Заповядай,
Създаване на съда - За да се осигури спазването на задълженията, поети от Високодоговарящите страни съгласно Конвенцията и протоколите към нея, се създава Европейски съд по правата на човека. Той е постоянно действуващ. Съдът се състои от съдии, чийто брой е равен на броя на Високодоговарящите страни. Съдиите трябва да притежават високи морални качества и да отговарят или на изискванията, необходими за заемане на висши съдебни длъжности, или да са юрисконсулти с призната компетентност. Заседават в Съда в лично качество. Съдиите се избират за срок от шест години. Те подлежат на преизбиране. Срокът на мандата на половината от избраните на първите избори съдии обаче изтича след три години.
Съдия не може да бъде освободен от длъжност, освен ако останалите съдии не решат с мнозинство от две трети, че е престанал да отговаря на необходимите условия.
Съдът разполага с регистратура, чиито функции и устройство се определят от правилника на Съда. Съдът се подпомага от юридически секретари.
Пленарният състав на Съда:
а) избира свой председател и един или двама заместник-председатели за срок от три години; те могат да бъдат преизбрани;
б) създава камари, съставени за определен срок;
в) избира председатели на камарите на Съда; те могат да бъдат преизбирани;
г) приема правилник на Съда;
д) избира завеждащия регистратурата и един или няколко негови заместници.
Европейският съд по правата на човека в Страсбург е орган на Съвета на Европа, а не на Европейския съюз. Съдът в Страсбург съди за нарушения на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Съдът - орган на Европейския съюз се намира в Люксембург и има две инстанции. Нарича се Съд на европейските общности. Той се произнася за спазване правото на Европейския съюз. Всекидневното търсене на по-съвършени начини за защита правата на човека е една от основните цели на Съвета на Европа. Тя се постига чрез работа в четири основни направления:
• ефикасен контрол и защита на основните права и свободи;
• откриване на новите заплахи за правата на човека и човешкото достойнство;
• повишаване на обществената осведоменост за значението на правата
на човека;
• развитие на образованието и професионалното обучение в областта на
правата на човека.
Сред най-значимите договори в тази област са Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, Европейската социална харта, Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание и Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.
Най-значимото постижение на Съвета на Европа е Европейската конвенция за правата на човека - международен договор с безпрецедентен обхват, който е приет през 1950 г. и влиза в сила през 1953 г. Той съдържа списък на права и свободи, които държавите са длъжни да гарантират на всяко лице под тяхна юрисдикция. Конвенцията създава и международен механизъм за правоприлагане, чрез който държави и физически лица независимо от тяхното гражданство могат да подават жалби за нарушения на гарантираните от конвенцията права от страна на държави - страни по конвенцията, до правните органи в Страсбург, установени от същата конвенция.
Конвенцията прогласява право на живот, защита срещу изтезания и нечовешко отношение, право на свобода и сигурност, право на справедлив съдебен процес, право на зачитане на личния и семейния живот и кореспонденция, свобода на изразяване (включително свобода на печата), мисълта, съвестта и религията, свобода на събранията и сдружаването и др. Към правата, предвидени в конвенцията, чрез протоколи са добавени и други елементи, например премахване на смъртното наказание (Протокол № 6).
Първоначалният механизъм за прилагане на конвенцията включва две институции - Европейска комисия по правата на човека (1954 г.), която играе ролята на филтър, и Европейски съд по правата на човека (1959 г.), който постановява съдебни решения по дела, отнесени пред него от комисията или от правителствата.
Комитетът на министрите на Съвета на Европа (представители на правителствата на държавите членки) контролира изпълнението на решенията на съда и се произнася по делата, които не са отнесени пред съда, но при които комисията е установила нарушение.
От началото на 80-те години броят на жалбите нараства постоянно. Това претоварва системата и удължава времетраенето на производството - в някои случаи от подаването на жалбата до окончателното решение по същество минават пет години.
Реформата на производството се налага поради растящия брой жалби, тяхната все по-голяма сложност и увеличаването на броя на членовете на Съвета на Европа от 23 през 1989 г. до 40 през 1996 г. За тази цел е приет нов протокол към Европейската конвенция за правата на човека - Протокол № 11. Той влиза в сила на 1 ноември 1998 г. и създава единен постоянно действащ съд на мястото на двете институции по конвенцията, съществували дотогава.
Целта на реформата е определена от държавните и правителствените ръководители на държавите - членки на Съвета на Европа, на 9 октомври 1993 г. във Виена - по-висока ефективност на средствата за защита, съкращаване на производството, разширяване на достъпа на физически лица до системата и поддържане на достигнатия висок стандарт на защита правата на човека. Сега всяко физическо лице може да се обърне пряко към Европейския съд по правата на човека, а юрисдикцията на съда е задължителна за всички договарящи страни. Съдът е постоянно заседаващ орган, който осъществява всички предварителни фази от движението на едно дело и освен това постановява решението по същество. Броят на съдиите в съда е равен на броя на държавите - договарящи страни по конвенцията. Кандидатурите за съдии се издигат от всяко правителство, но след назначаването им съдиите са напълно независими при изпълнението на задълженията си и не представляват предложилите ги държави. Първите избори за съда са проведени през януари 1998 г., а избраните съдии встъпват в длъжност на 3 ноември 1998 г. Сега председател на съда е Луциус Вилдхабер (Швейцария). Всички жалби, които явно са неоснователни, се отсяват от системата на съвсем ранен етап с единодушно решение на тричленен състав на съда. В по-голямата част от делата съдът заседава в седемчленен състав. Ако на този етап жалбата бъде определена за допустима, отделението може да се опита да постигне приятелско уреждане на спора между страните. Ако това е невъзможно, съдът взема решение. По изключение - например при дела, които повдигат сериозен въпрос във връзка с тълкуването или прилагането на конвенцията, делото може да бъде отнесено до седемнадесетчленен състав на съда. Решенията на съда са окончателни и задължителни за съответните страни. Ако съдът установи, че конвенцията е нарушена, за изпълнението на неговото решение следи Комитетът на министрите. Той гарантира, че държавите ще предприемат всички общи мерки за недопускане на нарушения в бъдеще (изменения на законодателството, промяна на съдебните решения, правила или практика). Комитетът също следи за това присъденото справедливо обезщетение да бъде изплатено на жалбоподателя, а в някои случаи - и за предприемането на други конкретни мерки (например възобновявяне на производство, отмяна на забрана или заповед за конфискация, заличаване на полицейско досие или даване на разрешение за пребиваване).
Индивидуалните жалби се отнасят до все по-широк кръг въпроси:
• изчезване на лица и противозаконно лишаване от
живот;
• изтезания и малтретиране на задържани лица;
• произволно лишаване от свобода;
• липса на достъп до съд;
• липса на справедлив съдебен процес в разумен срок;
• подслушване на телефонни разговори;
• депортиране и екстрадиция;
• дискриминация на хомосексуалисти;
• свобода на печата;
• права на родителите, чиито деца са поверени на грижите
на институции или други лица;
• нарушаване на правото на собственост;
• разпускане на политически партии.
ето и другото
Софийски университет “Св. Климент Охридски”
Факултет по журналистика и масова комуникация
Правата на човека
Идеята за правата на човека е фундаментална за съвременното общество. Сегашното й състояние обаче, е плод на многовековно развитие. Като всяка идея и тя има етапи на възникване и съзряване, които за добрите идеи са и етапи за доказване и оцеляване. Днес идеята за правата на човека се е превърнала в характерен атрибут на обществото, което я прави непрекъснато променяща и развиваща се. Характерно е, че е и доминираща в човешките отношения въобще или поне обществото се стреми да я наложи като такава.
Възприемчивостта към идеята за права на човека е различна. Тя е тясно свързана със степента на развитие на местните общества. Осъзната е навсякъде, но е възприета само в развитите и развиващите се държави, в държавите с демократични или клонящи към демократизъм политически системи. Обратно, отричана е в изоставащите и слабо развити страни, както и в тези с ограничаващи политически системи.
Съвременната концепция за правата на човека акцентира на правата на живот и неприкосновенност на живота, свобода на мнението и действието, социална сигурност. В най-широк смисъл тези права са "ядрото" на днешния идеологически морал. Неопровержим факт е, че тези права са издигнати в ценност вследствие на многовековното човешко развитие в рамките на обществото. От друга страна, съвсем не е ясно доколко всяко от тези права синтезира натрупания минал опит, отрича го или е изцяло нов етап в разбирането на идеята за правата на човека.
Ако разисквания въпрос трябва да бъде разгледан в исторически контекст, то първоначално правата на човека са били пренебрегвани, за сметка добруването на общността. Отделният човек е бил просто нейн член - абсолютно безличен и безвластен. Постепенно родовите отношения прерастват в държавно-властни. Държавата се явява еволюционна форма на организация на обществото, чрез която се цели сигурност. В същото време механизмът й на действие е субектно отношение на асиметрична зависимост. Това означава, че едни индивиди получават повече власт (включително върху останалите) на база най-често на религиозни предубеждения. От позицията на тази власт те стават страна в субект-обектно отношение като обектът (всички останали) възприема себе си точно като такъв и се държи "адекватно". Разглежданият период е в зората на зараждането на обществени отношения. Последващ е периодът, който издига като ценност теорията за обществения договор - легитимиране на властта. Съвременната гледна точка изисква краткото резюмиране на тези периоди, съобразно най-вече с принципа, че всеки човек се ражда със свойте права. В тази връзка изследването на днешните измерения на правата е тясно свързано с характеристиките на историческите периоди в човешкото развитие.
В по-ново време учените се опитват да направят правдоподобно определение на понятието "право", след което и да класифицират различни видове права. Най-често срещана е идеята за естествените права. Може би единствено за тяхното съществуване има някакво единодушие, включително и в съвременната концепция за правата. Последната определя като естествени споменатите право на живот и лична неприкосновенност, свобода на мнението, сигурност, социална закрила. За да се достигне този възглед държавно-властният механизъм с господстваща управляваща класа и конституционно прокламирани права се трансформира в универсална концепция за правата на човека с международно значение.
Първите стъпки за гарантиране на определени права датират още от XVII-ти век. Те обаче далеч не са били всеобщи. Напротив, с тях се е регламентирало надмощието на отделна група или индивид над останалите. Революционните течения в Европа донасят идеята за "свобода, равенство, братство" (Френска буржоазна революция) за всички. Идеологическият смисъл на "всички" в този лозунг в действителност не включва всички - всички хора, всички членове на обществото, всички индивиди, независимо от класовата им принадлежност.
Една друга революция дава тласък за развитие за идеята за правата на човека. Това е техническата революция. След периода на първоначално натрупване на капитал, когато човешката личност всъщност е по-безлична от която и да е производствена машина, настъпва период на центриране върху човека като основен фактор на производството. Палитрата от осигурителни случаи е достатъчно показателна за развитието на възгледа за права на човека. Първите осигуровки са били насочени изцяло към компенсирането на трудови злополуки и въобще са тясно обвързани с трудовия процес. Постепенно осигурителните рискове се обогатяват количествено и качествено. С времето се обхващат различни социално-икономически рискове; рискове, свързани със здравето и други.
След Втората световна война, плахо пробиващите си път идеи за права на човека се развиват още по-настъпателно. Икономическият, политическият и социалният погром в страните по света е решаваща предпоставка за поставяне на въпроса за правата на наднационално равнище. Въпреки вече достигнатото от отделните държави се прави нов преглед на постановките за човешките права. Първоначално пожелателният характер на становищата на междудържавните конференции постепенно се превръща в основен механизъм за международно сътрудничество. Големият брой субекти при обсъждането е причина отделните права да звучат твърде общо и абстрактно в първите официални документи. В днешната им формулировка ясно личи тяхната ориентация към човека и вече са минало прокламирането на правата като начин за ограничаване мощта на държавата или единствено за юридическо признаване на нейните задълженията спрямо индивидите. Аргумент за верността на горното твърдение е факта, че според съвременната трактовка за правата, човекът като техен носител, може да изразява свободно собствено мнение и да симпатизира на идеи по свой избор.
Един друг поглед към историята - от позицията на господстващите политически идеологии - показва, че добиването на право на самоопределение е завоювано много трудно. Дори днес се говори за признаването му като се има предвид света не по-далеч от развитите страни. Голямата част от тях са ратифицирали Всеобщата декларация за правата на човека и по смисъла на международното право са страни по нея и задължени да спазват постановките й.
Тази декларация на ООН е базисен документ, на чиято основа се надграждат последващите (конвенции, декларации, протокoли и други). При техния хронологичния преглед проличава линия на конкретизация към отделни проблеми и проблемни групи - за бежанците, жените, децата, пенсионното осигуряване и редица други.
Възниква въпросът за универсалността на защитените човешки права. Не е сериозно да се твърди, че всички са бежанци или репресирани, за да могат да се възползват от привилегиите или защитните механизми на дадената конвенция. Това, от което могат да се възползват, е правото да имат права. Категоризирането на самите лица става просто по най-отчетливия белег, който би ги поставил в неравностойно положение. Затова правата могат да се построят пирамидално.
На макроравнище, т.е. на връха на пирамидата, стои фундаменталното човешко право - да имаш права още от раждането си. На средно ниво са разположени по-общите права като сигурност, свобода и т.н. И най-отдолу са тези, от които дадена личност може да се възползва като член на конкретна група в конкретна ситуация. Идеална цел на законотворчеството е гарантирането спазване на фундаменталното право. Мезоравнището се осигурява най-вече чрез прокламация, докато операционалното - с конкретни законови мерки.
Така например, във Всеобщата декларация за правата на човека са прокламирани правата: на живот, свобода и лична сигурност (чл.3); признаване на неговата правосубектност (чл.6); на еднаква закрила, срещу каквато и да е дискриминации (чл.7); на свободно придвижване и избор на местожителство (чл.13); на гражданство (чл.15); на собственост (чл.17); свобода на мисълта, съвестта и религията (чл.18); свобода на убеждение и изразяването му (чл.19); свобода на мирни събрани сдружения (чл.20); да участва в управлението на своята държава (чл.21); на социална сигурност (чл.22); на труд и справедливи условия на труд (чл.23); на образование (чл.26). Докато за реализирането на повечето от тези права са разработени допълнителни документи.
Въпросът за универсалните права допълнително се подхранва от процеса на глобализация. "Света без граници" обезличава мястото на раждане и националната принадлежност и издига в ценност образованието и професионалната квалификация. Учените определят 90-те години на XX-ти век като "ускоряване на историята". Изключително се повишава влиянието на факторите икономически растеж, демографски процес, политическа култура и международна обстановка. Адекватната реакция към последните изисква усвояване достиженията на науката, образованието и технологиите и, с оглед бързия темп на развитието им, осигуряване на всеки човек на достъп до тях. Глобалният свят предполага взаимнозависими, а не унифицирани политически системи, което може да се постигне чрез въвеждане на универсални правозащитна система. На този етап това е само добро пожелание, но Европа вече направи първите стъпки в тази насока. Абсолутно уеднаквяване е невъзможно, но е неоходим модел за ефективно сътрудничество.
Човекът е основна единица на обществото и неговите права са елемента, около който да се центрира международноправната система.
Какви могат да бъдат тези права.
Право на социална сигурност. Това означава всеки гражданин, като член на обществото, да има условия за живот, съответни на човешкото му достойнство, с необходимите му материални и духовни блага. Благата от своя страна могат да се осигурят чрез гарантиране право на труд. А при невъзможност за полагането му чрез право на социално подпомагане и осигуряване.
Друг аспект на социалната сигурност е наличието на жилище и подходящи хигиенно-битови условия.
От гледна точка на възпроизводството на населението правото на социална сигурност включва осигуряването на възможности за сключване на брак, раждане и отглеждане на деца в нормални условия с достатъчно необходими ресурси.
След края на трудовата дейност, социалната сигурност се изразява във възможността за достойно съществуване с подсигурени минимум материални средства.
Едно и също ли е тълкованието на социалната сигурност в различните крайща на света. С други думи навсякъде ли човекът е Човек. Където и да се намира един индивид по тълкуването на съвременното право той има право на живот, жилище, труд и достойно съществуване. Международният морал не допуска третирането на дадена личност като член на друга социална категория (раса, пол, националност, …), освен като човек.
В грижата си за него, с оглед нестабилната икономическа и политическа обстановка в отделните крайща на света, международните организации, като представители на човека на наднационално ниво, търсят начини за по-леко понасяне на промените. Досега такива системи са разработвани само в отделните държави, заради което тяхното разнообразие е голямо. Това са системи за обществено подпомагане, обществено осигуряване и социална закрила. Като цяло техният механизъм на действие включва определяне на социални рискове, критерии за настъпването им, контингент от носителите им и мерки за облекчаването им. Стремежът е във всички краища на света да се осигурят основните рискове - закрила при безработица, подпомагане при невъзможност за самостоятелно осигуряване на необходимите достатъчни доходи, осигуряване при невъзможност за доставяне на каквито и да е доходи. Ролята на международните институции е да следят за осигуряването на тези права от отделните правителства.
Държавните институции в системата на осигуряването трябва да придобият статута на страна в субект-субектно отношение с индивидите. А самите индивиди да осъзнаят отговорността си за собствената сигурност. От тази гледна точка финансирането на ситемите за осигуряване трябва да има доброволен характер, т.е. всеки от позицията си на отговорност към себе си да се включи в изграждането на системата за закрила. Използването на построените механизми да става при настъпването на осигурителния риск. Това дава допълнителен аспект на социалната сигурност, от психологическа гледна точка - понижаване на стреса. Държавата трябва да е гарант за еднаквото трети ране на всички нейни граждани, а не пристрастен арбитър. За ефективното функциониране на системата за социална закрила е необходимо да се предвидят краткосрочни и дългосрочни мерки; периодичен контрол на реалното положение на осигуряваните, с цел незлоупотреба със системата, т.е. справедливост (също психологически елемент); различни форми за подпомагане според нуждите на индивидите.
Вземайки предвид теорията за "трите поколения права" трябва да причислим правото на социално осигуряване, подпомагане и закрила към т. нар. "трета генерация". Тя е следствие от развитието и взаимодействието на предишните две групи - граждански и политически права и икономически, социални и културни права. Изразява становището за системен характер на човешките права или признаването им във всички сфери на човешката дейност.
Сравнително нов, но бързоразвиващ се елемент в защита правата на човека са неправителствените организации. В тях последният играе едновременно ролята на член на обществото и член на властта. Целта е да се постигне компромис между интересите на двата полюса. В тези неправителствени организации човекът изразява и своята наднационална принадлежност - към човечеството. Във връзка с това международното сътрудничество по отношение осигуряване равенство на възможностите за достъп до права, гарантиране на правата и защита на правата и е все по-силно.
Всяко разглеждане на въпросите за правата на човека, независимо на какво равнище става това и кои социални субекти участват в него е провокирано от социалното неравенство и има за цел да изработи механизми за неговото преодоляване.