"Скрити вопли" на Димчо Дебелянов [Архив]

lizzy

10-23-2009, 22:16

Не съм сигурна дали ще ти свърши работа - виж тук има за лир. герои и за стихотворението като цяло . :) Просто е трябвало да се разровиш малко повече из нета ;)

Стихотворението е миражно видение, картинно инсцениран спомен. Всеки спомен излъчва тъга дори само с невъзвратимостта си, особено когато е превърнат в мечта. Тогава всичко в живота е изгубено, изпепелено докрай, душата не вижда нищо светло напред, затова се извръща изцяло към миналото. Там щастието е било реално, живо. Оттук идва болката, обхванала изцяло лирическия субект. За него тя е и настояще, и бъдеще. Само споменът е в състояние да я разсее. Но магията му е мигновена. Това определя елегичния тон на творбата.

Елегиите на Димчо Дебелянов са между най-известните му творби. Те са стон по изгубеното щастие, примирение пред необратимостта на живота, в който за героя има вече само тъга, горчивина, съжаление ... и спомени.

„Скрити вопли” е глас на човешката мечта, мечта - илюзия - изповед или въображаем диалог с неприсъстващ, но някъде съществуващ събеседник - приятел, любима, сродна душа, която споделя спотаената драма.

В елегията въвеждащият пейзаж, запазвайки конкретно сетивните си очертания, се разстила като „пейзаж на душата” - изтерзана, измъчена, разочарована, уморена, изгубила устоите на живота си. Последна искра надежда мъждука там някъде назад в миналото, където всичко е чисто и светло, миражно красиво. Епитетите спазват една емоционална гама („тихи”, „плахи”, „безутешни”, „скръбни”, „нещастни”, „черна”...). Споменът извиква раздвижени картини, които се застъпват една с друга, обогатяват се с нови детайли като мозайки от едно видение, сякаш озарено от светлината на „старата икона”. Никъде Дебелянов не е така предметно конкретен, така сетивно осезаем, земен. Подробностите от всекидневието придобиват реликвено, чисто духовно внушение („бащината къща”, „старата на прага”, „безсилно рамо”...). Образите са познати, близки. Едновременно присъстват в руслото на националната ни литературна традиция, но и извън нея - вече като знак, символ на една духовна драма.
Лирическият субект е колкото сам, изолиран, толкова и един от тези „скръбни и нещастни”, понесъл общата орис. Подчертава го и местоименната форма - „ни” - 1 л., мн. ч. („що безутешни дни ни завещаха”). Това не нарушава нито интимността на драмата, нито доминиращия минорен план. И в редица други творби („Помниш ли, помниш ли тихия двор”) личната изповед звучи по-многообхватно като болка на всички сродни по житейски жребий души.

Времето в „Скрита вопли” протича в два пласта - минало и настояще. Миналото също се раздвоява: по-далечното - детството - оазис на щастие и радост; по-близкото - „безутешни дни”, отекнали у героя като душевна травма, пределно разочарование, сломена воля, крушение на съпротивата, което търси опора и надежда в ранните спомени. И ако картините от детството са предметно конкретизирани, близкото минало е разкрито с твърде абстрактни обобщени определения („скръбни и нещастни”, „ безутешни дни”). Настоящето клони неотстъпно към детството като негова рефлексия, носи го в себе си - спомен, стон, мимолетна самоизмамна надежда. Това паралелно течение на времето едновременно е извор на надежда и разочарование. То е водовъртеж, където се сблъскват реалните прозрения за действителността и романтичните илюзии за малко утеха, ласка, покой. Стихът звучи меланхолно, като вопъл на една нежна душа, чиста, смирена, смъртно наранена, която в кротко отчаяние изживява своето безпътие.
Лирическият субект при всички удари на съдбата е успял да ги съхрани в себе си като най-висша духовна ценност. Самите предмети излъчват пречистена етичност. Тя рефлектира в нежния досег на героя до всичко от света на детството и най-вече в пиетета към майката=
Дебеляновият стих се откроява с изключително изкуство на словото. Богато одареното поетическо въображение непрекъснато борави с разгърнати метафори. Поредицата им привнася особена визуалност в минорната трагичност на стихотворението и на цялата поезия на Дебелянов. И най-сложните психологически състояния придобиват сетивно картинен изказ: „С плахи стъпки ще събудиш в двора”, „аз дойдох да дочакам мирен заник, / че моето слънце своя път измина”, „тихи пазви тиха нощ разгръща”...
Много особена естетическа роля играе системата на повторенията. Рядко те са в рамките на една и съща фраза („тихи пазви тиха нощ разгръща”). Най-често се срещат в различни отделни стихове и така някак вълнообразно ни връщат към едни и същи нравствени внушения. Повторенията са твърде разнообразни - граматически и по същност: дословни, напълно идентични („плахи стъпки”, „радост плаха”; „смирено гасне”, „смирено влязъл”), но и твърде специфични, например: „шъпнеш тихи думи в тишината"- тук трикратното повторение не е звуково, а само смислово логично. В други случаи думите са почти синоними: „смирено влязъл”, но и „мирен заник”, „умора”, „морен поглед”, а в „старата икона” и „ старата на прага” едно слово се явява като различни части на речта.

Лирическият субект в Дебеляновата поезия извървява кратък, но главоломен духовен път - от безметежната романтична вяра в абсолютното „Вечно щастие”до горчивото отрезвяване. В „Скрити вопли” вътрешно емоционалното движение е твърде специфично:полетът на духа следва метафорично - картинното разгръщане на илюзията; психологическият трагизъм - пълното й разрушаване. То е смирено, кротко, без следа от съпротива, но категорично. Сривът идва неочаквано, внезапно и то в мига, когато героят е повярвал в мечтата, когато осъзнава, че е изгубил всичко, все пак ще намери последен пристан. Какво е изгубил? Поетът само загатва, подсказва житейското фиаско, но нищо не назовава направо, конкретно. Интересуват го не причините, а самата драма като психологическо състояние и специално в това стихотворение - моментното просветление, щастливата самозабрава и последвалото отчаяние - всепогльщащо, безизходно, безнадеждно.