Най- новият ми разказ, който все още си няма име.

[BaBsYyY_SeXyYy]

1. Събудих се от студа, който изведнъж пропълзя в стаята. Из къщата се чуваше как вятърът вие и от този звук ме побиха тръпки. Загърнах се с одеалото, но в стаята ставаше все по- студено, сякаш някой бе отворил прозорец или врата и замръзналият въздух нахлува в къщата. Стори ми се, че някой стене и страхът завладя сърцето ми. Чух тихо тропане и внезапно всичко утихна.
„Какво да правя”- в главата ми настана бъркотия. Стенанието се чу отново. „Господи, точно тази нощ ли трябва да се случва”. Най- накрая убедих нашите да ме оставят сама в къщата и май има някой. При тази мисъл затреперих още по- силно.
„Бъди смела, Даяна, бъди смела” – напомних си и отхвърлих одеалото настрани. Сърцето ми биеше учестено и краката ми се разтрепераха, щом стъпих на студения под. Опитах се да нормализирам дишането си и станах от леглото. Страхът скова краката ми и замалко да падна, но се задържах и пристъпих напред. Ослушах се. Вятърът продължаваше монотонно да припява, но освен него нищо друго не смущаваше нощната тишина. „Може би ми се е причуло”- реших аз и понечих да се върна в леглото, но сякаш за да ми докаже, че греша, стенанието се чу отново. Замръзнах с гръб към вратата и не смеех да помръдна. Усетих бучка в гърлото си, която ме задушаваше. Ръцете ми трепереха неудържимо, но успях да хвана черната дръжка на вратата и я натиснах бавно надолу. Вратата се отвори бавно и със скърцане. „Татко, казах ти да я смажеш” – помислих си гневно и пристъпих напред. В коридора беше тъмно, плочките бяха студени като лед. Стонът се чу отново, този път малко по- силно. Имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне, но тръгнах по коридора бавно, държейки се за стената. С всяка крачка буцата в гърлото ми се уголемяваше, а краката ми затреперваха по- силно. „Трябваше да си взема нещо, с което да се предпазя, ако стане нужда”- сетих се изведнъж и се огледах. Въпреки мрака, различавах очертанията на предметите около мен… Лампа, стол, поставка за дрехи… Нищо полезно… Върху един прашен шкаф съзрях стария си чадър и го грабнах. „Колко се радвам, че не го изхвърлих”- мина ми през ума и продължих напред. Чувствах как тъмнината ме поглъща и затворих очи за момент. „Не се отказвай, Даяна, недей!”- вдъхнах си малко сила и отворих очи. „Помощ”- стенанието се чу съвсем ясно и то точно до мен. Извиках и отстъпих назад, хващайки чадъра по- здраво. Бях стигнала до входа и през стъклената врата навлизаше слаба светлина, която ми позволи да забележа тъмната сянка на земята. „Прилича на човек”- помислих си аз и преглътнах. „Нещото” се раздвижи съвсем леко и промълви „Помощ”. Гласът беше отпаднал и прегракнал. „Господи, ако само успея да запаля лампата!”. Човекът явно се нуждаеше от помощ, но беше застанал точно между мен и ключа на лампата. „Действай, момиче, не се бой”- рекох си тихо, набързо казах една молитва и, стискайки чадъра в едната си ръка, се доближих до лежащия човек. Крачка, още една, още една. Почувствах как голият ми крак се допря до тялото и отстъпих леко назад. Опрях едната си ръка на вратата, а в другата държах чадъра. Бях готова да халосам човека, ако се опита да ми направи нещо, но той едва ли щеше да го стори… Пресегнах се бавно, много бавно, и чадърът се допря до ключа на лампата. Преглътнах отново, но голямата буца в гърлото ми ми пречеше, сякаш бях глътнала топка за голф. Чу се „Щрак” и лампата светна. Светлината ме заслепи и за малко не паднах върху неканения си гостенин. Успях да се отдалеча на няколко крачки от него и се свлякох на пода. Дишах учестено и шумно и чувствах ръцете и краката си отмалели. Насилих се да стана и се приближих към човека. Сега, на светло, бях по- уверена, но чадърът все още беше в ръката ми.
- Хей, ти- побутнах леко човека, но той само изстена. Чак сега видях локвата червена кръв на пода и ми прилоша. „Мразя кръвта,мразя я, мразя я” промълвих тихо и усетих, как в мен нещо се надига.
„Дишай, Даяна, сега не е моментът да припадаш”- заповядах си и затворих очи. „Забрави за кръвта, няма нищо страшно. Човекът се нуждае от помощ!”… Изведнъж гаденето премина. Отворих очи и видях, че човекът ме гледа. В погледа му се четеше страх и вик за помощ. Опитах се да го повдигна и свестя, но той беше прекалено тежък… Изстена. „Причинявам му болка”- помислих си аз и очите ми се насълзиха. Внезапно се сетих какво трябва да направя.
- - Стой… стой тук. Не, не мърдай- предупредих ранения, въпреки че и да иска, едва ли щеше да успее да се премести.
Захвърлих чадъра и затичах към кухнята. Вратата беше отворена и аз влетях вътре като хала, запалвайки лампата в движение. Грабнах телефона и набрах номера на Бърза помощ.
- Ало, ало, Бърза помощ ли е!?- извиках в телефонната слушалка и погледнах назад към коридора. Човекът си беше там…
- Да, кажете- гласът беше женски, мек и приятен.
- Има… има ранен в къщата. Моля Ви, елате по- скоро!- собственият ми глас звучеше истерично.
- Разбира се. Кажете ни адреса си и ще дойдем възможно най- бързо- отговори мило жената.
- Адреса … адреса ли? - заекнах на телефона.
- Да, адресът…
- Да, добре… Ул. 53, № 5… Зелена къща. – изрекох всичко това бързо като скоропоговорка и отново погледнах към човека. Той се раздвижи и изстена. – Моля Ви, побързайте!
Затворих телефона и се върнах при ранения. Не знаех кой е, нито как се е озовал у нас, но изпитвах съжаление към него. Страхът ми вече ме беше напуснал, на негово място имаше само състрадание. Всеки път, когато изстенеше, сърцето ми се късаше. Хванах ръката му и я стиснах.
- Ще се оправите, чувате ли ме, ще се оправите- говорех му тихо, страхувайки се, че от гласа ми го боли.- Не се предавайте…
Воят на линейката наруши ме прекъсна. Червената й светлина се отрази в стъклената врата… Малко след това тя се отвори и трима лекари с носилка влязоха в коридора. Аз се дръпнах и им показах човека.
- Той е ранен, моля Ви, помогнете му! – погледнах ги с пълни със сълзи очи. Единият лекар ми намигна и даде разпорежданията си на другите двама. Тримата внимателно положиха стенещия на носилката и го изнесоха от къщата. Вратата остана отворена, а аз стоях и гледах след линейката, в която се намираше моят неканен нощен гост. Нейният силен вой дълго огласяше мъртвата тишина…

[elle_123]

увлекателен е, хареса ми \:D/

[faststep]

за да ми докаже, че греша
Това не го бива, по-скоро "да опровергае съмнението ми" или нещо от този род. Иначе останалото е добре, но какъв е тоя раненият? :-o

[BaBsYyY_SeXyYy]

2. Дълго стоях на вратата, загледана в непрогледния мрак. Червените светлини на линейката отдавна изчезнаха от погледа ми, но аз упорито се взирах в тъмнината. Кой беше този човек? Какво ли му се е случило? Дали има опасност за живота му и защо точно в нашата къща, защо точно аз трябваше да го намеря?! Въпроси без отговор... Та аз дори не знаех в коя болница го откараха! Най- вероятно утер ще ме посети полицията, помислих си и тази мисъл ме стресна- трябваше да се обадя на родителите си. Огледах се с празен поглед. Червената локва кръв ме сепна. “По- добре да почистя преди нашите да са се прибрали” - реших аз и се запътих към банята.Пътьом хвърлих един поглед на сребристия часовник, закачен на стената. Показваше 1:12. Само преди няколко часа припадах при вида на кръв, а сега щях да я докосвам, да вдишвам мириса и...
Вятърът навлизаше през отворената врата на къщата, но аз не усещах студ. Вървях по коридора, но мислите ми бяха другаде. Вглеждах се в блуждаещата светлинка на лампата в банята, която винаги оставяхме да свети, но сякаш не я виждах. Пред погледа ми беше бледото лице на непознатия човек, посинелите му устни и очите му... Сини като небето, те ме молеха за помощ! Аз бях единствената му надежда. Сигурно щеше да умре от студ или от кръвоизлив... Дано да съм отишла навреме, дано да оживее!
Влязох в банята и пуснах кранчето. Водата зашумоля по тръбата и затрополи по празната, синя кофа. Сякаш всяка капка мълвеше “Помощ, помощ, помощ!”... Потръпнах.
Изчаках кофата да се напълни и спрях кранчето. Отворих машинално малкото шкафче под мивката и грабнах една гъба, събаряйки половината шишенца. Те паднаха шумно на пода, но не им обърнах внимание. Взех тежката кофа в едната си ръка, а в другата стиснах гъбата. Минах по тъмния коридор, като от време на време се спирах, за да си почина. Стигнах до локвата кръв и приклекнах до нея, оставяйки кофата до себе си. Вратата си стоеше отворена и студеният вятър ме шибаше през лицето. Тънката ми нощница не ме пазеше от студа и скоро цялото ми тяло се вледени. Устните ми посиняха, но изобщо не се помръднах. Без да бързам потопих гъбата в ледената вода, като така намокрих ръкавите на одеянието си, а след това бавно попих кръвта. Отново потопих гъбата в кофата и водата се обагри в червено. Изстисках гъбата и започнах да търкам пода, застанала на колене и лакти пред отворената врата.
Изведнъж чух истеричен вик:
- Даяна!

[elle_123]

и тази част е добре описана.. с нетърпение очаквам третата..

[YouCantStopMe]

Пишеш доста увлекателно.Всички чакаме третата част. :)

[BaBsYyY_SeXyYy]

С 3тата част проследяваме нова нишка, която ще бъде много необходима за по- нататък...

Борис Георгиев беше само на 18 години, но от 10 години се издържаше сам. На осемгодишна възраст остана кръгъл сирак- родителите му загинаха в тежко пътнотранспортно произшествие. Това беше най- ужасният ден в живота на Борис. А той си го спомняше, сякаш бе вчера.
Майка му Елица го събуди в девет часа, за да отидат за подарък на най- добрия приятел на момчето- Пешо.
Червеникавите коси на Елица галеха лицето на Борис, когато тя се надвеси над него. Тихият й глас, шептящ името му, беше като вълшебна мелодия. Нежният мирис на току- що изкъпаното й тяло изпълваше стаята със свежест.
Борис усети ръката на майка си върху главата си. Елица погали косите му и прошепна:
- Бори, миличък... Време е да ставаш.
Момчето стана от леглото и се хвърли на врата на майка си, а тя обсипа лицето му с целувки.
След закуска двамата отидоха на пазар и купиха страхотен подарък за Пешо, както и хубав тоалет на Борис за тържеството.
Когато се прибраха, на масата ги чакаше скромно угощение, приготвено от бащата на Борис- Валентин. Тридесет и две годишният мъж често правеше изненади на любимите си хора. Неведнъж се бе случвало да си тръгне по- рано от работа, за да вземе сина си от училище и заедно да идат на басейн или в някой парк. Валентин обичаше да пътува и да открива и научава нови неща, затова семейството често си правеше екскурзии. Кестенявата коса на мъжа бе гъста, но тук- таме прошарена със сребристи кичури, знак за тревогите, смущавали спокойния му живот.
Валентин обожаваше сина и съпругата си. Правеше всичко възможно те да се чувстват добре, правеше много компромиси и се радваше, защото Елица му отвръщаше със същото. През десетгодишния си живот като съпрузи Елица и Валентин минаха през много трудности, но винаги се подкрепяха. И на двамата им беше тежко, когато разбраха, че Елица ще забременее много трудно и може да останат без деца, но това не изстуди чувствата им. Дори напротив- сплоти ги и засили любовта им. Надеждата не ги напусна и след много безуспешни опити, най- накрая се сдобиха с така желаното бебе.
Елица и Валентин бяха щастливи родители със здраво и послушно дете и имаха спокоен семеен живот, уповаващ се на уважение, общи интереси и любов...
.. След обяда Борис се преоблече и надписа картичката на Пешо.
“Скъпи Пешо,
Честит рожден ден! Желая ти много щастие, успех в училище, много любов и всичко, което си пожелаеш, да ти се сбъдне!

Приятели завинаги: Борис”

Всяка буква беше изписана старателно с красивия почерк на момчето, който то не пропускаше да упражни.
Родителите закараха Борис на тържеството, а самите те тръгнаха към близкото село, за да се срещнат с близки приятели, които не бяха виждали отдавна...
Борис и до ден днешен си спомняше ужаса и страданието в очите на майката на Пешо, Мира, когато го прегърна, и думите, с които пълната полицайка му съобщи тъжната вест. В един миг момчето се смееше, а в другия хълцаше, сгушено в Пешовата майка. Мокреше жената със сълзите си. Борис виждаше единствено яркия образ на родителите си, когато се разделиха на входната врата.
Червеникавите коси на майка му отразяваха слънчевите лъчи и горяха като огнен ореол около нежното й лице, върху което грееше нейната красива усмивка. Пълните й устни бяха червирани с червен гланц, който остави лепкава следа върху бузата на Борис, когато Елица го целуна. Сребристите дънки и блуза с червен колан подчертаваха стройното й тяло, а алените обувки с висок сребрист ток правеха краката й още по- дълги.
Бащата на момчето носеше тъмни дънки, синя тениска и маратонки.
За довиждане той потупа Борис по бузата и през смях му заръча да бъде послушен. Двамата родители се сбогуваха с детето си, без да подозират, че няма да го видят повече.. А очите им го гледаха усмихнато, сякаш му вдъхваха сили да издържи всички препятствия в живота си.. и го молеха да не ги забравя...

[Optimistichno]

Наистина пишеш много увлекателно, няма как да не се сълася с мненията преди мен! Хареса ми! Продължавай!

[Anushkaa]

С нетърпение чакаме следващата част 8)

[freziq]

харесва ми :)
добре пишеш, но има думи, които може да заместиш с по-добри.
с времето ще се научиш.
ако четеш много книги ще се научиш и как да пишеш някой неща.

[Jumbie483]

Тази история със сигурност ще я следя :)

[BaBsYyY_SeXyYy]

4. Седмицата преди погребението на родителите на Борис измина в тягостно настроение и много сълзи. Момчето не можеше да повярва, че Елица и Валентин вече ги няма. Прекара седмицата при майката на Пешо, която правеше всичко възможно детето да се почувства по- добре. Жената се опитваше да бъде силна пред Борис и да не издава колко й е мъчно, но щом го погледнеше, кафявите й очи се насълзяваха. “Горкото дете - мислеше си тя. - Бяха идеалното семейство”.
Лицето на момчето беше бледо и изпито, под очите му се бяха появили черни кръгове, в резултат на безсънните нощи и кошмарите, които сънуваше през краткото време, когато успееше да заспи. Сърцето на Мира се късаше от мъка, докато успокояваше Борис след поредния ужасен сън. Момчето не се хранеше и вкусните гозби на Мира оставаха недокоснати. Само за седмица Борис отслабна драстично и от стройно момче се превърна в болезнено слабо, измъчено дете, а дрехите му му стояха като чужди.
Пешо също опитваше да развеселява приятеля си и постоянно бяха заедно. Борис отказваше да ходи на училище, но след часове убеждения от Пешо и Мира се съгласи. Момчето се дразнеше от състрадателните погледи на учителите и другите деца и сподели това с Пешо, който помоли майка си да поговори с преподавателите.
Училището разсейваше Борис през по- голямата част от деня, а след това с тази задача се заемаха Мира и Пешо...
.. И така до неделя. За Борис всичко бе като в мъгла. Не помнеше откъде се бе появил черният костюм, който носеше, нито къде ги отведе черната кола, окичена с балони в същия цвят. Момчето не обръщаше внимание на състрадателните погледи и тихия шепот, който предизвикваше. Всички го съжаляваха, някои идваха при него с насълзени очи и го погалваха по бузата или косата, други му се усмихваха някак гузно, а трети го придърпваха в прегръдката си и плачеха на рамото му. Борис понасяше всичко това безропотно, сякаш не се случваше на него. Сърцето му беше разкъсано, кървеше и плачеше, но потъмнелите му очи бяха сухи. Черните сенки правеха детското му личице някак остаряло и измъчено. Момчето не чувстваше нищо освен болката, разкъсваща го отвътре, и студа, нахлул в нежната му душа. Всичко в Борис крещеше “Това е лъжа! Не е възможно! Това не са те!”, но виковете заглъхваха на устните му и го оставяха безмълвен. Цялото същество на детето се бореше срещу ужасната истина, но все пак някъде дълбоко в себе си знаеше, че трябва да се примири...
... Момчето погледна бледите лица на родителите си и усети режеща болка в гърдите. Дългите ресници на майка му хвърляха тъмна сянка върху лицето й. Дори мъртвешки бяло, то изглеждаше красиво и излъчваше младост и свежест. Борис изхлипа тихо. Стори му се, че устните на родителите му са разтегнати в усмивка, неземна и топла. Внезапно почувства топлина, която го изпълни и изгони болката и студа.
“Няма да ви разочаровам, мамо и татко”- обеща си в тоди миг момчето и докосна студените им ръце една по една...
... Когато затвориха дървените капаци на ковчезите, Борис се усмихна смело. Родителите му ги нямаше вече на земята, но той беше жив и щеше да се постарае да опази името им чисто... Те щяха да го наблюдават от небето, а част от тях завинаги щеше да остане в сърцето на техния син Борис, плодът на силната им любов...!

[bebii]

Много ми хареса .. пишеш прекрасно! Очаквам с нетърпение петата част :)

[BaBsYyY_SeXyYy]

5. Три дни след погребението пред голямата къща на Пешо спря малка червена кола, от която излезе определената от съда настойничка на Борис - негова далечна леля, с която той дори не се познаваше. Жената влезе в двора и се запъти към входната врата. Тънките токчета на оранжевите й обувки изглеждаха тъй, сякаш скоро ще се пречупят от натиска на огромното й тяло. Лелята носеше оранжева блуза, чието голямо деколте разкриваше пищните й гърди. Късата й дънкова пола беше толкова тясна, че човек се чудеше дали няма да се пръсне по шевовете. В ръката си, отрупана с разноцветни гривни, жената носеше голяма синя чанта и синьо яке. Лелята забиваше тънките си токове дълбоко в златистия пясък, който покриваше пътеката. На входната врата жената се спря и с пренебрежително движение на лявата ръка отметна тъмнокестенявите си, почти черни коси назад. След това натисна звънеца, който продължително иззвъня, и зачака, застанала в царствена поза. Минута по - късно вратата се отвори и едно малко момче застана на прага. То огледа жената от горе до долу и стъписано отстъпи крачка назад.
- Кой е, миличък- от стълбището се чу нежен, мелодичен женски глас и Мира застана до сина си.
- О! - това бе единственото, което успя да промълви, щом видя непознатата. Посетителката не можеше да бъде друга освен настойничката на Борис. Бяха я описали като “леко ексцентрична.”- Пешо, иди си в стаята- нареди Мира на все още стъписаното момче, което гледаше гостенката с широко отворени очи. Детето се подчини веднага и крачетата му затупуркаха по стълбите.
- Извинете- обърна се най- накрая майката към посетителката и се усмихна виновно. - Вие, предполагам, сте настойничката на Борис?
Нещо в нея желаеше да не е така. Тя се беше привързала към момчето и не можеше да си представи как ще го остави на грижите на тази жена. Крещящото й облекло смущаваше Мира.
- Да, правилно си предположила- грубо отвърна настойничката с дрезгав глас, станал такъв от честите посещения на кварталните кръчми. - Мога ли да вляза?
- Да, да, влезте. Съжалявам- Мира сконфузено се отмести от вратата и посочи към хола.- Натам, моля.
Гостенката бързо се запъти към посочената й стая, а токчетата й тропаха по покрития с плочки под. Без да чака позволение, се настани на един бял фотьойл и остави якето си на друг. Извади от чантата си кутия цигари и запали една.
- Да ви предложа нещо- кафе, лимонада, кола- попита Мира и бързо се насочи към един шкаф, където държеше пепелници. Нито тя, нито съпругът й пушеха, но имаха пепелници за гости- пушачи. Побърза да сложи един пред настойничката, защото бе сигурна, че ако няма такъв, ще изтръска пепелта на земята.
- Не- отговори високомерно жената и реши, че е време да пристъпи към това, за което бе дошла.- Вероятно детето, което ми отвори, е Борис?
- Не, не- Мира се настани на дивана, далеч от гостенката, чието ухание бе нещо средно между тютюнев дим и силен парфюм с натрапчив аромат. - Това беше моят син, Петър. Разбирате ли, те с Борис са най- добри приятели, винаги...
- Добре, добре- прекъсна я грубо настойничката.- Бих искала да видя Борис.
Мира неспокойно се озърна. Искаше й се да разбере нещо повече за тази жена и за намеренията й, затова рече :
- Разбира се. В момента пише домашните си, но след двадесетина минути ще бъде готов.
Посетителката се облегна на фотьойла и запали нова цигара. За краткото време, през което бе тук, беше изпушила три цигари, по чиито фасове имаше следи от яркото червило на жената.
Тягостното мълчание не се нравеше на Мира и тя реши да сложи друг пепелник. Запъти се към шкафа, но изведнъж спря, сякаш се сети нещо.
- Извинете, но не се представихте?
Жената кокетно отметна коси и проговори:
- Казвам се Саня. Не ми трябва вашето име.
Мира бе ужасена- тази груба, недодялана личност щеше да отглежда нейния Борис! Сложи пепелника на масата и отново зае мястото си на дивана.
- Не знам дали имате деца, но ако искате, мога да Ви помагам за отглеждането на Бори- заговори с надежда в гласа Мира. - Ще го водя и ще го взимам от училище, ще му помагам за домашните, дори понякога може да спи у нас...
Саня изтръска пепелта от цигарата си в черния пепелник и, държейки я в една ръка, облекна лакъта си на масата.
- Помощта Ви е добре дошла, но не мисля, че е възможно- изрече бавно и дръпна от цигарата си.
- За... защо... - Мира объркано заекна.
Саня отегчено въздъхна и загаси цигарата. След това запали нова със сивата си запалка, която постави на масата до пепелника. Мира стоеше неподвижна и наблюдаваше действията й.
- Защо?! - повтори отново.
- Смятам да отведа момчето с мен в Атина.
Последва кратко мълчание. Саня уморено дръпна от цигарата си, а Мира стоеше като ударена от гръм.
“Невъзможно”- помисли си тя, но думата замръзна на устата й. Противната леля бе пълноправна настойница на Борис и може да прави каквото си иска, дори да го отведе от родния му дом, чак в Гърция.
- Но това ще бъде голям стрес за него- опита се да я разубеди Мира. - След смъртта на родителите му, къщата и приятелите са единственото, което крепи и радва Борис.
Крайно отегчена, Саня избухна, захвърляйки новозапалената си цигара.
- Виж какво, госпожо! Не ме интересува какво радва малкия лигльо! Дошла съм да го взема със себе си и това и ще направя. Искам веднага да го доведеш и не ме интересуват домашните му!
По лицето на Мира се изписа искрен ужас. Тази жена беше чудовище, изглежда изобщо не искаше Борис, но защо тогава бе приела да му бъде настойник?! Майката на Пешо смирено въздъхна... Нямаше какво да стори.
- Добре. Сега ще го повикам. А багажът му? Кой ще се грижи за къщата? - попита тихо.
Саня вдигна захвърлената цигара от пода и изсъска:
- За багажа не се тревожете. А къщата... - устните й се разстегнаха в самодоволна усмивка.- Тя се продава.
“Продава се”- това дойде в повечко на Мира. Тя реши, че трябва да спаси къщата. Знаеше, че е безполезно да убеждава тази ужасна личност да не я продава, но щеше да измисли нещо. А засега щеше да си замълчи. Никак не и се влизаше в словесен двубой с огромната настойница, която изглеждаше дори по - голяма в сравнение с дребната Мира.
- Добре- кимна тя и се запъти към стълбището.- Отивам да доведа Борис.
Саня изгледа гърба й с неприкрито раздразнение и шумно си дръпна от цигарата.
След двадесетина минути на вратата се появи едно слабичко дете с бледо лице и черни кръгове под очите. До него вървеше Пешо, който тихо подсмърчаше, а най- отзад, държейки малък сак, беше Мира.
Саня угаси цигарата си в пепелника, в който се бяха появили още четири фаса, и стана, като грабна чантата и якето си от фотьойла. Приближи се към Борис с големи крачки и го огледа враждебно. Детето й отвърна със същия поглед. Мира и Пешо го бяха предупредили за странния външен вид на жената долу и Борис бе решил, че е неприятна особа.
- Аз съм твоята настойничка, твоя далечна леля, както би трябвало да знаеш. Името ми е Саня- представи се набързо тя и взе куфара от Мира.- Сега отиваме в хотела ми и довечера имаме полет за Гърция.
Борис изобщо не се изненада. Мира, която му бе съобщила и това, се зарадва и учуди, че той бе приел новината така спокойно.
- Хайде- дръпна го лелята и си проправи път към външната врата. Мира се отдръпна, но след това ги последва. Пешо тръгна след тях. В ръката си стискаше малко плюшено мече.
Когато стигнаха до колата, Саня вече се бе качила, а Борис тъкмо отваряше тежката, червена врата. Обърна се, когато Мира го повика. Тя клекна на тротоара и го прегърна с насълзени очи. Сърцето й се късаше за момчето, но знаеше, че е безпомощна да направи нещо.
- Пази се, детето ми- прошепна жената с пропит от сълзи глас и с мъка се откъсна от Борис.
Пешо изчака майка си да се отдръпне и тогава се приближи към приятеля си. Двете деца мълчаливо се прегърнаха и стиснаха ръцете си.
- Не забравяй девиза ни, Бори- промълви Пешо и му даде плюшената играчка- Приятели завинаги!
- Приятели завинаги- повтори тихо Борис, притискайки мечето в прегръдката си.- Никога няма да те забравя, Пепс!
Саня, която смяташе всички тези прегръдки и сладникави думи за чиста загуба на време, стоеше в колата с отегчено изражение и цигара в уста, но накрая търпението й се изчерпа.
- Хайде, качвай се най- накрая! – кресна тя и Борис побърза да се подчини. Затвори вратата, сложи мечето в скута си и, когато колата потегли, помага за сбогом през прозореца.
Пешо също му помага. Мира застана до сина си и сложи ръка на рамото му. Бузите й бяха мокри от сълзи. Двамата с Петър дълго гледаха подир червената кола, а когато тя се скри от погледа им, майката прошепна:
- Бог да те пази, момчето ми...

[JustaLittleKid]

Хм... предишната глава нямаше успех, но .. .все пак пускам следващата, дано да е по- успешна..
В нея се връщаме при Даяна. :)

Даяна седеше неподвижно на мекото канапе и стискаше в ръцете си голяма чаша от бял порцелан, пълна догоре с димящ липов чай. Забила поглед в чашата, девойката наблюдаваше парата, която се издигаше и малко по малко изчезваше. „Не сме ли и ние като нея, уж сме истински и можеш да ни докоснеш, а всъщност сме просто… нищо…”- мислеше си момичето и отпиваше от горещия чай на малки глътки. Даяна задържаше вкусната течност в устата си, така че да докосне всяка частица от нея, и след това бавно я преглъщаше, за усети как разнася в тялото й приятна топлина.
Около нея безполезно се суетяха родителите й- Елен и Жорж, богати, безгрижни хора на средна възраст, чиято единствена цел бе дъщеря им да бъде щастлива.
„Щастлива ли съм наистина”- чудеше се Даяна, все така загледана в чашата си.
Беше красиво момиче, на прага на най- хубавата възраст- петнадесет години, с гъсти рижави коси, стигащи до кръста й, дълги мигли, изпод които блестяха като две звезди тюркоазените й очи. Имаше тяло, на което би завидил и професионален модел- тънка талия, перфектни черти, дълги крака… Беше в мечтите на всяко момче, имаше безброй ухажори, които не пропускаха случай да и покажат чувствата си. Взирайки се в димящия чай, Даяна леко се усмихна. Имаше много мили предложения, много интересни, но някои бяха направо досадни. Спомняше си за онзи фукльо, Теодор, който си счупи крака, в опит да привлече вниманието й. Ала нито едно от момчетата не беше това, за което мечтаеше.
Забавна и интересна за връстниците си, възпитана и усмихната пред възрастните, любима ученичка на всички учители, любознателна и умна- Даяна беше мечта за всеки родител. Всеки мислеше, че е най- щастливото дете на земята. Имаше скъпи дрехи, маркови обувки и чанти, голям, просторен дом и родители, които я обичаха- и все пак се чувстваше самотна и празна. Не беше сигурна, че тези, които наричаше свои приятели, ще я подкрепят, когато има нужда от тях, просто защото никога не се беше налагало. Беше щедра и тактична, винаги знаеше какво и как да каже и кога да замълчи. Случваше се да я обиждат, но вече не обръщаше внимание на обидите. Преди плачеше и страдаше, ала днес приемаше всичко с маска на безразличие. Все пак злобните думи достигаха до сърцето й и я раняваха. Но всичко, което се случваше в душата й, си оставаше там. Покорно приемаше решенията на родителите си, макар понякога да не ги одобряваше. За първи път се осмели да се опълчи срещу тях, когато предложиха да извикат бавачка, за да не остава сама в огромната къща. Макар да ги обичаше много, Даяна не успя да потисне гласа, който и шептеше какъв срам е за едно почти петнадесет годишно момиче да бъде поверено на грижите на бавачка. Реши, че трябва да ги убеди, че може да се грижи сама за себе си и че няма да и се случи нищо, ако преспи една нощ сама вкъщи.
А ето, че се случи. Момичето безмълвно огледа широката стая. Големите прозорци бяха покрити с дебели светлозелени завеси, които не позволяваха външни погледи в уютния хол. Копринените бледожълти тапети внасяха приятна свежест в стаята, на чийто под бе постлан зелен килим на жълти точки. Преди години Даяна обичаше да ляга на килима и да рисува със специалните си моливи върху белите си листи красиви рисунки. Най- често предмет на произведенията й бяха родителите й – майка й още пазеше детските драсканици в папка, скрита високо в гардероба си. Погледът на Даяна се спусна по големия плазмен телевизор и черните колони към него. „А може би онова момче няма дори дом”- помисли си с тъга момичето и отново погледна в чашата си. Беше почти празна, само пакетчето чай лежеше на дъното…
Майката на Даяна- стройна жена с изрусени коси и сини очи- безшумно се приближи до канапето и седна до дъщеря си. Очите на жената бяха зачервени и когато проговори, гласът й бе пълен със сълзи.
- Добре ли си, мила?
Даяна се насили да погледне майка си в лицето и да и се усмихне. Съжаляваше, че я кара да плаче. Чувстваше се виновна, но дълбоко в себе си знаеше, че няма вина.
- Мамо- момичето колебливо погали ръката на Елен -имам една молба.
- Слушаме те, Дая. Нали, скъпи?- майката погледна Жорж. Той доближи до дъщеря си и сложи тежката си ръка на рамото й.
- Разбира се. Какво искаш, миличка?
Жорж беше добре сложен мъж, на около четиридесет години, с червеникаво – кестенява къса коса. Той обожаваше малката си дъщеричка и отказваше да приеме, че тя пораства. За него Даяна все още бе бебето, което прохожда, детето, което се учи да кара колело, момичето, което се учи да пише и чете. Жорж си спомняше всеки миг, прекаран с дъщеря си. Тя беше всичко, което бе желал. Бе съвършена.
Даяна остави празната порцеланова чаша на ниската, стъклена масичка пред себе си и се обърна към родителите си. Питаше се как да им каже. Как да ги помоли?
- Мамо, татко- проговори тихо и реши да кара направо. – Искам да видя онова момче.
Елен и Жорж се спогледнаха с недоумяващ поглед. Настъпи неловко мълчание, което смущаваше и тримата. Даяна задъвка долната си устна- знак, че е много притеснена. Знаеше, че трябва да разбере кой е бил непознатият, иначе няма да намери покой. Желанието й не бе от любопитство. Щом затвореше очи, виждаше неговите с цвят на виолетка, пълни с болка и страдание.
- Скъпа, за кое момче говориш- попита най- сетне Жорж.
- За онова момче..- повтори Даяна и изведнъж се сети, че не е разказала на родителите си какво точно е станало. Разказа им накратко, като им спести колко много се бе уплашила.- Може ли да го видя? – гласът и бе тих и умолителен.
- Била си много смела, миличка- проговори мъжът, а Елен тихо подсмъркна. Когато погледна към дъщеря си, очите и бяха насълзени.
- Милото ми момиче- успя да промълви само това, прегърна я и захълца на рамото и.
- Мога ли? – Даяна бе трогната от реакцията на майка си, но знаеше, че трябва да попита. За нея бе важно да срещне онези виолетови очи, надявайки се този път да не крещят от болка.
Елен опита да спре сълзите си и погледна съпруга си. Той едва забележимо кимна и се усмихна със своята вълшебна усмивка, която караше сърцето на жената да спре. Тя погали рижата грива на момичето и я придърпа в прегръдката си. Жорж заобиколи канапето и седна до най-любимите си същества, които обичаше повече от всичко. Прегърна ги и тихо промълви:
- Ти си добро дете, Даяна. Обещавам ти, че ще направя всичко възможно да разбера къде е онова момче. Защото те обичам.