PDA

View Full Version : Сладка Отрова



Harlequin
08-28-2009, 18:25
СЛАДКА ОТРОВА


“Нима наистина мога да умра?” – бе първата трезва мисъл, изникнала в съзнанието ми, когато видях половин закрити лица със светло-сини маски, надвесени над мен. Светлина прониза дясното ми око, след това лявото. Успях да помръдна и... поех глътка въздух. Кислородът проникна в тялото ми и даде първия тласък на спрялото ми сърце. Опитвах се да вдишвам и издишвам равномерно, но не успявах. Цялото ми същество поглъщаше животворния газ и искаше още, и още.
“Събуди се! Тук е!” – това бяха първите възклицания, които чух.
Опитах се да отворя очите си отново, но те само потрепнаха. Тази тъмнина, неизвестността...изяждаха ме отвътре. Усетих силно убождане горе, в ръката. Отново трепнах. Пръстите ми конвулсивно се свиха и хванаха материята, която беше застлана на това, на което лежах. Остра болка прободе цялото ми тяло. Усетих нуждата от това, което караше болката да затихне. По дяволите! Стисках по-силно чаршафите, докато усетих как ги разкъсах. Тялото ми се гърчеше в тази добре позната агония. Исках онова...., онова, което го нямаше. Въздухът намаляваше и бездната се разкри в умопомраченото ми съзнание. Беше близо до мен..., много близо!
“Не!” – казах си. – “Няма да се дам! Трябва да се боря!”
Писъкът ми отекна в стаята. Поех колкото се може повече кислород и с мъка се изправих. Болката проряза тялото ми още веднъж, но успях да отворя очи. Всичко бе толкова мътно..., размазано. Нечии ръце изникнаха от нищото и ме бутнаха назад. Аз се вкопчих в тях, сякаш ТЕ щяха да спрат изпепеляващата болка. Усетих кожата под ноктите си, но стисках все по-здраво. Очите ми, отново затворени, пак потрепнаха.
“Трябва да дойде в пълно съзнание!” – чух. – “Оставете я да се бори!”
“Майната ви!” – процедих през зъби и ръцете се изплъзнаха от моята, не до толкова, здрава хватка.
Тялото ми се изпъна като струна и все по-мъчително успявах да си взема въздух. Пръстите ми се вкопчиха в нещо студено и метално. Усетих кръвта, която шурна надолу. Някой ме сграбчи и боцна още една инжекция. Чух стъпки и викове, но не различих гласовете. Болката започна постепено да отщумява и аз поемах, що-годе, свободно от животворния газ. Цялото ми тяло се отпусна и отворих очите си... Видях едно лице, надвесено над мен. Устните бяха разкривени от ужаса, който се четеше в малките, кафяви точки. Познавах този образ..., знаех, че е така. Но от къде? На кого беше?
“Обичам те!” - бяха последните думи, които чух преди да склопя очи отново и да усетя спокойствието, от което се нуждаех болезнено.