PDA

View Full Version : л



lil4eto
10-12-2009, 16:12
много спешно ми трябва цъчинение разсъждение на тема:"Любов и ненавист в Ботевата поезия"

Tedi4ka
10-12-2009, 16:15
Христо Ботвев е оставил едва давадесетина стихотворения, които го нареждат сред най-великите поети на човечеството. Родено от могъщ талант, Ботевото творчество е висш образец на превръщането на големите проблеми на времето в дълбоко лично изживяване и на въплащаване на тези вълнения в гениални художествени творби. Творецът е осигурил безсмъртието си чрез своето дело – революционно, публицистично и поетическо. Драмата на една епоха, превърнала се в негова човешка, гражданска, творческа съдба, е дошла до поколенията като съкровена изповед.

Цялото богатство от теми, образи и сюжети в Ботевото творчество, цялата страстност на неговата поезия винаги ни отвеждат към идеята за свободата – политическа, социална, духовна, индивидуална и всечовешка. За поета тя е мечта, съдба, обреченост и върховен идеал. Тя заема най-високо място в ценностната му система и е върховна нравствена мяра, чрез която мери човешкото достойнство. Темата за свободата прекроява дори най-интимните, най-нежните, най-горестните му изповеди и ги превръща в едно гневно, бушуващо и яростно избликване на любов и омраза, в което душевните сили се напрягат до краен предел, чуствата се превръщат в своите противоположности и смъртта е трагично-неизбежният изход от този бурен кипеж.

Още в ранните Ботеви творби – “Майце си”, “Към брата си”, “Елегия”, “Делба”, лирическият герой изповядва своите чуства, напрегнатите си душевни състояния – в тях пулсира и стаен гняв, и безсилие, и горак поплак по “сродна душа”. Образите на ямата и гроба (“Майце си”), на тлеещата в огън душа и покритото с люти рани сърце (“Към брата си”) са “знаци” на едно грандиозно личностно страдание. В неговия контекст смъртта (“Майце си”), е път към хармония със себе си, към единение с близките – единение, неосъществимо в сегашността на лирическия говорител. Разтърсен от мощта на завладелите го емоции, той отчаяно се мята между жаждата за обич и омразата, между отчаянието и търсенето на стойности, които ще осмислят съществуването му. Във второто Ботево стихотворение тази стойност вече е открита:

Отечество мило любя,

неговият завет пазя...

Изпълнен с кипящи, вулканични страсти, пориви, терзания, Азът изпитва непреодолима потребност да “люби”, да се отдаде без остатък на това чуство, което ще го отведе до доброволната жертвеност и подвига. Още в това ранно стихотворение плачът и гробът са образите-ключ към драмата на народа, към нейното разбиране. Те предопределят и поведението на лирическия герой – яростна нетърпимост към равнодушието, към всяка изява на робска психология, те го привързват съдбовно със страдащия и умиращ народ, те осмислят пътя към себежертвата.Сам активна и действена личност, Ботев категорично отрича пасивната жизнена позиция и в лириката си. Поетически субект на първите Ботеви творби е личността със свободна воля, която категорично не приема търпението, примирението. Тази личност има своя философия за свободата – свободен е онзи, който дръзва да се противопостави на злото, да излезе “на борба със стихиите”, да преодолее инстинкта за самосъхранение, да приема самата смърт като освобождение. Поантата на “Делба” – “На смърт, братко, на смърт да вървим!”, би могла да послужи като епиграф към цялата Ботева лирика, защото насочва към нейните фундаментални идеи, към приемането на смъртта като съдба на всеки, самообрекъл се на борбата и свободата.

Още чрез ранната си поезия Ботев поставя проблема за мъчителното търсене на пътя. Намирането му е избор на свободен духом човек, а възвишената цел го оценностява, превръща го в смисъл на човешкото битие. Пътят е пространство, провокиращо и катализиращо екзистенциално – действената активност на Аза, той е в значителна степен интериоризиран образ. “По пътя” лирическият герой намира себе си, открива истините за света, избистря ценностите в живота си. “По пътя” той среща и опознава и другия, приятеля, духовния брат, с когото го свързва съдбовна, макар и не родствена връзка – “последната делба”.

“До моето първо либе” е сихотворение, структурирано върху хронотопа минало – настояще – бъдеще. В миналото Азът е съществувал в щастливо неведение, в сегашността е осъзнал, че пространството в което живее е робско. Той не би могъл да се затвори само в света на интимността, който се оказва свят на несвободата, защото личната свобода изключва робуването на едно чуство или страст. Бъдещето му е свързано със съкровената територия на борбата, с онова жадувано, мечтано “там”, където тревожният дух на лириеския герой най-сетне ще намери успокоение и мир. И в това на пръв поглед интимно стихотворение, нахлува голямата тема на Ботевата поезия – копнежът по свободата като очистителна буря, като стихия, като последно и крайно разголване на душата в един порив за освобождаване, който е толкова мощен, че става съизмерим с рушенето и смъртта. Тук темите за любовта и свободата са вътрешно противопоставени. С презрителна насмешка и погнуса към себе си Азът отхвърля романтичните вериги, скоито се е самооковал в младостта:

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за възишка:

роб бях тогаз – вериги влачех...

Една по-голяма и изпепеляваща страст владее сега душата му и превръща в отрова спомена за сладостните мигове на любовта. Огромната духовна сила на лирическия герой търси други пространства за осъществяване. Свършило е времето на романтичните илюзии и светът сякаш изведнъж се е променил – любовта, която преди е събуждала радост, сега буди присмех и съжаление. Хубостта на любимата, мелодичният и глас вече не могат да прикрият позора на едно несвободно съществуване. Излязъл от света на младежките увлечения, Азът навлиза в едно ново, тътнещо от бури пространство. Бурята става символ едновременно на освобождението и разрушението, на свободата и смъртта. Тя е страховито изригване на природата и на народната душа. В размаха на епичната картина сякаш се разтаря затвореното, душно пространство на интимността и то потъва в изпълнено с въздух, тътен и смърт пространство на бунта и борбата. Смъртта и свободата за Аза тук имат едно лице – те са опиянено ликуване, разхищение на природни и човешки сили, в които мощният му дух търси успокоение. В битката има тръпка – страшна, но прекрасна, и лирическият герой я предусеща с неспокойно очакване и нетърпение, изразени чрез метафоричния глагол “хвръкне”:

Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, - свести се!

В “До моето първо либе” идеалът за свобода е изразен като експресивна емоция на разрушаване, разместване на старото, душно, тясно робско пространство. В това безизходно време на национален и социален гнет, когато безвъзвратно “гинат сили и младост”, революцията като разрушение, което убива, но и пречиства, като смърт, но и като възкресение към ново битие е по-желана, по-примамлива дори от любима. Разрушителната сила на полюсните чуства – любов и омраза, сякаш разпъва Аза отвътре и го тласка към неизбежни крайности. Тъкмо затова последното лице на свободата – най-завладяващото, най-опияняващото, за него е лицето на смъртта. Тя замества отхвърлената любима и е по-нежна, по-ласкава от нея:

... и смъртта и там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

И в поемата “Хайдути” лирическият Аз е привлечен от героичното пространство, жадува за “песни юнашки, хайдушки” и категорично отхвърля “додеялите” му любовни песни. Той се възхищава от силната личност, притежаваща воля за себедоказване, от бунтаря, който “тегло не търпи”, за когото “честта и волята” са част от ценностната му система. Ако в началото на лирическия увод Азът е готов да следва по-старите и опитни люде, то краят акцентира непоклатимата му личностна позиция – “пък ще си викна песента”. И макар че майката е център на българската вселена, лирическият герой си позволява да се обърне към нея с негодувание, с “тежки думи отровни” и да приеме мъката, болката, сълзите й като цена за собственото си себеутвърждаване. В “Хайдути” героичното начало е естетизирано чрез юнашката песен – тя осъществява приемствеността с миналото, тя е опозиция и на сегашността. Разгърната в родните пространствени измерения, хайдушката песен въплащава и националните, и общочовешките ценности – непримирение с робството, волнолюбие, защита на човешкото достойнство, тя издига в култ свободната личност със свободна воля.

“На прощаване” е драматична изповед на Ботевия лирически говорител в навечерието на съдбоносна битка. Той не се колебае да премине през “тиха бяла Дунава”, защото реката е границата, която дели мечтата от реалността. Нейното преминаване е своеобразно завръщане на лирическия герой към себе си, към истинската си същност. Чрез контраста на двата пространствени образа – на тежката чужбина и бащиното огнище, са внушени чуствата на Аза – свята любов към родината и родното, и яростен гняв, ненавист срещу обреклото го на страдание робство.

Вертикалният пространствен модел на света, смислово-емоционалните значения на опозицията “горе-долу” – се открояват в “На прощаване”. “Горе” е мястото на юнашката смърт, измъченото и разкъсано тяло на героя ще покрие робската земя надлъж и шир, нависоко “по скали и по орляци”, надълбоко – “в земята, майко, черната”. Лирическият Аз вярва, че своят неукротим дух, своя титаничен порив към свобода ще придаде и на братята си, а това означава и на следващите поколения борци. В това е смисълът на великия Ботев завет “силно да любят и мразят”, който и до днес не е загубил своята актуалност. Поляризацията на чуствата е засилена от наречието “силно” и заръката на Аза не звучи само като молба, но и като повеля към потомците. На тях Ботве оставя най-ценното – житейската си позиция.

Две жеи неотлъчно присъстват в мислите, спомените, мечтите на Аза. Те са негова сила и слабост, негова нежност, страдание, опора, те са неизменно с него по пътя към себежертвата – майката и либето. Към тях се пбръща в мигове на дълбоко човешко страдание, и в мигове на светла радост и възторг. Но дори по отношение на най-святото чувство – обичта между майка и син, Ботевият лирически герой проявява своя максимализъм, макар че разбира драмата на най-близките си същества. Той иска майката “юнашка” да надмогне болката, да докаже, че родството им не е само кръвно, но и духовно. Лирическият герой копнее да премине през реката и заради радостната тръпка, която ще изпита ако се завърне у дома като победител. Картината е динамизирана от бързата смяна на моменти, изразяващи ритъма на народното веселие; движението в нея е акцентирано и от употребата на повелителни глаголни форми – “берете”, “късайте”, “плетете”, “да кичим”, “ела”. Според Св. Игов и двете визии – на смъртта и на “завръщането” се сливат в една – пътя към юнашката смърт. А дали завръщането е възможно за дръзкия, неспокоен, титаничен, метежен дух на Ботевия лирически герой? Бунтовникът е убеден, че както цената на свободата е смъртта, така и жертвеността в името на святата цел заслужава прослава. И той мечтае за дължимото призвание:

Но... стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

Идеите за борбата, свободата, подвига и безсмъртието са най-добре синтезирани в стихотворението “Обесването на Васил Левски”. Болката от загубата на “единствения” син е така грандиозна, безгранична, всепоглъщаща, че дори родината е променила очертанията си, релефа си - липсва Балканът – национален символ на героиката, мястото за опоетизиране на юнашката смърт. Останала е само територията на полето, в която вилнеят вихри, звучи “зла” песен, територия, скована от студ, мраз и плач, превърната в пустиня. Страданието на лирическия говорител , който разговаря с родината светиня, не му позволява да еститезира смъртта на Апостола. Но той обезсмъртява подвига му, акцентира неговото величие чрез стихове, които носят изключително мощна смислово-емицонална натовареност:

И твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Сред леденото мъртво поле като единствен вертикал зловещо се извисява бесилото на Апостола:

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Глаголите “стърчи” и “виси” алюзират представа за “разпнатост”, внушават макар и далечна, аналогия с Христовия кръст. Няма го и народа – покрусени, безпомощни, беззащитни, осиротели старци, жени и деца се тълпят в своята обреченост край бесилото. Те внушават представа за скръб – необозрима, без измерения. Творбата звучи елегично, реквиемно. Доминира черният цвят, а трагизмът на изживяването кулминира с последния стих:

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Безутешният, “жален” плач на родината, се превръща в индивидуална болка на всеки човек и така скръбта по непрежалимата загуба става безмерна. По неповторим начин преливат образите и гласовете – образът на майката – в този на родината, образът на лирическия Аз – в този на народа, а гласовете им се наслагват.

В баладата “Хаджи Димитър” се докосваме до едно изумително по своята художествена сила единение между лирически герой и народ, дух и битие, национално и общочовешко, лично и вселенско; до смешение на различни пространствени и времеви реалии – полето, земята, Балкана, слънцето, небето, времето на народа, на юнака, на Аза....

Макар че заглавието визира конкрета историческа личност, творбата прославя не само войводата. То е апотеоз на идеите за борбата и свободата, за безсмъртието на подвига – не само в неговите национални, но и в общчовешките му мащаби, в универсалните му измерения. Всичко това е внушено чрез поетическата картина на вселенската скръб:

.........него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

“Хаджи Димитър” се характеризира с тристепенна вертикално разчленена структура: полето, Балканът, “небесата” представляват по своята същност три различни етически развнища: на робската неволя, безсилие и примирение; на борбеност, юначество и мъжество; на волност, прослава и вечна памет. Смъртта в текста се разкрива в общ семантичен ред с вечното и святото. Юнакът, страдащ и неумиращ, е “разпнат” между земята и небесния свод. Но не само с небето се свързва усещането за безсмъртие. Знак за святост и вечност е и “спрялото” слънце – в мига, когато героят умира, всичко застива, нарушават се извечни природни закони. За да подчертае величието на смрътта подвиг, Ботев структурира творбата си върху опозицията “земя-небе”. Земята (“поле”, “жътварка”, “робини”) е символ на тленното, смъртното и на нея принадлежи тялото. Небето (Балкана, слънцето, месеца, звездите, вятъра, самодивите, орлицата, сокола) символизира безсмъртието, вечното, възвишеното и на него принадлежи духът. Идеята за безсмъртието се носи от природата. Ботев свързва в едно човека с нея и в това единство се откроява авторовата оценъчна позиция. Балканът – традиционен български топос, един от най-разпространените и значими пространствени символи в нашата словесност, място на национална героика, естетизирано чрез песента прослава, се вписва във вселенното пространство редом с месеца, звездите, “свода небесен”. Така той става също символ на вечното – постигнато и постижимо чрез смъртта подвиг. Така и в “Хаджи Димитър” (както и в други свои творби), Ботев подчинява националнообщностните на екзистенциално – универсалните стойности.

В своите творби Ботев преплита различни мотиви. Той съчетава съкровеното, личното с националното и философското. В почти цялата си лирика той вижда и изобразява прехода към свободата като стихия – разрушителна и страшна, като изискване за смърт – безкомпромисно и жестоко, но прието като доброволна жертва и акт на безкористност, себеотдаване и себедоказване.