Harlequin
08-28-2009, 17:05
СРЕДНОЩНА РАЗХОДКА
Майската вечер беше прохладна и приятна. Раззеленилите се клони на дърветата леко се полюшваха от повелият вятър. Звездите бяха като малки светещи точки на безкрайното небе, а Луната…да, Луната…величественият Полумесец спускаше своята копринено-бяла светлина върху земята, очертавайки една малка пътека. Пътека, по която можеш да тръгнеш. Пътека, която би те отвела далеч. Далеч, далеч от реалността, която толкова боли…
-Сълзите са истиността на твоите чувства, Амбър. – чу се шепот.
-Те са просто вода…бистра вода, както при ручеите.
Сянка се прокрадна по лицето й. Косите й се разпиляха от повелият вятър, ръцете й, протегнати напред, трескаво търсеха нещо в пространството. Една сълза се търкулна по бузата й. Докосвайки той я задържа...
-Бистра, да… Но истината. Истината е ключът към щастието, истината е ключът към живота.
-Не разбирам… Какво общо имат сълзите с всичко?
-Общо...не? Светът се върти около това…
Тя се обърна. Зад нея нямаше никой. Протягайки ръката си докосна нещо… Нещо, неразгадаемо дори за нейният усет.
-Но как е възможно?
Втора сълза се търкулна по бузата й. Той я взе с върха на пръста си.
-Красива е, нали? Отразява теб и това, което изпитваш.
-Отразява лунната светлина и нейната красота.
-Нищо подобно. Какво се стича по дланта ти?
-Кръв? Невъзможно.
-Розите имат бодли, дете. – изшепна.
Тя погледна ръката си. Пръстите й стискаха голяма, червена роза. Острите й шипове бяха забили своите върхове в бялата й длан. Аленочервена течност обагряше ръкавите и полите на роклята й.
-Но аз не усетих... – огледа се.
Копринената светлина огря лицето й. Сякаш я погали, спускайки се надолу...
-Ще дойде време, когато всеки малък детайл ще е от значение.
-Какво имаш впредвид?
-Дали дъждът ще завали, когато най-много ти трябва? Дали слънцето ще огрее мократа земя, когато има най-голяма нужда от това?
Тя свъси вежди. Обръщайки се, с бързи крачки продължи нататък. Пътят беше осветен от Месечината.
-Ще последваш Лунната светлина?
-Винаги показва правилната посока, по която да поемеш.
-Ами ако сбъркаш?
-Никога. Това е правият път. Това е пътят към щастието, което толкова търсех...
Тя заслиза все по-надолу към една безкрайна бездна, търсейки единствено щастието
Майската вечер беше прохладна и приятна. Раззеленилите се клони на дърветата леко се полюшваха от повелият вятър. Звездите бяха като малки светещи точки на безкрайното небе, а Луната…да, Луната…величественият Полумесец спускаше своята копринено-бяла светлина върху земята, очертавайки една малка пътека. Пътека, по която можеш да тръгнеш. Пътека, която би те отвела далеч. Далеч, далеч от реалността, която толкова боли…
-Сълзите са истиността на твоите чувства, Амбър. – чу се шепот.
-Те са просто вода…бистра вода, както при ручеите.
Сянка се прокрадна по лицето й. Косите й се разпиляха от повелият вятър, ръцете й, протегнати напред, трескаво търсеха нещо в пространството. Една сълза се търкулна по бузата й. Докосвайки той я задържа...
-Бистра, да… Но истината. Истината е ключът към щастието, истината е ключът към живота.
-Не разбирам… Какво общо имат сълзите с всичко?
-Общо...не? Светът се върти около това…
Тя се обърна. Зад нея нямаше никой. Протягайки ръката си докосна нещо… Нещо, неразгадаемо дори за нейният усет.
-Но как е възможно?
Втора сълза се търкулна по бузата й. Той я взе с върха на пръста си.
-Красива е, нали? Отразява теб и това, което изпитваш.
-Отразява лунната светлина и нейната красота.
-Нищо подобно. Какво се стича по дланта ти?
-Кръв? Невъзможно.
-Розите имат бодли, дете. – изшепна.
Тя погледна ръката си. Пръстите й стискаха голяма, червена роза. Острите й шипове бяха забили своите върхове в бялата й длан. Аленочервена течност обагряше ръкавите и полите на роклята й.
-Но аз не усетих... – огледа се.
Копринената светлина огря лицето й. Сякаш я погали, спускайки се надолу...
-Ще дойде време, когато всеки малък детайл ще е от значение.
-Какво имаш впредвид?
-Дали дъждът ще завали, когато най-много ти трябва? Дали слънцето ще огрее мократа земя, когато има най-голяма нужда от това?
Тя свъси вежди. Обръщайки се, с бързи крачки продължи нататък. Пътят беше осветен от Месечината.
-Ще последваш Лунната светлина?
-Винаги показва правилната посока, по която да поемеш.
-Ами ако сбъркаш?
-Никога. Това е правият път. Това е пътят към щастието, което толкова търсех...
Тя заслиза все по-надолу към една безкрайна бездна, търсейки единствено щастието