reAL_TRuth
10-13-2009, 14:08
Не знам от къде да започна... Историята е дълга и объркана.
Първите месеци всичко беше страхотно, може би защото не исках да се привързвам и малките неща не ми правеха впечатление. Той се държеше мило, сякаш във всяка една секунда можеше да ме изгуби...
Беше ме много страх да се отдам на чувствата и след поредица от грешки, които го нараниха, все пак успях. Тогава всичко се преобърна... аз бях тази, която се страхуваше да не го загуби. Първо се успокоявах с факта, че той беше до мен, когато се държах грубо с него... така, че ще си понеса последствията. Тоест един вид ми се връща за моето поведение. В продължение на няколко месеца усещах, че нещо ще стане.... постоянно му го повтарях и може би и там сгреших. Стана. Разделихме се, този път по негова воля.
Излишно е да казвам колко ми беше гадно... но аз не се отказах, а реших да се боря. Не ми пукаше, че всички около мен бяха против. Това беше без значение, защото аз знаех, че трябва да опитам.
И така, в продължение на месец- събирания и раздели. Дори им загубих бройката.... през този период той си намери друго момиче, а аз друго момче. Но минаваше известно време и просто... се виждахме. Аз осъзнах, че не мога така и казах на другото момче истината. В същото време и той се раздели с другата... и ме потърси. Реши, че иска да се съберем. Тогава аз обаче се колебаех... и доста се дърпах, защото вече се чудех за какво да се събираме. Онова нещо, за което се борех.... ами мисля, че то никога няма да се върне. И двамата сме коренно различни от преди. И все пак се събрахме, защото аз държа на него страшно много и ми се иска да си дадем шанс...
Сега... положението стои кофти за мен ОТНОВО.
Страх ме е... че пак ще се случи. Страх ме е от раздялата, от това, че ще трябва да продължа без него, а всичко около мен е свързано с него.
Има моменти, когато не се виждаме и си липсваме, но има моменти, когато аз самата започвам да се замислям дали няма да ми е по-добре без него след известно време, когато съм свикнала с мисълта че няма да сме заедно. Но не... всеки път се примирявам. Премълчавам всяка една дума... всичко. Само и само, за да се боря.... А струва ли си?
Не знам дали искам съвет или... някакво мнение, но се чувствам адски объркана. Не искам да го загубя, но и не искам да се чувствам така....
Първите месеци всичко беше страхотно, може би защото не исках да се привързвам и малките неща не ми правеха впечатление. Той се държеше мило, сякаш във всяка една секунда можеше да ме изгуби...
Беше ме много страх да се отдам на чувствата и след поредица от грешки, които го нараниха, все пак успях. Тогава всичко се преобърна... аз бях тази, която се страхуваше да не го загуби. Първо се успокоявах с факта, че той беше до мен, когато се държах грубо с него... така, че ще си понеса последствията. Тоест един вид ми се връща за моето поведение. В продължение на няколко месеца усещах, че нещо ще стане.... постоянно му го повтарях и може би и там сгреших. Стана. Разделихме се, този път по негова воля.
Излишно е да казвам колко ми беше гадно... но аз не се отказах, а реших да се боря. Не ми пукаше, че всички около мен бяха против. Това беше без значение, защото аз знаех, че трябва да опитам.
И така, в продължение на месец- събирания и раздели. Дори им загубих бройката.... през този период той си намери друго момиче, а аз друго момче. Но минаваше известно време и просто... се виждахме. Аз осъзнах, че не мога така и казах на другото момче истината. В същото време и той се раздели с другата... и ме потърси. Реши, че иска да се съберем. Тогава аз обаче се колебаех... и доста се дърпах, защото вече се чудех за какво да се събираме. Онова нещо, за което се борех.... ами мисля, че то никога няма да се върне. И двамата сме коренно различни от преди. И все пак се събрахме, защото аз държа на него страшно много и ми се иска да си дадем шанс...
Сега... положението стои кофти за мен ОТНОВО.
Страх ме е... че пак ще се случи. Страх ме е от раздялата, от това, че ще трябва да продължа без него, а всичко около мен е свързано с него.
Има моменти, когато не се виждаме и си липсваме, но има моменти, когато аз самата започвам да се замислям дали няма да ми е по-добре без него след известно време, когато съм свикнала с мисълта че няма да сме заедно. Но не... всеки път се примирявам. Премълчавам всяка една дума... всичко. Само и само, за да се боря.... А струва ли си?
Не знам дали искам съвет или... някакво мнение, но се чувствам адски объркана. Не искам да го загубя, но и не искам да се чувствам така....