Eddie
10-16-2009, 22:18
-„Влакът за София ще пристигне в 7 и 33 минути” – обяви диспечърката на гарата. Баща ми ме погледна и учудено попита да не съм объркал часа. Аз му отвърнах, че с даскалицата сме се разбрали да тръгнем с влака в 7 и 30, но за нещастие тя закъсняваше. И то каква даскалица. На 63 години беше, пред пенсия, започнала леко да изкуфява, може би от дългите години стаж. Знаех я от часовете по география, че е леко „хахо”, но с нищо не подсказваше това което ме очаква...
Трябва да напиша още няколко уводни думи за да стане ясна ситуацията в която бях попаднал. Денят беше 29 март, датата на която се сменя часовника и спим с един час по-малко. От горе на всичко беше неделя – възможно най-неудобния ден да се пътува на далече с влак и афтобус поради разредените разписания.
Та стана 7 и 33 минути и аз и баща ми, който беше ме докарал до гарата, видяхме как влака дойде и замина. Рекох си, че поради някакво мое нелепо невежество, не бяхме се разбрали с госпожата за часа и продължихме търпеливо да чакаме. В 8 без 20 пред гарата спря едно такси и от него на бърза крачка една кльощава фигура с русо боядисана, къдрава кратуна – въпросната даскалица, дойде при мен в гарата. И тук се започна едно вайкане и оплакване как се била оспала, не била си нагласила часовника и т.н. После пак вайкане как ще се прехвърлим на влак за Ловеч и от там на Троян. Тази жена направо шашна касиерките със своята наглост и глупост. В крайна сметка стана ясно, че е най-добре от София да се вземе афтобус до Троян. Аз реших да изляза малко на чист и студен въздух та да се успокоя, че бях започнал да се изнервям и оставих бащата и „Старата госпожа” да си говорят. Вън все пак реших да попитам на гишетата за афтобусни билети ако могат да ми дадат някакъв телефон на централна гара София за да разбера какви афтобуси има от там до Троян. Дадоха ми един телефон, аз позвънях и едно пискливо женско гласче троснато ми отговори „Това не е централна гара” и ми затвори. До тук с опитите ми да оредя нещата. Сядам и чакам.
8 и 25 – излизаме вън при релсите да чакаме. Баща ми ме подръпна леко на страна и каза „Сине тая жена е луда, все още имаш време да се откажеш”. Да речем, че 25% от мене в този момент бяха на мнението на татко, но други 75% ми казваха, че съм положил толкова труд за тези 2 месеца да направя сайта и да го представя на състезанието, че не е сега момента да се отказвам. Качихме се във влака и за щастие не беше с купета и успях да седна малко на страна от нея до един симпатичен старец с готина брадичка, който си пишеше нещо. Сложих си слушалките в ушите и се озовах в приятната компания на death метъла и зачаках търпеливо да пристигнем.
10 без нещо бяхме вече в София. Тук вече даскалицата се равихри и ме остави с отворена уста. Незнаех, че да излезеш от гарата е такова премеждие. Трябваше бързо да стигнем до афтогората която беше на 200 метра. Още не мога да си обесня тази 60 годишна бабичка от къде намери тези сили да развива такава зашеметяваща скорости на тичане с целия този багаж в ръцете и на гърба. Аз едвам успявах да подтичвам след нея, боже господи сега като се сетя каква гледка сме били.
Изходът на гарата е една ОГРОМНА отворена порта която трябва да си сляп да не я видиш и аз бях ужасен като видях как тази жена се насочи стремително към една малка вратичка, влезе вътре и възкликна учудено „А, тук не е изхода”. Показах и аджеба на къде трябва да се върви, излязохме и пак на бегом отидохме в афтогарата. За пръв път в живота си виждам токова гишета. Започнаха един разходки между информация и най-различни гишета докато накрая открихме афтобус който пътува в неделя до Троян. Но той тръгваше чак в 11 и 30 а сега беше едва 10 и 30. Излязохме вън да чакаме.
По едно време госпожата предложи аз да се разходя на някъде половин час, а тя ще пази багажа и после ще се сменим. Аз разбира се се съгласих. Като човек който не пътува много често, много обичам да разглеждам новите градове в които попадна и първата ми работа е да намирам къде се продават баничките. Излизох навън и почнах да вървя по главната улица, право на пред до където ме отведе, без да знам къде се намирам. За нещастие започна да вали, но не ми попречи да продължа да вървя напред и да разглеждам наоколо и да се кефа като малко дете на близалка. Стигнах до Лъвов мост и го гледах с възхищение. Струваше ми се ужасно красиво, особено като погледна сградите надоло по булеварда. На Софиянци може да им се струва смешно, как съм реагирал, но хората като мен от „провинцията” не виждат подобни гледки всеки ден.
Върнах се при „Старата госпожа” (някои съученици заради този прякор я наричаха „Ювентос”). На нея вече никъде не й се ходеше заради дъжда и остана до мен. Изведнъж извади 3-4 вафли и започна да си похапва. След първата която изяде реши да попита дали искам. Аз откзах, но тя продължи да опорства. Наложи ми се да й обеснявам, че сутринта съм се бил натъпкал здравата и не съм гладен. В този сюблимен момент ми идеше да и фрасна един (какъвто съм 95 килограма, а тя някакви си 40 направо щях да я търколна в локвата в несфяст), да си хвана влака влака и да се прибера. Но тук се обадиха едни вече останали около 55% от мене които искат да продължа напред и кротнах. Трябва да спомена, че доброто ми възпитание, не ми позволява да се нервирам и да удрям хората, затова показвайки „търпение и разбиране” накрая тя беше очарована от мене колко зряло съм се държал.
В 11 и 30 се качихме в афтобуса. Тя упорито настояваше да седнем отпред, защото й прилушавало, но аз с триста зора успях да се измъкна от нея и да седна отзад. Сам самичък, разположил се в почти излегнато положение, на цели две седалки прекарах 3 часовото пътуване слушайки този път power метъл.
2 и 30 – Афтобуса пристигна в Троян. Вън какво хубаво слънце беше изгряло. Направо ми се пълнеше душата от кеф като гледах якото време време. Но уви само времето беше приятно. Оказало се, че до мойта даскалица била седнала една учителка от Благоевград, която водела 2 момичета на това състезание. Още със слизането „Старата госпожа” ме хвана за ръката и ме задърпа на бърз ход да излезем от афтогарата от задната страна. От зад благоевградчанката завика да се върнем и да си хванем заедно такси и да отидем до „Парк Хотел Троян”. Аз също предложих да отидем с тях, но след като успяхме да завием в някаква забутана уличка моята даскалица ми обясни, че тази госпожа не спряла да говори и била ужасно досадна.
Тръгнахме пеша да търсим хотела, но без успех. Никъде в града не намерихме табела която да обозначава на къде е. Тогава даскалицата реши да пита някой миновач. Но неделя слетобед незнам дали ви говири нещо – няма жив човек по улиците на града. Съгледахме мъж и жена запътили се на някъде и тръгнахме към тях да ги попитаме. Отидох при тях и учтиво казах „Извините знаете ли къде е Парк Хотел Троян”. За съжеления предишното изречение само ми се искаше да го напиша, но не се състоя. Всъщност на 50 метра разстояние от тях „Старата госпожа” размаха ръка високо във въздуха и извика силно все едно е на стадион „Парк Хотел Троян, Парк Хотел Троян” Хората се спряха и ни погледнаха стреснати. След малко даскалицата реши да добави „къде е Парк Хотел Троян”. Не бях брал скоро такъв срам. Хората ни опътиха на къде да вървим. Но уви пак не успяхме да се опиентираме и решихме да попитаме други минувачи, където историята се повтори отново. Тази жена няма елементарна култура...
Оказа се, че хотела е на едно възвишение малко извън града, изкачихме се, настанихме се и аз бях огладнял и реших да се разходя из града да го разгледам и да нямеря нещо за ядене. Разбира се първото нещо което реших да потърся беше баничарница, ама скоро се усетих, че няма толкова луди хора дето в неделя слетобед да печът закуски. Поне успях да разгледам града. Намерих къде е общината, където утре трябваше да си представям сайта, минах по всичките мостове на реката, разгледах площада, в един хранителен магазин успях да си купя два кроасана, намерих и по-пряк път до афтогарата за на връщане. За жалост отново заваля и реших да се прибирам.
В хотела се оказа че вече са пристигнали и другите състезатели. В моята стая бяха настанили още две момчета. Те бяха от доста голяма група, но не си спомням от кой град бяха. Имаха млада, доста амбициозна ръководителка която все им даваше зор, защото утре трябваше да показват сайтовете си, а още не ги бяха довършили. Единия от тяхната група дето беше в друга стая сайта му беше само на photoshop направен без капка код написан по него. И тук стана страшното. Имаха лаптопи с тях и се оказа, че са върли чалга фенове. Оказаха се пичове обаче, но нямаше много време да се опознаваме, защото трябваше да си довършват сайтовете. Някъде към 11 вечерта вече бяха изпили по 2 кафета и по 2 коли и се канеха цяла нощ да бодуват и кодират. Аз реших да поспя и ги помолих поне чалгата да намалят. Заспах и някъде към 1 часа бях разбуден от викове „Йес стана, имаме сайт, леле имаме сайт, не мога да повярвам”. Пак заспах. По някое време отново бях разбуден от силни викове по адрес на майките на лаптопите, майката на интернета, майката на php-то, майката на едитора, общо взето майката на почти всичко – явно работата им не вървеше. Сутринта в 7 и 30 се събудих и гледам двамата на леглото, единия спи, а другия гледа тъпо с едно око монитора на лаптопа и цъка небрежно по клавиатурата.
Влезе ръководителката им и те й се похвалиха, че са готови. Тя ги съсна да стават. Но иди ги дигни след цяла нощ бодуване. „Старата госпожа” дойдо към 8 да ми дава зор и аз й казах, че отивам на вън да се разкарам и да хапна нещо и после ще се видим в общината.
Леко останах разочарован от този град. Така и не намерих баничарница. Задоволих се с някаква студена закуска купена от една бутка близо до афтогарата.
В 9 часа започна състезанието. Аз бях 9-ти под ред. Всички насядаха и впериха очи в презентиращия. Леко се притесних. По принцип не се смущавам да говоря пред непознати, ама този път напрежението ми дойде в повече. Настана моя ред. Изправям се най-отпред. Отварям операта, въвеждам линка на страницата и започвам да представям. Стигам до страницата с галерията, цъквам върху линка и браузера забива. Направо в този момент усетих как ме изби студена пот. Цъкам тук, цъкам там, нищо не реагира. Погледнах напред и видях как един възрастен чичко от жирито ми се смее, и странно, но смеха му ми подейства успокояващо и с ctr+alt+del изключих браузера и пуснах Internet Explorer. Свърших си презентацията и спокойно се върнах на мястото си.
Малко след мен беше един господин който представяше сайт за някакво селце. Като се стигна до момента когато журито попита дали има въпроси от публиката едно от момчетата в моята хотелска стая се изправи и каза „Господинът който сега презентира е участвал и в други състезания и ги е печелил и след товя обявява, че дизайнът не е негов, а си го е купил. Сега искам да попитам дали отново е постъпил така или сам си е правил сайта”. При което за всеобщо изумление момчето отпред заяви „Ми плати си и ти, и ти ще спечелиш”. След това никой не каза нищо повече. Накрая се оказа, че са го дисквалифицирали. Но мен ме потресе неговата наглост. За два дена бях вече се срещнал с толкова много простотия и все се намираше нещо което да ме учуди.
Афтобуса за София ни беше в 3 часа, но ние бяхме на афтогарата в два часа и чакахме. Седяхме на една пейка и чат пат провеждахме кратки разговори. По едно време пак огладнях и отидох до близкия магазин да си взема чипс. Почерпих госпожата, изядох го, ама ми се припи вода, и пак отидох до магазина да си купя минерална вода. Това малко шишенце го изпих на един дъх, хвърлих го в коша и се върнах при даскалката. Тамън сядам на пейката и тя ми подава едно левче и ми казва „Ще идеш ли до магазина да ми купиш едно шишенце минерална вода, че не ми се разкарва”. В този момент просто ми идеше да й се разкрещя: „Пача тъпа с пачите, не видя ли, че два пъти ходих до магазина в последните 5 минути, толкова ли не можа да се сетиш, че ти се пие вода”. В този момент отново си представих как я удрям и пада безпомощна в локвата и се смея на трупа й, но уви пусто възпитание само и се усмихнах и й казах „Разбира се” и отидох да й купя вода.
В 3 часа потеглихме обратно за София. Но разбира се лошия късмет пак се навърташе наблизо и се оказа, че от днес влизал друг маршрут на афтобуса и щял да пристигне не за 3, а за 4 часа. Емиии какво да се прави. Това е живота. „Старата госпожа” седна отпред, аз сам отзад и отново 4 часа се наслаждавах на поредната метъл фиеста. Поне стюардесата хващаше окото.
7 без 5 минути – пристигане в София. Пак на бегом от афтогарата до гарата. В 7 часа тръгва международния влак, но за щастие имаше 10 минути закъснение. Взехме си билети и излезнахме вън. Обаче международния влак тук се разделял на две части. Едната вървяла на майната си, а другата към Пловдив. Ние попитахме къде е влака и ни опътиха към този дето отива на майната си. Влизаме вътре и най-спокойно се настаняваме в купето. Покрай нас мина една жена и ние за да сме сигурни я попитахме дали това е нашия влак. С ужас установихме, че не е. Изскочихме навън и гледаме нашия на половин километър разстояние и дай, дай на бегом. По средата на пътя госпожата се обръща към мен и ме пита „Билетите у теб ли са”. И аз си викам wtf, отговорих „Не” и се затичах на обратно във влака да ги търся. Отивам във нашето купе и гледам два мазни мангала разположили се царски. Отварям вратата и най-учтиво питам „Много се извинявам, но случайно да сте виждали два билета” и единия отговаря „Да, ама ги хвърлихме в кошчето”. Човека бръкна и ми ги извади. Аз с пълна пара изхвърчах на вън и в крайна сметка се качихме на нашия влак, запъхтяни, измъчени, но най-после постигнали целта си.
Бяхме сами в купето. Вън вече беше тъмно. Бледата светлина която идваше от слабата лампа едвам осветяваше пространството. „Ювентос” беше седнал до прозореца, а аз в срещуположния ъгъл до вратата. Бръчките по лицето и хвърляха сенски и скулите й изпъкваха още повече. Имаше много страховит вид на тази светлина. Разговора тръгна в особена посока. Започна да ми говори как всичко правела за учениците. Тя била обявявана за учител за годината, нямало какво повече да постигне в кариерата си. Негодуваше спрямо другите учители, как не си вършели работата. Наговори ми доста злобни приказки особено по адрес на даскалите по информатика, които не били заинтересовани да си вършат работата и не учели учениците на нищо. Идваше ми доста да поспоря с нея на тази тема, но не исках да си хабя нервите и затова само я слушах. Слушах и си правех изводи. И друг път се бях срещал с хора с нейния начин на мислене. Това са хора с остаряло и типично българско мислене. Подразних се на това, че и тя се мисли за съвършенна и винаги вината е у някой другиго. Някой друг трябва да й свърши нейната работа и накрая тя да си припише заслугите. Плаша се. Хора замислете се малко как се държите.
Трябва да напиша още няколко уводни думи за да стане ясна ситуацията в която бях попаднал. Денят беше 29 март, датата на която се сменя часовника и спим с един час по-малко. От горе на всичко беше неделя – възможно най-неудобния ден да се пътува на далече с влак и афтобус поради разредените разписания.
Та стана 7 и 33 минути и аз и баща ми, който беше ме докарал до гарата, видяхме как влака дойде и замина. Рекох си, че поради някакво мое нелепо невежество, не бяхме се разбрали с госпожата за часа и продължихме търпеливо да чакаме. В 8 без 20 пред гарата спря едно такси и от него на бърза крачка една кльощава фигура с русо боядисана, къдрава кратуна – въпросната даскалица, дойде при мен в гарата. И тук се започна едно вайкане и оплакване как се била оспала, не била си нагласила часовника и т.н. После пак вайкане как ще се прехвърлим на влак за Ловеч и от там на Троян. Тази жена направо шашна касиерките със своята наглост и глупост. В крайна сметка стана ясно, че е най-добре от София да се вземе афтобус до Троян. Аз реших да изляза малко на чист и студен въздух та да се успокоя, че бях започнал да се изнервям и оставих бащата и „Старата госпожа” да си говорят. Вън все пак реших да попитам на гишетата за афтобусни билети ако могат да ми дадат някакъв телефон на централна гара София за да разбера какви афтобуси има от там до Троян. Дадоха ми един телефон, аз позвънях и едно пискливо женско гласче троснато ми отговори „Това не е централна гара” и ми затвори. До тук с опитите ми да оредя нещата. Сядам и чакам.
8 и 25 – излизаме вън при релсите да чакаме. Баща ми ме подръпна леко на страна и каза „Сине тая жена е луда, все още имаш време да се откажеш”. Да речем, че 25% от мене в този момент бяха на мнението на татко, но други 75% ми казваха, че съм положил толкова труд за тези 2 месеца да направя сайта и да го представя на състезанието, че не е сега момента да се отказвам. Качихме се във влака и за щастие не беше с купета и успях да седна малко на страна от нея до един симпатичен старец с готина брадичка, който си пишеше нещо. Сложих си слушалките в ушите и се озовах в приятната компания на death метъла и зачаках търпеливо да пристигнем.
10 без нещо бяхме вече в София. Тук вече даскалицата се равихри и ме остави с отворена уста. Незнаех, че да излезеш от гарата е такова премеждие. Трябваше бързо да стигнем до афтогората която беше на 200 метра. Още не мога да си обесня тази 60 годишна бабичка от къде намери тези сили да развива такава зашеметяваща скорости на тичане с целия този багаж в ръцете и на гърба. Аз едвам успявах да подтичвам след нея, боже господи сега като се сетя каква гледка сме били.
Изходът на гарата е една ОГРОМНА отворена порта която трябва да си сляп да не я видиш и аз бях ужасен като видях как тази жена се насочи стремително към една малка вратичка, влезе вътре и възкликна учудено „А, тук не е изхода”. Показах и аджеба на къде трябва да се върви, излязохме и пак на бегом отидохме в афтогарата. За пръв път в живота си виждам токова гишета. Започнаха един разходки между информация и най-различни гишета докато накрая открихме афтобус който пътува в неделя до Троян. Но той тръгваше чак в 11 и 30 а сега беше едва 10 и 30. Излязохме вън да чакаме.
По едно време госпожата предложи аз да се разходя на някъде половин час, а тя ще пази багажа и после ще се сменим. Аз разбира се се съгласих. Като човек който не пътува много често, много обичам да разглеждам новите градове в които попадна и първата ми работа е да намирам къде се продават баничките. Излизох навън и почнах да вървя по главната улица, право на пред до където ме отведе, без да знам къде се намирам. За нещастие започна да вали, но не ми попречи да продължа да вървя напред и да разглеждам наоколо и да се кефа като малко дете на близалка. Стигнах до Лъвов мост и го гледах с възхищение. Струваше ми се ужасно красиво, особено като погледна сградите надоло по булеварда. На Софиянци може да им се струва смешно, как съм реагирал, но хората като мен от „провинцията” не виждат подобни гледки всеки ден.
Върнах се при „Старата госпожа” (някои съученици заради този прякор я наричаха „Ювентос”). На нея вече никъде не й се ходеше заради дъжда и остана до мен. Изведнъж извади 3-4 вафли и започна да си похапва. След първата която изяде реши да попита дали искам. Аз откзах, но тя продължи да опорства. Наложи ми се да й обеснявам, че сутринта съм се бил натъпкал здравата и не съм гладен. В този сюблимен момент ми идеше да и фрасна един (какъвто съм 95 килограма, а тя някакви си 40 направо щях да я търколна в локвата в несфяст), да си хвана влака влака и да се прибера. Но тук се обадиха едни вече останали около 55% от мене които искат да продължа напред и кротнах. Трябва да спомена, че доброто ми възпитание, не ми позволява да се нервирам и да удрям хората, затова показвайки „търпение и разбиране” накрая тя беше очарована от мене колко зряло съм се държал.
В 11 и 30 се качихме в афтобуса. Тя упорито настояваше да седнем отпред, защото й прилушавало, но аз с триста зора успях да се измъкна от нея и да седна отзад. Сам самичък, разположил се в почти излегнато положение, на цели две седалки прекарах 3 часовото пътуване слушайки този път power метъл.
2 и 30 – Афтобуса пристигна в Троян. Вън какво хубаво слънце беше изгряло. Направо ми се пълнеше душата от кеф като гледах якото време време. Но уви само времето беше приятно. Оказало се, че до мойта даскалица била седнала една учителка от Благоевград, която водела 2 момичета на това състезание. Още със слизането „Старата госпожа” ме хвана за ръката и ме задърпа на бърз ход да излезем от афтогарата от задната страна. От зад благоевградчанката завика да се върнем и да си хванем заедно такси и да отидем до „Парк Хотел Троян”. Аз също предложих да отидем с тях, но след като успяхме да завием в някаква забутана уличка моята даскалица ми обясни, че тази госпожа не спряла да говори и била ужасно досадна.
Тръгнахме пеша да търсим хотела, но без успех. Никъде в града не намерихме табела която да обозначава на къде е. Тогава даскалицата реши да пита някой миновач. Но неделя слетобед незнам дали ви говири нещо – няма жив човек по улиците на града. Съгледахме мъж и жена запътили се на някъде и тръгнахме към тях да ги попитаме. Отидох при тях и учтиво казах „Извините знаете ли къде е Парк Хотел Троян”. За съжеления предишното изречение само ми се искаше да го напиша, но не се състоя. Всъщност на 50 метра разстояние от тях „Старата госпожа” размаха ръка високо във въздуха и извика силно все едно е на стадион „Парк Хотел Троян, Парк Хотел Троян” Хората се спряха и ни погледнаха стреснати. След малко даскалицата реши да добави „къде е Парк Хотел Троян”. Не бях брал скоро такъв срам. Хората ни опътиха на къде да вървим. Но уви пак не успяхме да се опиентираме и решихме да попитаме други минувачи, където историята се повтори отново. Тази жена няма елементарна култура...
Оказа се, че хотела е на едно възвишение малко извън града, изкачихме се, настанихме се и аз бях огладнял и реших да се разходя из града да го разгледам и да нямеря нещо за ядене. Разбира се първото нещо което реших да потърся беше баничарница, ама скоро се усетих, че няма толкова луди хора дето в неделя слетобед да печът закуски. Поне успях да разгледам града. Намерих къде е общината, където утре трябваше да си представям сайта, минах по всичките мостове на реката, разгледах площада, в един хранителен магазин успях да си купя два кроасана, намерих и по-пряк път до афтогарата за на връщане. За жалост отново заваля и реших да се прибирам.
В хотела се оказа че вече са пристигнали и другите състезатели. В моята стая бяха настанили още две момчета. Те бяха от доста голяма група, но не си спомням от кой град бяха. Имаха млада, доста амбициозна ръководителка която все им даваше зор, защото утре трябваше да показват сайтовете си, а още не ги бяха довършили. Единия от тяхната група дето беше в друга стая сайта му беше само на photoshop направен без капка код написан по него. И тук стана страшното. Имаха лаптопи с тях и се оказа, че са върли чалга фенове. Оказаха се пичове обаче, но нямаше много време да се опознаваме, защото трябваше да си довършват сайтовете. Някъде към 11 вечерта вече бяха изпили по 2 кафета и по 2 коли и се канеха цяла нощ да бодуват и кодират. Аз реших да поспя и ги помолих поне чалгата да намалят. Заспах и някъде към 1 часа бях разбуден от викове „Йес стана, имаме сайт, леле имаме сайт, не мога да повярвам”. Пак заспах. По някое време отново бях разбуден от силни викове по адрес на майките на лаптопите, майката на интернета, майката на php-то, майката на едитора, общо взето майката на почти всичко – явно работата им не вървеше. Сутринта в 7 и 30 се събудих и гледам двамата на леглото, единия спи, а другия гледа тъпо с едно око монитора на лаптопа и цъка небрежно по клавиатурата.
Влезе ръководителката им и те й се похвалиха, че са готови. Тя ги съсна да стават. Но иди ги дигни след цяла нощ бодуване. „Старата госпожа” дойдо към 8 да ми дава зор и аз й казах, че отивам на вън да се разкарам и да хапна нещо и после ще се видим в общината.
Леко останах разочарован от този град. Така и не намерих баничарница. Задоволих се с някаква студена закуска купена от една бутка близо до афтогарата.
В 9 часа започна състезанието. Аз бях 9-ти под ред. Всички насядаха и впериха очи в презентиращия. Леко се притесних. По принцип не се смущавам да говоря пред непознати, ама този път напрежението ми дойде в повече. Настана моя ред. Изправям се най-отпред. Отварям операта, въвеждам линка на страницата и започвам да представям. Стигам до страницата с галерията, цъквам върху линка и браузера забива. Направо в този момент усетих как ме изби студена пот. Цъкам тук, цъкам там, нищо не реагира. Погледнах напред и видях как един възрастен чичко от жирито ми се смее, и странно, но смеха му ми подейства успокояващо и с ctr+alt+del изключих браузера и пуснах Internet Explorer. Свърших си презентацията и спокойно се върнах на мястото си.
Малко след мен беше един господин който представяше сайт за някакво селце. Като се стигна до момента когато журито попита дали има въпроси от публиката едно от момчетата в моята хотелска стая се изправи и каза „Господинът който сега презентира е участвал и в други състезания и ги е печелил и след товя обявява, че дизайнът не е негов, а си го е купил. Сега искам да попитам дали отново е постъпил така или сам си е правил сайта”. При което за всеобщо изумление момчето отпред заяви „Ми плати си и ти, и ти ще спечелиш”. След това никой не каза нищо повече. Накрая се оказа, че са го дисквалифицирали. Но мен ме потресе неговата наглост. За два дена бях вече се срещнал с толкова много простотия и все се намираше нещо което да ме учуди.
Афтобуса за София ни беше в 3 часа, но ние бяхме на афтогарата в два часа и чакахме. Седяхме на една пейка и чат пат провеждахме кратки разговори. По едно време пак огладнях и отидох до близкия магазин да си взема чипс. Почерпих госпожата, изядох го, ама ми се припи вода, и пак отидох до магазина да си купя минерална вода. Това малко шишенце го изпих на един дъх, хвърлих го в коша и се върнах при даскалката. Тамън сядам на пейката и тя ми подава едно левче и ми казва „Ще идеш ли до магазина да ми купиш едно шишенце минерална вода, че не ми се разкарва”. В този момент просто ми идеше да й се разкрещя: „Пача тъпа с пачите, не видя ли, че два пъти ходих до магазина в последните 5 минути, толкова ли не можа да се сетиш, че ти се пие вода”. В този момент отново си представих как я удрям и пада безпомощна в локвата и се смея на трупа й, но уви пусто възпитание само и се усмихнах и й казах „Разбира се” и отидох да й купя вода.
В 3 часа потеглихме обратно за София. Но разбира се лошия късмет пак се навърташе наблизо и се оказа, че от днес влизал друг маршрут на афтобуса и щял да пристигне не за 3, а за 4 часа. Емиии какво да се прави. Това е живота. „Старата госпожа” седна отпред, аз сам отзад и отново 4 часа се наслаждавах на поредната метъл фиеста. Поне стюардесата хващаше окото.
7 без 5 минути – пристигане в София. Пак на бегом от афтогарата до гарата. В 7 часа тръгва международния влак, но за щастие имаше 10 минути закъснение. Взехме си билети и излезнахме вън. Обаче международния влак тук се разделял на две части. Едната вървяла на майната си, а другата към Пловдив. Ние попитахме къде е влака и ни опътиха към този дето отива на майната си. Влизаме вътре и най-спокойно се настаняваме в купето. Покрай нас мина една жена и ние за да сме сигурни я попитахме дали това е нашия влак. С ужас установихме, че не е. Изскочихме навън и гледаме нашия на половин километър разстояние и дай, дай на бегом. По средата на пътя госпожата се обръща към мен и ме пита „Билетите у теб ли са”. И аз си викам wtf, отговорих „Не” и се затичах на обратно във влака да ги търся. Отивам във нашето купе и гледам два мазни мангала разположили се царски. Отварям вратата и най-учтиво питам „Много се извинявам, но случайно да сте виждали два билета” и единия отговаря „Да, ама ги хвърлихме в кошчето”. Човека бръкна и ми ги извади. Аз с пълна пара изхвърчах на вън и в крайна сметка се качихме на нашия влак, запъхтяни, измъчени, но най-после постигнали целта си.
Бяхме сами в купето. Вън вече беше тъмно. Бледата светлина която идваше от слабата лампа едвам осветяваше пространството. „Ювентос” беше седнал до прозореца, а аз в срещуположния ъгъл до вратата. Бръчките по лицето и хвърляха сенски и скулите й изпъкваха още повече. Имаше много страховит вид на тази светлина. Разговора тръгна в особена посока. Започна да ми говори как всичко правела за учениците. Тя била обявявана за учител за годината, нямало какво повече да постигне в кариерата си. Негодуваше спрямо другите учители, как не си вършели работата. Наговори ми доста злобни приказки особено по адрес на даскалите по информатика, които не били заинтересовани да си вършат работата и не учели учениците на нищо. Идваше ми доста да поспоря с нея на тази тема, но не исках да си хабя нервите и затова само я слушах. Слушах и си правех изводи. И друг път се бях срещал с хора с нейния начин на мислене. Това са хора с остаряло и типично българско мислене. Подразних се на това, че и тя се мисли за съвършенна и винаги вината е у някой другиго. Някой друг трябва да й свърши нейната работа и накрая тя да си припише заслугите. Плаша се. Хора замислете се малко как се държите.