Ми да ти кажа твойта история съм я чувал много пъти - тия "компании" са много вредни за развитието на личността. Тоя дето ти се ебaва очевидно е комплексар/иска да се докаже пред другите/харесва те, но не знае как да ти каже. Като там е твоя приятелка от детството си контактувай само с нея, не ходи с тях. Просто е.
Друг е въпроса, че ти знаеш, че това е решението, но не правиш нищо от страх, че ще ти се ебават и кой знае какво ще стане...Личи си що за човек си и от другата ти тема - още мислиш за някъв, който си има друго гадже от година :?
Така че - кажи му, че има малък буй.
Ми да ти кажа твойта история съм я чувал много пъти - тия "компании" са много вредни за развитието на личността. Тоя дето ти се ебaва очевидно е комплексар/иска да се докаже пред другите/харесва те, но не знае как да ти каже. Като там е твоя приятелка от детството си контактувай само с нея, не ходи с тях. Просто е.
Друг е въпроса, че ти знаеш, че това е решението, но не правиш нищо от страх, че ще ти се ебават и кой знае какво ще стане...Личи си що за човек си и от другата ти тема - още мислиш за някъв, който си има друго гадже от година :?
Така че - кажи му, че има малък буй. хм няма как да излизам само с нея като излизаме всички заедно схващташ ли.... АБЕ ДА МУ СЕ НЕВИДИ МН УЧИТЕЛИ ДОЙДОХТЕ ЧОВЕК ВИ ПИТА ЗА СЪВЕТ ВИЕ МУ ГОВОРИТЕ ЗА ПУНКТУАЦИОННИ И ПРАВОПИСНИ ГРЕШКИ С ЕДНА ДУМА ДА ГО ........ ПАМПУРКАТЕ ФОРУМА Е СЪЗДАДЕН ЗА ДА СИ ПОМАГАМЕ !
valdesbg
10-09-2009, 09:46
Ми питаш, слушаш, интересуваш се. И ще стане накрая. (за самочувствието приказвам)
За темите - иска ти се. Щом си пуснала темата в раздел видим от всички - значи всички са свободни да пишат каквото си поискат, и съответно да си носят последиците. Ако не искаш да ти пиша в темите - намери раздел, който ми е забранено да виждам. Мисля, че администраторския и двата модераторски са единствените такива.
valdesbg
10-09-2009, 11:09
Материалите са взети от форума на сайта http://pickup-project.net
В най-общи линии мога да ти помогна така. Другото зависи от теб.
Според мен най-основното е да се оттървеш от зависимостта си от егото. Онова гладното, дето иска още и още за да бори другите егота?, и никога не се задоволява с това, което има. Никога не се радва на това, което има. Поне не за дълго. И постоянно иска да се храни. Тоест, не бъди състезател - не се състезавай с всички и всичко, по добре се стреми към собствената си уникалност. Подражанието и стремежа да си като някой/нещо е слабо и неефективно, дори деструктивно за самочувствието и щастието ти.
Винаги ще се намери по-умен, по-забавен, по-красив, по-богат, но никога няма да се намери втори - същия като тебе, в случай, че си се постарал да се самоизградиш като индивидуалност.
Идеята е да гледаш на нещата от друга перспектива - да искаш и правиш нещата за СЕБЕ СИ, не за да се покажеш пред обществото и да получиш одобрение. Да приемаш нещата такива каквито са, да не си даваш прекалено много зор и да мислиш кой кво мисли за тебе, защо и как да го промениш. Не. Прекалено деструктивно е.
Темата е безумно обширна. От много време се каня да напиша нещо по въпроса, но все немога да си събера мислите. Прекалено много и навързани неща, от които извода е един и същ.
thinkfaster пусна едно разказче: http://pickup-project.net/forum/index.php?topic=503.0 - това е добро начало. Но до изводите от всичко трябва сам да се докопаш. Сам да ги изпиташ, проумееш и разбереш. Само тогава ще направиш реална вътрешна промяна. Разликата между това да ЗНАЕШ нещо от втора ръка информация и да си го ПРЕЖИВЯЛ е колосална.
Разказчето е по долу.
Кой си ти ?
Този ден Сенклер стана, както винаги, в седем сутринта. Затътри, както винаги, пантофи към банята и след като взе душ, се обръсна и парфюмира. Облече, както обикновено, модните си преди и слезе до входа да вземе пощата. Там го посрещна първата изненада за деня – нямаше писма!
През последните години кореспонденцията му постепенно растеше и това бе важно за връзката му със света. Малко разочарован от вестта за липсата на вести, той изяде обичайната закуска от ядки с мляко (както препоръчваха лекарите) и излезе от дома си.
Всичко си беше, както винаги: същите коли се движеха по познатите улици на греда и вдигаха същия шум, от който се оплакваше всеки ден. Като пресичаше , едва не се сблъска с професор Ексер – стар познат, с когото обикновено разговаряше с часове на отвлечени метафизички теми. Махна му с ръка за поздрав, но професорът сякаш не го позна. Извика го по име, но той вече се бе отдалечил и Сенклер помисли, че не го е чул. Денят беше започнал зле и май вървеше на по-зле с нарастващата досада в душата му. Той реши да се върне вкъщи, към книгите и изследванията си, и да чака писмата, които сигурно щяха да бъдат още повече, щом сутринта не бе получил никакви.
Тази нош мъжът не спа добре и се събуди много рано. Слезе и докато закусваше, започна да дебне през прозореца кога ще дойде пощальонът. Най-сетне го видя на ъгъла и сърцето му подскочи. Но пощалионът мина през дома му, без да спира. Сенклер излезе и го повика, за да провери дали няма писма за него, но човекът го увери, че в чантата му няма нищо за този адрес, че пощите не стачкуват и че няма проблеми с разнасянето на писма в града.
Това съвсем него успокои, напротив, още повече го притесни. Нещо ставаше и трябваше да разбере какво е. Облече си сакото и се отправи към дома на своя приятел Марио.
Щом пристигна, каза на иконома да съобщи за него и зачака в хола на своя приятел, който скоро се появи. Синклер се спусна към домакина, протегнал ръце, но той го попита само:
- Извините, господине, познаваме ли се?
Мъжът помисли, че то е шега, засмя се насила и настоя домакинът да му предложи чаша алкохол. Резултатът беше ужасен: онзи повика иконома и му нареди да изгони непознатия, при което Синклер си изпусна нервите и започна да крещи и да ругае, предизвиквайки още повече здравеняка да го изхвърли на улицата…
По пътя за вкъщи срещна други съседи, които не му обръщаха внимание и се държаха така с него, сякаш беше някой непознат.
И мъжът беше обсебен от следната мисъл: срещу имаше заговор и той бе допуснал някаква грешка спрямо това общество, щом сега то го отхвърляше така, както преди часове го почиташе. О колкото и да мислеше, не можеше да се сети за нищо, което би могло да се изтълкува като обида, а още по-малко за нещо, което да засегне цял град.
Синклер остана в дома си още два дни, очаквайки кореспонденцията, която така и не получи, или тръпнейки в очакване някой приятел, озадачен от отсъствието му, да дойде, да почука на вратата му и да го попита как е. Но нищо не се случи, никой не припари до дома му. Жената, която му чистеше, отсъстваше, без да предупреди, и телефонът не звънеше.
На петата вечер, пийнал малко повече, Синклер реши да отиде до бара, където обикновено се срещаше с приятели и си говореха разни глупости. Щом влезе, той ги видя в ъгъла, на масата, на която обикновено седяха. Дебелият Ханс разказваше все същия стар виц и всички пак му се смееха. Мъжът придърпа един стол и седна. В миг настъпи гробна тишина, която показваше какъв досадник за тях е новодошлият. Сенклер не издържа повече.
- Мога ли да знам какво ви става на всички?
Ако съм направил нещо, което ви е подразнило, кажете ми и да се разберем, но не се дръжте така, защото ще полудея.
Всички се спогледаха озадачени, но и раздразнени. Един от тях завъртя показалец на слепоочието си, давайки диагнозата на непознатия. Мъжът отново настоя за обяснение, после започна да се моли и накрая падна на земята, умолявайки ги да му кажат защо му причиняват това.
Само един от тях му отвърна.
- Господине, никой от нас не ви познава, така че нищо не сте ни сторили. Всъщност дори не знаем кой сте.
Сълзи бликнаха от учите му и той излезе от бара и се затътри унизен към дома си. А краката му сякаш тежаха по един тон.
Влезе в стаята си и се хвърли на леглото. Без да знае как, нито защо, се бе превърнал в някакъв непознат, в никой. Нямаше го вече в бележниците на хората, с които си кореспондираше, нито в спомените на непознатите, да не говорим за чувствата на приятелите. В главата му се набиваше като с чук въпросът, който всички му задаваха и който самият той започваше да си задава: „Кой си ти?”
Можеше ли всъщност да отговори на този въпрос? Знаеше името си, адреса, номера на ризата си, номера на личната си карта и някои други данни за пред хората. Но освен всичко това , кой беше наистина той дълбоко в себе си ? Държанието му, влеченията, склонностите и мислите му бяха ли негови? Или както много други неща, бяха само стремеж да не разочарова онези, които очакваха от него да бъде, когото познават? Май започваше да му просветва: щом е никой, значи не е длъжен да се държи по определен начин. Каквото и да направи, реакцията на другите към него няма да се промени. И за пръв път от толкова време откри нещо, което го успокои: бе изпаднал в такова положение ,че можеше да се държи както си иска, без да чака одобрението на околните.
Пое си дълбоко дъ и усети как въздухът нахлува в дробовете му, сякаш се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за пръв път
НЕ ТРЕПЕРЕШЕ
И след като най-сетне вече бе разбрал, че е сам, че винаги е бил сам, и разчитапе само на себе си, сега можеше да се разсмее или да се разплаче… Но заради себе си, не заради другите. Вече знаеше:
СОБСТВЕНИЯТ МУ ЖИВОТ НЕ ЗАВИСИШЕ ОТ ДРУГИТЕ.
Беше разбра, че е трябвало да остане сам, за да открие себе си…
Заспа спокойно и дълбоко и сънува прекрасни сънища.
Събуди се в десет сутринта и видя, че в този миг един слънчев лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му.
Без да се изкъпе, слезе по стълбите, тананикайки си някаква песен, която никога не бе чувал, и откри нещо под вратата – голяма купчина писна, адресирани до него.
Жената, която почистваше, беше в кухнята и го поздрави, сякаш нищо не бе се случило.
А вечерта в бара като че ли никой не помнеше онази странна нощ на лудост. Поне никой не сметна за нужно да каже нещо по въпроса.
Всичко беше отново както преди… но не и той,
за щастие,
той,
който никога вече нямаше да се моли някой да го забележи,
за да се увери, че е жив,
той,
който никога вече нямаше да се страхува, че ще бъде отхвърлен.
Всичко беше същото,
но този човек вече.
Никога нямаше да забрави кой е.
- Този разказ е за теб, Дениан – продължи Дебелия. –
Когато не осъзнаваш зависимостта си от чуждото мнение, живееш, треперейки да не бе да бъдеш отхвърлен от другите, от които си се научил да се страхуваш.
А цената, която трябва да платиш, за да не се страхуваш, е да се подчиниш и да станеш това, което онези „дето толкова ни обичат” , ни налагат да бъдем, да правим и да мислим.
Ако имаш „късмет” като героя на Папини и изведнъж светът ти обърне гръб, нямаш друг изход, освен да разбереш колко безсмислена е борбата ти.
Но ако това не стане
и „за щастие” си харесван и обсипван с хвалби,
тогава…
остава ти само едно:
чувството за лична свобода
сам да решаваш:
покорство или самота;
притиснат от дилемата да си това, което трябва
или да бъдеш някой.
И от този миг
можеш просто да бъдеш
сам, но самият себе си.