mArMaLaDkA
09-02-2009, 17:55
За майка ми става въпрос. За 678789 път пиша тема. Накратко: вършеше супер тъпотии, зарязваше ме, правеше тъпкано на баща ми, разведени са официално от януари, с него живеем двамата, тя е принудена само една издръжка да плаща, а не я плаща дори.
Обожава да проявява някакъв временен интерес, а после да ме заебава наново. Между другото, цялата история съм я писала в разни теми, преди време, но не ми се търсят.
Та, последно й се обадих на 19.06, когато ми беше изпита по български. Обадих й се да й кажа как е минало, това-онова, после не ми се обади 2 месеца. Нито да ме пита как съм, нито как е минал изпита, абсолютен игнор. Не се случва за първи път да го прави, откакто не живее с нас(а и по принцип). Добре, че вдигнах адските скандали на сестра й и баща й, че да се сети да звънне. Дълго време не й вдигах, а когато наскоро ми се обади за рождения ден, вдигнах, сега се питам за чий .... беше нужно. Говореше заваляно, еуфорично, ебати гнусната история беше. Кофтито е, че и това не се случва също за първи път. Преди около час й звъннах, понеже бях развълнувана, защото ми пристигна една козметика, пък нямаше с кой да споделя, детска му работа. Говорихме си дълго-дълго, даже уж си уговорихме среща за събота, за да излезем и да ми купи, каквото пожелае. Да де, ама аз почнах да загатвам, че можеше да се обади за тея месеци и да разбере, а не сега да ме подпитва, казах й, че и на мен ми е било гадно, че не ме е търсила с месеци, а тя прописква, ако не съм й се обадела утре и т.н. Отсреща получавах или мълчание, или някакъв бурен смях. Колкото и да й казвах да не ми се обажда нито утре, нито когато и да било изобщо, тя си знаеше нейното и "утре щяла да ми се обади". Преди месеци, когато отново бях пуснала тема, ми се струваха крайни съветите да не търся нищо общо с нея и да я избягвам. За година и нещо се случиха супер много неща, супер много съм плакала, супер ми е било мъчно и супер, ама супер много съм я мразила. Станах по-силна, факт, просто се чувствам безсилна. Искам да страда. Да си намери майстора и наистина да й запука за мен, а не 'щото се сетила, че трябва да проявява майчинска загриженост за ден-два. Ненавиждам това, че не мога с нищо да я засегна, че не може да почувства и грам от това, което съм изпитвала. Мразя я, ненавиждам я и отново: чувствам се безсилна, заради това, че не мога да я нараня. Че тя си мисли(и явно е така), че рано или късно пак ще я потърся. Тръгна ли да я търся, уж всичко върви добре, за седмица-две, месец дори, а после изведнъж изчезва. Тъкмо съм си помислила, че се е променила, а тя ме разочарова в точно тоя момент. Ето това буквално ме изкарва извън релси. Изключително глупаво ми е да призная, че нямам приятелки или пък нито един познат, който ще ме изслуша и ще ми даде съвет, макар и глупав да е. Сума ти народ за кафета, разходки, лигавщини, но нито един, който да ти протегне ръка. Още по-глупаво ми е да си вадя мръсните ризи из форум, но пък просто не издържам така - да сдържам емоции. Достатъчно съм се сдържала.
Не бих казала, че искам някакво успокоение или съвет. Знам нещата какви са, уж знам как да се справя, просто исках да споделя на някого. : )
Обожава да проявява някакъв временен интерес, а после да ме заебава наново. Между другото, цялата история съм я писала в разни теми, преди време, но не ми се търсят.
Та, последно й се обадих на 19.06, когато ми беше изпита по български. Обадих й се да й кажа как е минало, това-онова, после не ми се обади 2 месеца. Нито да ме пита как съм, нито как е минал изпита, абсолютен игнор. Не се случва за първи път да го прави, откакто не живее с нас(а и по принцип). Добре, че вдигнах адските скандали на сестра й и баща й, че да се сети да звънне. Дълго време не й вдигах, а когато наскоро ми се обади за рождения ден, вдигнах, сега се питам за чий .... беше нужно. Говореше заваляно, еуфорично, ебати гнусната история беше. Кофтито е, че и това не се случва също за първи път. Преди около час й звъннах, понеже бях развълнувана, защото ми пристигна една козметика, пък нямаше с кой да споделя, детска му работа. Говорихме си дълго-дълго, даже уж си уговорихме среща за събота, за да излезем и да ми купи, каквото пожелае. Да де, ама аз почнах да загатвам, че можеше да се обади за тея месеци и да разбере, а не сега да ме подпитва, казах й, че и на мен ми е било гадно, че не ме е търсила с месеци, а тя прописква, ако не съм й се обадела утре и т.н. Отсреща получавах или мълчание, или някакъв бурен смях. Колкото и да й казвах да не ми се обажда нито утре, нито когато и да било изобщо, тя си знаеше нейното и "утре щяла да ми се обади". Преди месеци, когато отново бях пуснала тема, ми се струваха крайни съветите да не търся нищо общо с нея и да я избягвам. За година и нещо се случиха супер много неща, супер много съм плакала, супер ми е било мъчно и супер, ама супер много съм я мразила. Станах по-силна, факт, просто се чувствам безсилна. Искам да страда. Да си намери майстора и наистина да й запука за мен, а не 'щото се сетила, че трябва да проявява майчинска загриженост за ден-два. Ненавиждам това, че не мога с нищо да я засегна, че не може да почувства и грам от това, което съм изпитвала. Мразя я, ненавиждам я и отново: чувствам се безсилна, заради това, че не мога да я нараня. Че тя си мисли(и явно е така), че рано или късно пак ще я потърся. Тръгна ли да я търся, уж всичко върви добре, за седмица-две, месец дори, а после изведнъж изчезва. Тъкмо съм си помислила, че се е променила, а тя ме разочарова в точно тоя момент. Ето това буквално ме изкарва извън релси. Изключително глупаво ми е да призная, че нямам приятелки или пък нито един познат, който ще ме изслуша и ще ми даде съвет, макар и глупав да е. Сума ти народ за кафета, разходки, лигавщини, но нито един, който да ти протегне ръка. Още по-глупаво ми е да си вадя мръсните ризи из форум, но пък просто не издържам така - да сдържам емоции. Достатъчно съм се сдържала.
Не бих казала, че искам някакво успокоение или съвет. Знам нещата какви са, уж знам как да се справя, просто исках да споделя на някого. : )