разказ

[drundrunn]

По-късно дълго време се питаше дали това,което и се случи не бе един от кошмарите и.По-реалистичен, по-страшен(може би,защото беше толкова реалистичен) и по-безмислен.Представете си колко безмислени можеха да са понякога сънищата на човек.Сънуваш,че пропадаш в шахта и чувстваш безтегловност.По-късно се събуждаш и откриваш,че си тежиш все същите 50кг с мокри дрехи и че всъщност въобще не си в гората,нито пък си пропадала в шахта.Или пък,че въобще не си си купувала онези готини червени обувки...какво разочарование! Често се будя нощем и си мисля как сутринта ще видя в съновника какво би значел съня ми.Не че вярвам,но го правя ей така.Моника естествено не вярваше.Едва ли щеше да я подгони луд в хижа,нито пък щеше да опакова труп в найлонов плик и да го извърли на тересата си.Едва ли и докато се разхожда през някои есенен ден щеше да открие между изпопадалите листа човешки пръст,който се подава от калта.Едва ли щеше да го разрови и да открие някоя приятелка убита от сериен убиец-маниак върлуващ с брадва из околностите.Едва ли,и все пак сънищата и бяха толкова реалистични.
Тя вървеше и подридваше капачка от кока-кола по асфалта.Вчера бе валяло сняг,но днес той се бе разтопил и единственото останало бе кишата.Подритваше капачката в кишата с черните си лачени ботушки и мислеше за това,че наближава Коледа.
Коледа я депресираше.Хората ядяха прекалено много,пиеха прекалено много и харчеха прекалено много пари за прекалено скъпи подаръци.Мина покрай един магазин.Както всички останали и той не отстъпваше по украсата.Цветни лампички играеха по стъклата оставяйки отразените си светлинки до тях бяха наредени също и играчки,снежинки и надписи „Весела Коледа хо-хо-хо”.В самия магазин на витрината имаше и клатушкащ се Дядо Коледа с размерите на човек (да речем 1,60) пеещ някаква коледна мелодия.
А споменах ли,че харчеха прекалено много за украса?
Най-сетне капачката се изгуби от полезрението й и тя се огледа в стъклото на едно кафене.Косата и беше леко разчорлена от вятъра,а носа и беше почервенял.Останалото,коет о не можеше да види в стъклото сама чувстваше-ръцете и бяха измръзнали и се чудеше как така някои пръст от крака и още не се е отчупил,за да подритва и него по асфалта,ха-ха.Влезе в кафенето.Имаше много хора,повечето бяха седнали с приятели,роднини,въобще близки,предположи.Е и тя щеше да седне с най-скъпия си човек –самата тя.В крайна сметка целия си живот прекарваме единствено със себе си,нали така?!Не че неможеше да се обади на някоя приятелка,но напоследък се беше отдръпанала от тях.Сигурна бе,че за момента е добре да е сама със себе си.Е нямаше да е зле да е в компанията на чаша кафе например,но явно сервитьорката имаше друга работа,освен тази да обслужва клиентите,но нея очевидно не вършеше особено добре така или иначе.Огледа кафенето.Светлините оранжавееха.Атмосферата,ка то цяло беше уютна.Отоплението идваше от камината и най-вероятно точно от нея идваше и това чувство за уют.Освен нея нямаше друг сам човек в кафенето.Освен нея и дамата,която тя съзря на бара.Моник никога не е била особено наблюдателна,но тази жена забеляза.И как не,дори и да сте най-заспалия човек в целия свят със сигурност щяхте да забележите човек,който ви зяпа вече цели 5 минути без да отлепи поглед от вас.
-Колко неприлично-помисли си Моник.
Баба и я беше учила още от малка,че не е особено учтиво да гледаш човек така втренчено наред с още доста други неща,като да не сочиш с пръст или да не си бъркаш в носа,например.Прииска и се да стане и да и кресне да спре да я гледа така,но това би било неучтиво,нали.Що за ирония...
-Добър ден.Какво ще обичате-обади се от някъде женски глас
Моника вдигна глава и видя сервитьорката до себе си.Беше момиче на около 17-18 години със светло кестенява коса сплетена на една страна,сини очи и тънки устни.Носеше някаква униформа на заведението в убито зелено.В ръката си държеше поднос.
-Черно кафе с 2 захарчета-отвърна Моник.
Съвсем беше забравила за сервитьорката,докато мислеше за жената на бара.Когато обърна поглед онази жена все още я гледаше отмествайки поглед само,за да отпие от чашата си. "Какво по дяволите иска"-помисли си тя

[drundrunn]

Усети,че става нервна.Започна да клати краката си .Навик от ученическите и години,от който и до ден днешен не се бе отървала напълно.Естествено вече не правеше контролни по Математика,но винаги щеше да има друго нещо друго,което да и опъне нервите.Е нещо или пък някой.Днешният "някой" бе тази жена.Замисли се дали да отиде до нея и да не я попита дали случайно не се познават.Както споменахме Моника не бе от най-наблюдателните хора.Често и се случваше да я спират по улицата,да я заговарят стари познати,а тя дори да не може да си спомни лицата им.Или пък някой в магазина да я поздрави,а тя да не може да се усети,че преди години е учила с него.Не,Моника не беше болна от лека форма на амнезия или нещо от сорта,тя просто бе разсеяна.Ето защо,докато тази жена продължаваше да я наблюдава Моника не предприе нищо реши,че е просто стар "познат".
Кафето пристигна.Моника повдигна леко ръкава на блузата си и откри часоника си.Малката стрелка показваше два,а голямата се бе спряла на четиридесет и шестата минута.Преди да влезе тук тя бе минала покрай огромния градски часовник и беше видяла,че той показва два и двадесет.Обикновено в ден,като този тя би била на работа,но вчера бе решила да си вземе едноседмична почивка и ето я тук днес навличаща си неприятности.Разбира се тя самата не знаеше,че в момента си навлича такива,но по-късно щеше горчиво да съжалява,че е влязла в това кафене.
Когато сервитъорката мина забързано край нея(явно най-сетне се бе усетила,че закъснява с поръчките) Моника вдигна ръка и пойска сметката.Бе прекарала кажи-речи общо не повече от половин час,но тези тридесет минути и се сториха,като цяла вечност.
През тези кратки(макар на нея да не и се бяха стролили особено кратки трийсет минути) тя бе успяла да разлее кафето си и да се спъне на отиване до женската тоалетна.И всичко това,заради онази ужасна жена,която не спираше да я гледа.Време беше вече да си върви,онази жена обезателно и лазеше по нервите!Когато сервитьорката реши ,че може да се помотае още 5 минути Моника реши,че може да си тръгне.Остави пари на масичката (все пак колко можеше да струва едно кафе) ,бутна стъклената врата и се озова навън.Студеният вятър я блъсна в лицето и тя потръпна,но все пак изпита чувство на облекчение,че най-сетне си е тръгнала от онова ужасно кафе,в което непрестанно чувстваше погледа на странната жена върху себе си.”Бррр”.Чувството на облекчение,обаче не беше за дълго.Докато Моника вървеше из улиците погледа и отново се прикова върху витрина на магазин с играчки.Имаше този навик,навик присъщ на всички жени,а ако не всички то поне на повечето, да се оглежда по стъклата на магазините.Картинката не се бе променила много от изминалия час,когато се огледа в другата витрина.Все същото,но с две разлики.Носа и вече не беше зачервен(поне засега) и зад своето лице видя нечие друго.Това лице я накара да изтръпне.Доколкото успя да прецени то я гледаше на няколко метра от нея,но този поглед определено бе насочен към нея.Не към магазина и не към витрината,а точно към нея.Обърна се и потвърди опасенията си-беше жената от кафенето.Защо по дяволите продължава да я преследва?!Моника се ядоса и същевременно стресна,но запази самообладание.Дори и да я познаваше и да я бе забравила жената започваше да става прекалено настоятелна.
-Познаваме ли се?-попита Моник
Жената разтърси глава и бързо отговори ”не” неоткъсвайки поглед от нея.
-Забелязах,че ме гледате в кафенето,а сега вървите след мен по улицата предположих,че...-започна отново тя
-Не се познаваме!-отсече жената
Моника бръкна в джобовете си и продължи нагоре по улицата.Стори и се,че някой прошепна:
Поне за сега не...




П.С.Малко дългичко се получи 8-)

[DifficultToCure]

Не дългичко никак ...

пс : Как решавате да напишете разказ ? от скука ? "еха дай да напиша нещо за разнообразие ? " ? искам да знам ;]

[drundrunn]

Имах предвид,че поста трябваше да го разделя на 2,за да не е дълъг 1вия иначе имам още да пиша по него :D .

[DifficultToCure]

Всичко ти крещи : Не си мъчи мозъка, дете !