PDA

View Full Version : Огледалото



anji7o0o
10-19-2009, 20:47
Здравейте от мен!!! Казвам се Анжела и с една моя приятелка започнахме да пишем книга. Ето и първа глава. Ако ви е станала интересна, моля пишете, ще кача още глави. моля за вашите коментари, за нас е много важно да знаем какво мислите за нашето романче! Много целувки и усмивки от мен!!! :-) :)



ПЪРВА ГЛАВА

ПЪЛНОЛУНИЕТО

Поредната самотна нощ. Съзерцаваща звездите, тя слушаше Skillet, излегнала се на леглото, кръстосала краката си. От силната музика, звучаща в ушите й, не чуваше мислите си. Което бе всъщност добре. Тази нощ беше прекрасна. Единствено за това мислеше. Луната бе цяла, нескрита от нищо. Сети се за поверието да не гледа небето в пълнолуние и напук остави погледа си точно там. Облаците си бяха отишли и всички милиони малки звездички се виждаха. Една се стрелна по небосклона и се скри зад хълма. „ Трябва да си пожелая нещо!” Веднага се досети тя и единственото, което й идваше на ума беше Ейдън, най-красивото момче в училище. „ Не мога да си го пожелая! „ Засмя се на абсурдността. Остана загледана в небето и се заигра с черните си кожени гривни. Спря музиката и свали слушалките.
Вече бе късно през нощта и уличните шумове бяха заглъхнали. Най-прекрасното на това време от денонощието беше тишината. Тишината я изпълваше с божествено спокойствие, което бе рядкост за нея.
Изведнъж пулсът й рязко се покачи, сърцето й сякаш се опитваше да искочи, задъха се и всичко около нея се завъртя с невероятна скорост. Изправи се до седнало положение и сложи ръка на гърдите си. „Какво ми става?!” Сърцето под ръката й туптеше като обезумяло. Всичко пред очите й започна да почернява, докато картината напълно изчезна. „ Ослепявам ли?!”Единственото, което чуваше, бе все повече ускоряващият се ритъм на сърцето си, който звучеше като тъпан, бит до краен предел, и рязко контрастираше с неестествената тишина наоколо. Като че ли бе попаднала в бездънна яма насред пустинята. Започна да опипва наоколо, за да се увери, че наистина не е на такова място. С успокоение откри, че все още е в леглото си. Тежка въздишка излезе из устата й.
Тогава се случи. Видя себе си с надянато измъчено изражение. Сълзи се стичаха по бузите й едновременно във видението и в реалността. В картината пред нея момичето протегна ръка, сякаш да я достигне. След това всичко изчезна.бавно започна да си възвръща зрението, после и стаята спря да се върти. „ Нима това бях аз? Момичето поразително приличаше на мен, но в същото време беше и толкова различна. Отличаваха я само прекрасната дълга коса и сапфирено-сините очи. А и беше толкова изстрадала. Защо ще страдам аз?”
Постоя още малко, загледана в гардероба отсреща, след което отново легна и погледна през таванското прозорче. Звездите, които допреди малко ясно се виждаха, сега сякаш бяха изчезнали. Небето бе катранено-черно, без нито една светлинка. Единствено един голям тъмносив облак скриваше луната. „Май хората са прави. Не бива да гледам луната при пълнолуние.”
Въпреки че бе изморена от изминалия ден, тя сложи отново слушалките и усили на max thousand foot krutch, за да не може някоя случайно лутаща се мисъл да достигне до нея. „Май наистина е по-добре, като не мисля.”
След малко под звуците, неподходящи за спане, дори за слушане от някои хора, тя се потопи в блажен сън.

stefity
10-19-2009, 23:06
Пхахахах :lol: :lol: :lol: :lol:

BePoHuKa
10-20-2009, 02:15
^^ Стефи като ще отправяш глупави коментари, по-добре въобще не ги споделяй ;) Мисля, че добре ви се е получило и ще ми е интересно да видя как ще развиете историята. :) Напомня ми на времето когато и аз си писах книга с приятелки, но в крайна сметка я забравихме.. :?

anji7o0o
10-20-2009, 16:45
Благодаря за коментара :) ето и втора глава

БЯГ

Сутрешното слънце заигра по очертанията на лицето й. Тя се обърна на другата страна с надеждата да удължи нощта. Нямаше никакво желание да посреща новия ден. Нещо странно се случваше с нея и тя не можеше да си го обясни. Неведението я вбесяваше, но и плашеше до смърт. Беше сигурна, че това не е просто плод на въображението й. Ужасяваше се от спомена за собствения си образ, който натрапчиво изплуваше в съзнанието й. Реши, че е недопустимо да лежи повече, но все пак не направи усилие да стане от леглото. Обърна се и се загледа в тавана. Това често й помагаше да избистри съзнанието си. Но този път беше повече от объркана, беше шокирана, ужасена, не знаеше какво се случва и започваше да полудява.
- Кейс, миличка, закъсняваш за училище. – загриженият глас на майка й, който долетя откъм кухнята, я изправи на нокти. В това състояние последното, което искаше, беше да общува с други хора.
- Кейси Монгомъри, ако не се появиш в следващите две минути, ще ме принудиш да се кача горе и…- не искаше да слуша повече и усили на max музиката в ушите си. Вече не й пукаше, че ще закъснее. Не искаше да вижда никого.
Песента на Nickelback я откъсна от реалността, но спокойствието й не продължи дълго. Без никаква причина музиката постепенно затихна. Започна да натиска копчетата нервно, без да мисли кое точно попада под ръката й. Но без резултат. За сметка на това едно тихо, задавено ръмжане забуча в ушите й. Последва много силен трясък, наподобяващ счупване на дебел клон. Тътенът отекна в главата й и тя изтръпна. Спря плейъра и свали слушалките. Усети, че е обляна в студена пот и краката й са сковани.
Погледна към вратата и там видя ядосаната физиономия на майка си. Кейси не бе усетила кога се е качила и се страхуваше какво точно е успяла да види. Мелъни беше скръстила ръце пред гърдите си, наблюдаваше дъщеря си изпитателно и сякаш очакваше някакво логично обяснение за случващото се пред очите й.
- Има ли нещо, което трябва да знам? – думите й прозвучаха не толкова като въпрос, а по-скоро като укор.
- Знаеш, че мразя този въпрос! – за сравнително кратко време Кейси успя да дойде на себе си и реагира адекватно на въпроса.
Този отговор обаче далеч не беше достатъчен да задоволи родителското любопитство и загриженост.
- Мога ли да ти помогна с нещо, мила, наистина се тревожа за теб. Не мога да си обясня поведението ти напоследък. – Мелъни реши да смекчи тона, надявайки се да постигне по-голям успех.
- Мамо, наистина няма нищо съществено, което трябва да разбереш. Ако има нещо важно, ще те осведомя. Не искам да се тревожиш излишно. Просто не спах добре, предполагам заради пълнолунието. – Опитваше се да звучи убедително, но й беше трудно, имайки предвид мислите, които се лутаха без посока в главата й.
- Добре, няма да те разпитвам повече, но искам да знаеш, че можеш да ми имаш пълно доверие. Хайде, оставям те да се приготвиш. Чакам те долу, ще те откарам, но все пак побързай, нямаме много време.
В момента, в който майка й затвори вратата след себе си, Кейси изпита леко облекчение. Но за кратко. Мисълта, че ще се срещне със съучениците си и най-вече с най-добрата си приятелка – Тифъни, а тя не можеше да скрие нищо от нея, я върна в реалността.
Въпреки опасенията, опита да се организира, за да не се издава. Никой не биваше да разбира за случилото се снощи и тази сутрин. Щяха да я помислят за луда.
Непохватно се намъкна в избелелите си дънките, облече първата тениска, която видя, прокара гребена през косата си, грабна чантата и изхвърча по стълбите.


През целия ден в училище се опитваше да избягва Тифъни. Но това сякаш бе невъзможно. След толкова години приятелство бяха свикнали да са навсякаде заедно.
През голямото междучасие усети някой да върви зад нея.
- Хей, Кейси! Къде се губиш?- Тифъни я настигна и се опита да я прегърне. Момичето не отвърна
-Какво става с теб?- След кратко мълчание, усети че няма да получи отговор и продължи. -Нали знаеш че можеш да ми кажеш всичко?
Кейси въздъхна тежко и отвърна ядно.
- Защо днес всички ми повтарят само това? Добре съм. Нямате ли си собствени грижи, че се занимавате с моите .-Изстреля го на един дъх.
- Хей, не ми говори така. Тревожа се за теб, защото те обичам и твоите грижи са и мои. Познавам те отдавна и мога да преценя че нещо става с теб. Ако искаш не ми казвай, но знай, че съм насреща.
- Права си, извинявай. И все пак предпочитам днес да остана сама. Може ли?
Тифъни кимна леко в отговор, дари я с топла усмивка и се отдалечи. Кейси седна на наи-отдалечената маса в столовата и започна бавно да яде, като следеше колко пъти сдъвква всяка хапка, с надеждата да се успокои.


Пети час превеше контролно.Тишината бе разкъсвана единствено от звуците на пишещи ръце. Кейси започна нервно да тропа с крак. Почувства, че не може да стои на едно място. Усети студена пот да се появява на врата й и настръхна. Тогава чу тихото сподавено ръмжене от сутринта. Ръмжене, напомнящо й за вълк, приклекнал, готов да скочи във всеки един момент и да разкъса на прачета противника си. Потта започна по-обилно да се стича по настръхналите косъмчета, въпреки което тя изпита студ. Пръстите й се вкочаниха. ”Това е само спомен. Не се случва наистина. Просто съм го запомнила добре.” Сега обаче, за разлика от сутринта, последва и вик. Вик до болка познат. Вик, който тя чуваше, когато падне или се уплаши. Вик, който излиза точно от нейната уста, но далеч по–силен. Огледа се наоколо, но никой от замислено пишещите й съученици не издаваше признаци, че чуват смразяващият кръвта писък. Сложи ръка на устата си, уплашена, че всеки момент ще се обърнат към нея. Но викът не спря. Ужасена стана и избяга от стаята, като остави зад себе си изненаданите ученици и недоумяващия поглед на учителя.
Запъхтяна се спря едва когато стигна познатите люлки до училище. Чак тогава зловещият звук бе спрял.

kementari
10-21-2009, 15:21
Здравейте и от мен, другия автор :-D И на двете ни е ясно, че няма да е нещо велико.лично на мен ми е първият опит за нещо по-голямо от разказ.Понасяме критика, именно за това сме го качили тук, за да можем да чуем чуждото мнение и да поправим това, което не е добре, но как да стане това с коментари от типа на stefity, която не казва какво не й харесва.