трябва ми темата:
различните лица на човешкото страдание в цикъла " Децата на гаврош "
Добре бе нали беше в "Зимни вечери"
и можеше да пуснеш една тема не е нужно да са 2.
НЕ Е ЗА МЕНЕ ДРУГ Е ПУСНАЛ АКО МОЖЕ НАМЕРИ МИ
ето тва успях да намеря:
В творчеството на Смирненски особено място заема големият град като символ на света и живота.Облян от блясъка на суетата, той носи страданието на бедността, грохотът и прахта на делника. Бездушен и враждебен, едно голямо каменно чудовище, градът поглъща живителните сили на хората, превърнал се в свят на скръбта, разочорованието, краха на човешките надежди и илюзии.
Това е посланието на поета и в стихотворението „Братчетата на Гаврош”, което разкрива съдбата на най-безпомощните, най-трагичните сред жертвите на града – малките гаврошовци, зъзнещи от студ и самота. Измамени от съдбата, приклещени от живота, те са чужди и нежелани в големия, безприютен свят на градската действителност.
Този „скован от злоба град” странно напомня хищник, който унищожава децата си. Осветен от изкуствени „електрични глобуси”, с празничния си фалш, с измамния блясък на витрините той разко контрастира с чистите детски души. Натрупаната болка от излъганите невинни детски мечти, сподавеният гняв на Смирненски се крият в спонтанния въпрос:
Какво им даваш от разкоша си –
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните гаврошовци
жесток от ранни младини?
Трагично е противоречието между естественото желание за нежност и обич, и невъзможността да бъдат получат. Бедните деца са принудени да страдат и да живеят в един свят, който няма нужда от тях. На блясъка и разкоша се противопоставят мизерията и нещастието на малките бездомници, които никога няма да имат това, което се крие зад бляскавите витрини.
С много болка и съпричастие Смирненски отправя своето послание, че големият град е една машина, която смазва и потъпква желанията, не дава шанс за мечтите на хората. Но най – много страдат най – малките „деца на града”, бедните гаврошовци, лишени от топлина, осъдени да погинат сред студенина и бездушие.По – страшното в цялата тази картина е, че обществото е безсилно да направи каквото и да е, за да помогне в страдалческата орис на онеправданите, да защити собствените си деца от агресията на несправедливия свят.
Почти няма движение в тази толкова тъжна творба. Децата са тук, но те просто спират, гледат и си тръгват, идват и си отиват, като в един безкраен кръговрат, без изход. Градът мълчи безучастен и далечен, бездушен към плахите въздишки и скръбта, скрити дълбоко в трескавите им очи. А там – в очите, се сплитат в едно мъката, надеждата, желанието и безнадеждността на малките нещастници.
Стихотворението завършва така както започва, и по този начин авторовото послание, като в рамка, се запечатва в съзнанието на читателя. Не може да се забрави неприветливото лице на злобния град и напразния блясък на електричните му глобуси. В този бездушен, каменен свят, човешката съдба е без стойност, а бедните хора са обречени да страдат, смазани от непосилното бреме на мизерията и глада, погубени от социалната неправда.
От цялата творба лъха усещане за безизходица и безпомощност на хората, изправени пред неумолимите закони на живота, който на едни дава много, а на други – нищо. И в този свят на противоречия, на човек не му остава друго, освен да се примири и да търси начин за оцеляване.