PDA

View Full Version : Теми за входно ниво по Литература СПЕШНО



Krew
09-21-2009, 16:13
Темите ми трябват за Сряда (23.09.09) входното ми в Четвъртък (24.09.09) Благодаря предварително :)

1. Войната и любовта в повеста "Крадецът на праскопви" Емилиян Станев
2. Едно невъзможно завръщане ("Помниш ли,помниш ли" и "Да се завърнеш" Димчо Дебелянов
3. Духовните търсения на човека в "Песен за човека" Никола Въпцаров

TEARS
09-21-2009, 22:00
1.Увод:

Повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" оставя трайни следи в съзнанието на читателя, защото го вълнува и подтиква към размисъл по една от най-многопосочно тълкуваните теми в човешките взаимоотношения - любовта. Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Съдбата на героите в повестта е част от безкрайното човешко страдание, предизвикано от болестите, насилието, глада и смъртта. Сред тази отчайваща безпреспективност на света, в който живеят героите, се ражда тяхната светла,чиста и преобразяваща ги любов.


Теза:

В края на лятото, когато плодовете са зрели и примамливи, един гладен военопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Така се осъществява съдбоносната среща м/у някогашния учител по музика Иво Обретенович и интелигентната и красива съпруга на градоначалникът Михаил. Симпатията м/у двамата бързо прераства в силно, разтърсващо, страстно и изпепеляващо чувство . Магията на любовта ги обгръща и сякаш събужда техните души с желанието за нов живот.

Изложение:

Пътят към желаното щастие е сложен и мъчителен. Елисавета започва да преосмисля живота си, както и онези обстоятелства в него, с които по задължение е трябвало да се съобразява дълго време. Съпругът й е главна фигура в нейния дотогавашен свят, изцяло съобразен и подчинен на общественото мнение във все още запазилия патриархалните си нрави провинциален град. Тя се е пригодила по неволя към маниерите и към войнишкото битие на своя съпруг, но сега вижда в него "виновникът за пропиленият й живот". Сръбският военопленник, гладен, изтерзан, започва да изглежда в съзнанието й като мъченик. Човешкото страдание я прави дълбоко съпричастна към участта на пометениет от стихията на войната хора. Образът на военопленника вече е проникнал в съзнанието й. С трепетно очакване и надежда героинята жадува да го види отново. Дълго стаяваната потребност от любов и от щастие избликва неудържимо и още повече засилва неудоволетворението й от безрадостните години на съпружество, което дори не я е дарило с деца. Краткият разговор м/у нея и пленника визират само външните детайли на социалния статус на двамата, напомняйки за временната им социална неравнопоставеност в момента. Елисавета нито за миг не е освободена от мисълта, която е плод единствено на стеклите се обстоятелства, че е жена на полковника, а Иво Обретенович е един от тези, които мъжът й отказва да счита за хора. Това предопределя трагизма на връзката й с него. Любовта м/у тях трябва да остане и остава тайна, но тя й дава повод за дълбок самоанализ. Любовта се оказва по-силна от войната. Тя възвисява героинята и й помага да открие смисъла на живота си . До суровия си съпруг, Лиза може да очаква с примирение приближаващата старост, но с Иво тя се преобразява. Трагичната развръзка в повестта става е една "съдбоносна вечер". В последните дни на войната ординарецът застрелва Иво, а Елисавета се самоубива. Сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите си завинаги. За Елисавета и Иво любовта е едновременно свобода и право на избор, макар да им е отсъдено да я защитят с цената на живота си . Погубващата любов на двамата влюбени вдъхва повече оптимистично и светло чувство, отколкото отчаяние и невяра.

Заключение:

В повестта "Крадецът на праскови", Емилиян Станев ни убеждава и ни доказва,че без любов, свобода и щастие човекът не може да бъде човек!

TEARS
09-21-2009, 22:03
2.Художествените образи на рода и реалната действителност изгражда поетичното действие в стихотворенията „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли...” на Димчо Дебелянов. Родното е описано с възможно най-светли символни образи, докато реалността се приема за чужда. Обрисувана е в тъмни, мрачни краски. Сред другите хора лирическият герой се чувства отчужден, самотен, пренебрегнат. Липсва му топлината на дома, задушевността и откровеността в отношенията. Затова той мислено си представя своето завръщане в този примамлив свят на рода, своето „бягство” от суровата действителност, която го кара да се чувства пренебрегнат, изоставен, оскърбен Този мотив се повтаря в двете стихотворения, като завръщането е представено за невъзможно. Лирическият герой се стреми да се върне към тишината и спокойствието на отминалите дни, но разбира, че това е невъзможно. Илюзия и блян е неговото завръщане. Изчезнала е хармонията, споменът за отлетялото детство е единствената му връзка с чистотата и непорочността, с невинността и разбирателството в бащиния дом. Лирическият герой жадува за покой и отмора, но изстрадалата му душа намира, че такава няма. Стихотворението „Скрити вопли” започва с искреното пожелание „да се завърнеш в бащината къща”. Употребата на „да"-глаголна конструкция представя условността на това завръщане, описва го само като една представа. Неслучайно е избрана обстановката на завръщането - времето, когато денят си отива и настъпва нощта. Сякаш с отминаването на деня всички проблеми отми-нават и се забравят. Вечерта е време за отмора, почивка. Тя приласкава в тихите си пазви на спокойствието и тишината. С епитетите: „скръбни и нещастни”, „безутешни”, е обобщено общото начало на всички страдалци и самотници, неудовлетворени от действителността, с наранена от отчуждеността душа. Тяхното художествено обобщение предизвиква и елегичният размисъл на лирическия герой. Скръбно е неговото завръщане:

ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Обземат го едновременно чувства на тиха радост и светла тъга. Подтекстово е въведен мотивът за блудния син. След дълги години скиталчество, той се завръща в бащината къща, осъзнал, че това е единственото място на утеха, разбирателство.

Само бащиният дом може да бъде място на хармония, спокойствие, където е изградена ценностна система, конфликтно противопоставила лирическото съзнание на действителността. Тиха носталгия обзема лирическия герой. Той си спомня всичко, което му е давало чувство на защита и обич. Бащината къща, майката, прагът, стаята позната, иконата - това са символите на дома, на топлината, на истински важното и стойностното. Прагът на дома е сякаш „праг” между двата свята - света на реалното ежедневие, на отчуждението и света на истинското, светлото и чистото. Употребата на определението „старата” е израз на почит, на уважение и обич. Защото майката е единственият човек, пред когото можем да излеем болката, таената с години самота. Тя единствена може да разбере, защото е изповедник на душата. Постепенно се стеснява кръгът от символи: от къщата - до прага и стаята с иконата „Стаята позната” е място на утеха, спокойствие, „пристан и заслона” за оскърбени и нещастни. Това е мястото, в което можеш да се отделиш от другите, да почувстваш уюта и задушевността на дома, да се завърнеш към себе си. Символните образи на майка и икона се сливат в едно. Имат общо художествено внушение. Тихите думи в тишината са молитва, която лирическият герой изрича пред святата икона, молитва за прошка, за утеха. Слънцето олицетворява живота на лирическия герой:

аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...,

този истински живот, който има смисъл, и за който така копнее лирическият герой. За него обаче този живот е отминал заедно със спомена за отлетялото детство. Няма ли я приглушеността на родния дом, животът за лирическия герой губи смисъл.

Така Дебелянов описва задушевната атмосфера в бащиния дом; мястото, където човек може да намери покой, да се откъсне от пагубната отчужденост, самотата, терзанията, тегобата. И идва мъчителното пробождане:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Използването на възклицание, графичното отделяне, както и употребата на звучни съгласни: м, н, р, з, л, й, представят рязкото, силно пробуждане и го правят осезаемо (докато в предишната част на стихотворението е създадена атмосфера на приглушеност и топлота чрез употребата на шипящи и съскащи беззвучни съгласни: ж, с, ч, х, ц, щ, ш). По този начин авторът усилва представата за невъзможното завръщане, за илюзията, нереалността на така желания свят.

В стихотворението „Помниш ли, помниш ли... ” основната идея е чувството за вина. Тук присъства ярък контраст между мотива за светлото и чистото и мотива за тъмното и мъчително изстраданото. Двата художествени мотива са противопоставени: „вишни” - „лишни” и „предишни”; „двор” и „хор” - „затвор” и „позор”. След утвърждаването идва отрицанието.

Стихотворението търси спомена за родното: „помниш ли, помниш ли". Въпросът е зададен във второ лице, така че не става ясно към кого е отправен. Може би на самия себе си е задал този въпрос лирическият герой. Сякаш иска да разбере има ли място за далечните спомени в неговото съзнание. Той си спомня бащиния дом, който този път е представен от образите на „тихия двор” и „тихия дом с белоцветните вишни”. В белия цвят на цъфналите вишни е символизирана чистотата, непорочността на детството. Сякаш някаква невидима светлина се крие в този образ: светлината - символ на живота, на хармонията. Цялата тази образна представа за тихия двор създава усещане за хармония, приглушеност, чистота. Точно това търси лирическият герой. Ала в следващите стихове всичко е отречено, няма място за хармония в душевния му свят:

Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни.

Споменът за оня светъл и чист период е излишен. Лирическият герой е „заключеник в мрачен затвор”. Затворена е душата му, търсеща смисъл на Живота. Повтореното: “жалби далечни и спомени лишни”, създава усещане за елегично настроение на лирическия герой.

Във втората строфа контрастът е изведен на друго равнище. Този път лирическият герой чува и „шъпот и смях в белоцветните вишни”. Създава се представа за детството, „спотаено” в клоните на белоцветните вишни - алюзия с чистотата, отнета на лирическия герой, за която отново копнее душата. Той чува „ светлия хор, /хорът на ангели в дните предишни”. Ангелска е светлината на жадната за щастие човешка душа.Противопоставена е на мрака на тъмния затвор, отблъскващ жалбите далечни и спомените лишни. Завръщането в света на родното е невъзможно.

В последните два стиха е отразена болезнената истина - че всичко това желано и истинско, даващо смисъл в живота, е само сън. Анафората: „сън е бил, сън е бил... ”, допълва представата за илюзия на видяното и почувствано щастие. „ Тихия двор" и „белоцветните вишни” остават в миналото, а лирическият герой се завръща в тъжното настояще. То е единствено възможно. Невъзможно и нереално е завръщането в света на спомена и на отминалото щастие.

Елегичните послания на Дебеляновите стихотворения: „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли... ”, разкриват „тихата” скръб на душата и овладяната меланхолна тъга на лирическия герой по мечтано, но реално невъзможно завръщане в света на родното. То е „скрит вопъл” на духа и извикан „спомен” от света на миналото за изповядващото се лирическо съзнание на Дебеляновия герой в „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли... ”.

TEARS
09-21-2009, 22:05
2.Лирическите светове (чрез лирическите текстове в частност) имат множество удивителни способности и една от тях е способността да си "говорят" помежду си. Подобен "разговор" (диалог) бихме могли да си въобразим между две Дебелянови емблематични творби-елегии: "Да се завърнеш в бащината къща" и "Помниш ли, помниш ли тихия двор".
В ролята на читатели, на паратекстуално ниво не е изключено да провидим припомнянето на завръщането като невъзможно, неосъществимо и дори нежелано дотолкова, доколкото изтръгването му от въображаемия свят на бленуването ще го снизи, разруши, убие, защото ще го лиши от възможността да бъде из-бленувано докрай. Всяка действителност в контекста на романтико-символистичното е буквална смърт и в този смисъл е грозна, безсмислена и нелепа.
Лишеното от красота, е лишено от живот и затова лирическият субект в двете елегии на Дебелянов се страхува да не счупи магическото кълбо на измечтаното и да не се лиши от духовно зрение, т.е. от вечност. ИЗПЛАКВАЙКИ СЕБЕ СИ ПРЕД СЕБЕ СИ, лирическият аз постига "тишината" на смирения покой, очиствайки се от суетната светлина на дългото пребиваване в света на нараняващите конкретности и измамни ясноти. Скитник и "странник" за другия в себе си, той се сънува в безграничността на белотата, "конкретизирана" и символизирана в образите на "тихия двор" и "белоцветните вишни". "Жалби" и "спомени" са неговият "затвор", защото завръщането е нескончаемото пътуване чрез болката от досега с "този" свят към блаженството на "онзи", някакъв друг, инобитиен, в който "хорът от ангели" е "пристан и заслона" - освобождаващ, пречистващ, приютяващ...
Лирическият човек си припомня онова, към което не иска да се завръща по друг начин освен чрез въобразеното, домечтаното. Всяко буквално завръщане би разградило един истинен свят - избран от аза. Дори болката и ужасът от досега с действителността не биха били толкова нараняващи, колкото са видени като въобразени. Преднамереното бягство, умишлено поддържаната дистанция от(със) света на чуждата и отчуждаваща реалност са фундамент на поетическата поза на Дебеляновия лирически човек. В този смисъл копнежът по завръщане "у дома" по-скоро е отказ от завръщането, страх от досега с "първообразите" на нещата, защото чрез тях не се достига до висините на бляна, фантазията, мечтата, населени с чудесата на чувствата, с елегантността на мислите и с благостната дълбинност на душата.
Нещо не е както трябва в света на спомена, обременен от реалности: домът е бащин, но устата шепне "мамо, мамо.."; "къща", "нощ", "дни", "дом", "двора", "затвор", "хор" - твърде много конкретни понятия, които овеществяват, обвързват, лишават от свобода... и примамлива свобода в несвършващото завръщане чрез красотата на "съчиненото" помнене: "сън", "казън", "черна умора", "мирен заник", "скрити вопли" на "печален странник"...
"Хорът от ангели в дните предишни" отвежда във въобразеното бъдеще за сбъдването на "мирен заник", защото "мойто слънце своя път измина". Минало и бъдеще "изместват" настоящето, което не се "случва" пред очите на другите, не се "случва" в словото, в поезията, от което следва, че го няма, че е излишно, защото е действителност, а тя убива, лишава, отнема възможността да се срещнат споменът-бленуване и завръщането-пътуване... Рационално уязвимо, дори абсурдно, но символистично постижимо "ставане". Може би и затова "вопли"-те на лирическия човек-глас са "скрити", укрити, изшептяни, почти несподелени, неуловими, като интимната тишина на "ставането", на откъсването от гравитацията на всичко рационално, подредено, причинно-следствено и ... УМЪРТВЕНО.
Стаената в душата белоцветност, укрита сякаш от покварата, се приютява в пазвите не на "дома"-"затвор", а в "съня" на едно безначално и безкрайно пътуване, за което лирическият аз НЕ ЗАБРАВЯ и НЕ ПОМНИ, защото то Е. ...То е и тленно като хората, и вечно като човека!

TEARS
09-21-2009, 22:09
3.Увод:
Стихотворението “Песен за човека” от Никола Вапцаров излиза в сборника “Моторни песни” през 1940 г.Самата творба е полемика на тема “Човекът в новото време”.Авторът умело показва , че човек може да се “прероди” духавно , колкото и грешки да е направил в живота си.
Теза:
М1: Според дамата човекът е звяр , убиец и крадец и напълно заслужава своята съдба.
М2: Но авторът доказва , че душевното пречистване е възможно и човекът може да загърби своето минало , да осъзнае и да се примири със своята участ.
М3: духовно прероденият герой излива своите чувства в песен , израз на доброто и волята в човека.
Доказателствена част:
М1: Според дамата човекът е звяр , убиец и крадец и напълно заслужава своята съдба.

Разсъждения зя :
1.Началото на спора и реакциите на дамата , с които тя показва своето мнение.








2.Реалните случки – повод за
омразата на дамата
Доказателсва:
“А дамата сопната , знаете –
тропа , нервира се ,
даже проплаква”
“кални потоци от ропот”, “град от словесна атака” – метафори , които изразяват отношението на събеседничката “сърдито”
“Аз мразя човека
Не струва той вашта защита “- пряко изразяване на своята теза.

“Аз четох как някой насякъл с секира насякъл сам брат си , човека”
Измил се ,
на черква отишъл
подире
и ... после му станало леко.”
Извод:
Дамата представила човека от своята гледна точка. Според нея той е зъл , за него няма нито семейни , нито универсални морални ценности.
Преход: Но събеседника и не е на същото мнение.Той представя случка от реалния и живот , в която героят се пречиства душевно и се примирява със съдбата си без тежест в сърцето.
М2: Но авторът доказва , че душевното пречистване е възможно и човекът може да загърби своето минала , да осъзнае и да се примири със своята участ.

Разсъждения за :
1.Житейската участ на героя , който извършва двоен грях и погазва всички традиции.








2.Затворът – чистилището за героя и преживяванията там.



Промяната:
1.Какво осъзнава за своя живот?


2.Други хора?


3.Песента?
Алчност и злоба:
“Бащата бил скътал / пари
Синът ги подушил ,
вземал ги насила ,
и после баща си затрил”
“злодеят , злосторен”
Присъда:
“Ала във съдът
не потупват по рамото ,
а го осъждат на смърт”

Духовно пречистване:
“ Но във затвора попаднал на хора и станал
човек”

Промяната в душата:
“но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен”
Героят осъзнава грешката си:
“ Не стига ти хлеба ,
залитнеш от
мъка
и стъпиш в погрешност на гнило”
Приемането на твоята участ:
“И гледал с див поглед
на бик
но лека – полека
човека се сетил –
страхът е без полза ,
ще мре.
и някак в душата му станало светло”


Извод:
Героят получава заслужена присъда , но в затвора той се пречиства и без товар на сърцето може да пристъпи към бесилото.
Преход:
Тогава се ражда песента.Тя е израз на духовно прераждане.
М3: Духовно прероденият герой изпива своите чувства в песен , израз на доброто и волята в човека .

1.Пораждане на песента – признак за душевна чистота.











2.Песента – израз на духовно прераждане. “Тогава запявал той
своята песен ,
запявал я бавно и тихо.
Пред него живота
изплавал чудесен-
и после
заспивал
усмихнат....”
Вълшебно е въздействието на песента , тя облагодарява човека и му дава сили
да продължи да се бори.

Размисъл преди края
“Човекът погледнал зората ,
в която
се къпела с блясък звезда ,
и мислел за своята
тежка
човешка ,
жестока ,
безока
съдба.”
Струпване на епитети , за да се подчертае тежката съдба на героя.
“ Животът ще дойде по-хубав
от песен ,
по хубав от пролетен ден... “
Песента – един тържествен край
Въздействието на песента върху героя:
“В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло , широко и
светло ,
отдръпнал се , после запял.”
Метафора:”пламък цъфтял”
Риторичен въпрос:
“Как мислите , може би
тука се крие
един истеричен коплекс?
Въздействие върху другите:
“ онези го гледали с страх”
“Дори и затвора
треперел позорно
и мрака ударил на бег
Усмихнати чули звездите отгоре
и викали :
Браво човек!
Поздравление и преклонение пред духовното прераждане
Вечността на песента:
“Но там , в разкривените ,
в сините устни
намираха пак песента


Заключение:
Всеки човек изминава своя житейски път.по него той среща много изпитания и трябва да поправи много избори.Най-важното е да се опита да поправи допуснатите грешки.Така прави и героят от “Песен за човека” , който се преражда духовно и изтрива срама от челото си.

Krew
09-21-2009, 22:22
Благодаря на всички :grin: