна и щастлива, и беше намерила пълния покой между разума и сърцето си, това, което се мъчеше да постигне от началото на живота си...
П.П: Доста е старо. Скоро не съм писала, но одеве го намерих в архива и реших да го споделя. (:
Ако е вярно, че човек, когато умира, вижда най-хубавите си мигове, хора и предмети от живота си, трябва ли да умра, за да те видя отново?...
Мислеше си тя и внезапно затвори очи...
Беше някъде далеч във времето... На място, различно от действителността... Различно време, различно място, различни хора, но същите мисли, същите чувства, същия живот в различна опаковка...
Пред портите на местната църква седеше безпомощна девойка. Обляна в сълзи, тя си говореше сама... Чакаше свещеника... Искаше с някой да сподели онази черна болка, която не и даваше мира. Не мина много време и портите се отвориха. Свещеникът видя момичето и веднага отиде при нея:
- Мило момиче, защо плачеш?
Тя погледна отеца и каза:
- Извърших грях... влюбих се!...
- Дете, откога да се влюбиш е грях? Това е най-чистото и красиво нещо, което може да ти се случи. Любовта идва внезапно и е толкова нежна. Това не е грях, а дар от Бога... Радвай се, чадо, радвай се... и обичай! - отвърна старецът.
- Не! Не мога! Не трябва!!!... Обичам ли... предавам себе си, прекрачвам принципите си, ставам грешница... оставам сама... - каза момичето.
И отново сълзи напираха в очите й. Те се стичаха по бялото й лице и мокреха черната й рокля... Свещеникът я прегърна и каза:
- Ела, ела с мен и ми разкажи. Ти имаш нужда от помощ...
Те влязоха в църквата. Отидоха в малката стаичка на стареца.
Момичето седна на стола, а той рече:
- Хайде, сега ми разкажи какво толкова мъчи чистата ти душа...
Момичето мълчеше. Бе затворила очите си и стоеше вцепенена... Обърна главата си, погледна отеца и каза плахо:
- В един миг всичко се срина... Онова, в което вярвах, онова, за което мечтаех и бях сигурна, че ще го получа... Бях сигурна, че ще бъда щастлива... Уви, точно когато бях протегнала ръце да взема в обятията си щастието... то в миг се срина...
Момичето отново млъкна и гледаше в една точка. Стареца също стоеше безмълвен. Той искаше тя сама да сподели мъката си без да задава излишни въпроси... Девойката отново погледна изповедника си и продължи:
- Срещнах най-прекрасното създание в живота си... Толкова мил и нежен... Човек, с който можех да споделя и най-съкровената си тайна... Говорехме си с часове и не ни омръзваше, въпреки че често спорехме... Той осмисляше деня ми... Мечтаех за него всяка нощ, нахлуваше в сънищата ми и сутрин се събуждах с усмивка... Беше с мен и ден, и нощ... Той бе моето второ аз, моята сродна душа... Обичах всяка част от него, както хубавите, така и лошите... Разбирахме се без думи... и всичко беше толкова красиво, че стигаше границите на нереалността...
И докато изричаше тези думи от очите й отново се стичаха сълзи... Тя стана, отиде до прозореца, погледна навън и каза:
- Времето е съпричастно с времето в душата ми. Онзи студ, който сковава дърветата, сковава и душата ми... Капещите листа, капят като сълзите от очите ми...
Свещеникът погледна момичето в очите. Той бе разбрал и почувствал болката й от разочарованието... Момичето се дръпна от прозореца отиде до него и каза:
- Виновна съм! Бях наивна и вярвах сляпо на всяка дума... не си позволих дори и за миг да се съмнявам, и затова сега си плащам с горчивината в сърцето си...
Той погледна отново момичето, погали косата й и каза:
- Виновна?!... Защо да си виновна? За това, че си позволила на сърцето ти да чувства, да обича.... Това е...
Тогава тя го прекъсна:
- Това е... моята съдба. Толкова несправедлива... Всеки път, когато обичам, съдбата се обръща против мен.... И никога не съм щастлива. Животът ми е една голяма лъжа... Всички онези красиви думи, всички онези красиви мигове... Понякога се питам толкова ли съм грешна, че Господ ме наказва по този начин... Да, и аз не съм безгрешна... но чувствам, че моето място не е тук сред хората... Понякога искам да ме няма, този свят, тази жестокост... това не е за мен!...
А свещеникът и отвърна:
- Всеки идва на този свят с определена мисия, тук случайности няма... Това не е детска игра, щом си тук, значи си заслужава, въпросът е дали оценяваш този дар... Мило момиче, за да успееш в любовта, трябва да използваш сърцето си. За да успееш в живота - разума си... Дете, живота е пред теб... Всичко в него подлежи на промяна. Аз вярвам в теб и знам, че ще успееш. Не унивай, вдигни високо глава и продължи напред... Направи това, което казва сърцето ти. Ако казва "Обичай!" - направи го. Отдай се на това велико чувство. Хората са родени, за да обичат и за да бъдат обичани! Не се ограничавай в рутината на ежедневието. Хората рано или късно осъзнават грешките си и се променят. Дай прошката си, за да живееш в мир и хармония със себе си, и със света около теб... Приеми човека такъв, какъвто е! Ти нямаш правото да съдиш! Само Всевишния има това право... Всички сме хора. Повярвай в себе си и ще повярваш пак в тях! Успех и Бог да е с теб!...
Тогава тя го погледна и каза:
- Благодаря, но аз отдавна простих!...
... Това бяха и последните и думи...
На сутринта намериха момичето в стаята и, сгушено в едно мече... Уви, сърцето и вече не биеше. В агонията си тя бе взела и опрощение от свещеника. Макар и мъртва, тя бе неземно красива. Усмивката и беше отново на лицето, макар че възглавничката й беше мокра... Тя беше умряла доволна и щастлива, и беше намерила пълния покой между разума и сърцето си, това, което се мъчеше да постигне от началото на живота си...
П.П: Доста е старо. Скоро не съм писала, но одеве го намерих в архива и реших да го споделя. (: