izpla6eno_devoi4e
08-29-2009, 15:20
Реших аз един ден, че ще ходя да се записвам в университет. Гимназията криво-ляво я избутах, ама ей на - за висше се настроих. То хората казват "било модерно" пък и не можел бил човек без него да проспИрира. Та качихме са на каручката аз, мама, тате, баба, деде и лелинчо. Тате рече, че знаел няк'ва пряка пътечка, по която (можеш ли да си представиш?) само за 7 часа се стигало до София. Пък тя, Софията де, нали е модерна и хората с коли пътували до нея, ама ние като си нямаме - с каручката.
Пътуваме си ние из полето и на седмия час пред мене се изпречи едно такова голямо и синьо. Бог ми е свидетел, щях от страх от каручката да се катурна. А то, моля ти се, табела! Ама не табела като табела, ами една така голяма, арна, хората казват билборд било и "добре дошли в София" ти казва. Ех, колко се зарадва простата ми селска душица, че хората от модерната София са разбрали, че ще идвам и ме приветстват с "добре дошла". Но от радостта ми не остана и помен, защото за втори път от страх да изпадна от каручката. Около мене колите толкова бързо фучат, че чак не можеш ги види и някакви колелета, които бръмчат и явно имат двигател (това го знам, защото шуреят на кумата е идвал в София и ми е разказвал за модерното откритие двигател). Но големият ужас ей сега започна - да се открие пустия му университет, бая трудно било! Добре, че има много табели (билбордове - нали трябва и аз да съм модерна), та не се изгубихме съвсем. По едно време гледам пред мене една голяяяма сграда, а мама вика "Ето, чедо, ето, най-накрая си във университета". Умрях от щастие, честно да ви кажа - аз в университета! Спира тате каручката и всичките се изсипахме най-сетне... не е лесно толкоз дълъг път в тая каручка и сеното само да те гъделичка. Та изсипах се аз, поизчистих си чорапите от клечките сено, повървях още малко и ей ме пред входа. Те сега! Шашнах се!* Къде да се запиша! Видях едни големи бели табла във рамки и си викам "тук ще да е"', то пишеше нещо на тях, ама на мен от вълнение не ми се четеше. Извадих си писалката (късметлийската, на деде баджанака ми я подари за първия учебен ден на гимназията) и почнах да си пиша името на таблото, нали се записвам. А някаква истерична лелка, със смешна шапка и кръгли Учила се развика, затича и ми я 'зе. Аз тъй се изплаших, нали ми е подарък таз хубава химикалка, че за малко да тупурна на земята. Пък тя ми вика, защо съм пишела тук? Най-спокойно 'зех да
Пътуваме си ние из полето и на седмия час пред мене се изпречи едно такова голямо и синьо. Бог ми е свидетел, щях от страх от каручката да се катурна. А то, моля ти се, табела! Ама не табела като табела, ами една така голяма, арна, хората казват билборд било и "добре дошли в София" ти казва. Ех, колко се зарадва простата ми селска душица, че хората от модерната София са разбрали, че ще идвам и ме приветстват с "добре дошла". Но от радостта ми не остана и помен, защото за втори път от страх да изпадна от каручката. Около мене колите толкова бързо фучат, че чак не можеш ги види и някакви колелета, които бръмчат и явно имат двигател (това го знам, защото шуреят на кумата е идвал в София и ми е разказвал за модерното откритие двигател). Но големият ужас ей сега започна - да се открие пустия му университет, бая трудно било! Добре, че има много табели (билбордове - нали трябва и аз да съм модерна), та не се изгубихме съвсем. По едно време гледам пред мене една голяяяма сграда, а мама вика "Ето, чедо, ето, най-накрая си във университета". Умрях от щастие, честно да ви кажа - аз в университета! Спира тате каручката и всичките се изсипахме най-сетне... не е лесно толкоз дълъг път в тая каручка и сеното само да те гъделичка. Та изсипах се аз, поизчистих си чорапите от клечките сено, повървях още малко и ей ме пред входа. Те сега! Шашнах се!* Къде да се запиша! Видях едни големи бели табла във рамки и си викам "тук ще да е"', то пишеше нещо на тях, ама на мен от вълнение не ми се четеше. Извадих си писалката (късметлийската, на деде баджанака ми я подари за първия учебен ден на гимназията) и почнах да си пиша името на таблото, нали се записвам. А някаква истерична лелка, със смешна шапка и кръгли Учила се развика, затича и ми я 'зе. Аз тъй се изплаших, нали ми е подарък таз хубава химикалка, че за малко да тупурна на земята. Пък тя ми вика, защо съм пишела тук? Най-спокойно 'зех да