PDA

View Full Version : Кратки разказчета ~ by Ves



JustVes
10-25-2009, 19:03
Съвсем нова съм тук, но доста от темите съм чела от преди. Реших да видя дали някой ще хареса или прочете нещата ми.
Обичам да пиша. Повече май наблягам на драмата. Историйте ми не са истински случаи, поставям се на мястото на герои понякога, но е в зависимост от настроението ми :)

JustVes
10-25-2009, 19:09
А понякога нещата ми са вдъхновени от нещо:

В случая:
Darren Hayes - Insatiable
Valentines tango - "Another cinderella story ost"
Tango el Roxanne - "Moulin Rouge ost"

Както и със специалната подкрепа на Сисчу :*

Луната се изкачваше по тъмният небосвод съпроводена от неизменната си свита блещукащи звезди. Нежната и хладност прогонваше горещината от улиците на Рио.
Защо съм избрала това място ли?
Не знам. Просто свързвам този град със танца на страстта - тангото...
А там, долу, по прашните тротоари вървеше жена. Тя беше облечена цялата в бяло. Бяло беше дори цветето в кестенявите и естествено начупени коси. То ухаеше леко, ненатрапчиво, нежно.
Дългите и бледи пръсти и докосваха нежно плата на късата разкроена рокля, която беше облякла за да се спаси от високите температури. Тя пристъпяше леко, сякаш с колебание по паважа, но с увереността че знае къде отива. Другата и ръка докосваше закачливо стените на сградите, избледнели заради продължителното излагане на слънцето.
Тя продължи да се носи под синкавата светлина на небесното светило докато постигна през лабиринта от улички до единствената по-ярко осветена къща в този район.
Кадифените и очи обхождаха околността уж небрежно, но бързо, внимателно, както оглежда хищник...
Градината на къщата я приветства с прошумоляваше, което разпиля красиво косите и по бледите и рамене. Кожата и сякаш сама светеше отразявайки лъчите на луната както последната отразяваше тези на слънцето.
Жената се наслади на лекият звук и пристъпи към леко открехнатата входна врата от където се промъкваше лъч изкуствена жълтеникава светлина.
Не срещна никого по пътя си. Лампите загасваха веднага след преминаването и, бавно, методично, но сигуно, една след друга. Сякаш тя, бяла и нежна беше вестителката на мрака в този така осветен дом...
Сякаш тя отнемаше с красивото си лице живота от осветяващите им сърца...
Очите и проследиха собствената и сянка докато се изкачваше грациозно по стълбите нагоре към вторият етаж. Лявата и ръка се плъзгаше по тъмното полирано дърво на парапета.
А осветителните тела гаснеха ли, гаснеха...
Единствено светлината на нежната луна която я съпровождаше през целият и път нарушаваше плътният мрак останал зад брюнетката.
Вторият етаж на просторната къща я приветства с тъмно червените си тапети и окачените по стените леко ретро лампи.
Те продължиха да гаснат бавно докато тя минаваше покрай тя. Двете и ръце леко раздалечени от тялото и докосваха стените. Пръстите и усещаха и най-леките неравности под червената хартия.
Токчетата продължаваха да тропкат по тъмните полирани дъски на пода.
И това продължи докато жената достигна до бяла леко открехната врата през която се процеждаше лек лъч светлина.
И последното електрическо сърце загасна зад нея. Сега бяха само тя, тишината, мрака и почти затворената врата.
Усмивка на нетърпение пробягна по розовите и устни и дясната и ръка докосна вратата отрехвайки я само с още сантиметър.
После тя незапно я бутна навътре и влезе.
Светлината на ароматните свещи я обля с първият тропот на обувката по паркета.
Наклонила глава на една страна, тя огледа стаята.
Стените бяха покрити със скъпи на вид картини. Редуваха се мрачни и весели пейзажи, като бледо зелените тапети едва се виждаха.
Имаше и масичка и тоалетка върху които стояха прилежно подредени свещите чийто пламък танцуваше от течението на вятъра нахлуващ през отворената балконска врата в противоположният края на стята. Полу прозрачните пердета лениво помръдваха.
Тя вдиша от опияняващият въздух наситен с приятна смесица от различни аромати.
Лекото изскърцване на остъклената врата не толкова далеч от нея привлече вниманието и.
През нея влезе висок тъмнокос мъж. Кожата му беше леко мургава, като че ли е прихванал прекалено много тен на плажа. Носеше черна риза чийто две горни копчета бяха разкопчани откривайки чистата му гръд.
Ръцете и се отпуснаха, пръстите и докосвайки полите на роклята и. Езикът и бързо облиза плътните и устни навлажнявайки ги. Тя придобиха примамвлив блясък без дори капка грим.
Мъжът и кимна с лека усмивка, в очите му гореше буен пламък.
Той пристъпи към малка ъглова масичка върху която покорно и невзрачно стоеше грамофон Плочата вече беше поставена. Беше я чакал.
Иглата се докосна до черната повърхност с лек пукот подобен на този на горящи съчки.
И цигулката започна.
Жената пристъпи леко само крачка напред, той направи същото. Стойките им бяха изправени, нейното чипо носле леко вирнато, но очите и не изпускаха нито едно негово движение.
Токчетата и тропваха с всеки такт отброен от цигулката и нейните сякаш непредвидими струни докато те се въртяха в малък кръг.
Изведнъж темпото на музиката отскочи и заедно с това те се срещнаха в центъра на кръга. Дланите им се залепиха във въздуха, лицата им на милиметри едно от друго, сякаш готови за целувка, другата и ръка привидно отпусната, а неговата прихванала кръста и.
Изведнъж, при нова "прищявка" а цигулката, тя се отдръпна със завъртане, грациозното и тяло се изправи и през тънката рокля проличаха всичките примамливи извивки. Кракът и тропна по пода след движението, а ръцете и застанаха на кръста и. Тя застана с обърната настрани от него глава но така че да го наблюдава.
Той гневно тропна по пода, сякаш ядосан от отказа и пристъпи крачка напред подчертано бавно.
"Любов!"
Тя се завъртя настрани съв същи такова движение, полите на роклята и се повдигнаха леко.
Но той се придвижи бързо и тя се оказа в ръцете му.
Лицата им отново на сантиметри, краката им се задвижиха в перфектен синхрон. Той водеше и знаеше че засега е спечелил. Тя притвори очи...
"Страст!"
Лицето му се плъзна към врата и, напълно открит, ръката и откри пътя си към врата му уж с намерението да го прегърне, но остана изправена. Ръката му се плъзна по бедрото и и леко под и без това късата рокля.
Тя се изплъзна ловко и се оказа с гръб. Движенията им се забързаха, отново и отново ръцете им се срещаха а лицата им се оказваха на милиметри едно от друго, топлината ги замайваше...
"Подозрение!"
Ръката му хвана китката и и я завъртя стремглаво. Косите и се разпиляха и палаво галеха лицето му. Цветето падна на паркета точно на прага между стаята и балкона, точно сякаш между светлина и мрак.
"Ревност!"
Тя се оказа с гръб към него, ръцете му на кръста и, лицето му наведено към рамото и.
"Ярост!"
Очите и на двамата бяха притворени, сякаш знаеха идеално какво правят.
Изведнъж силните му ръце я издигнаха нагоре и той се завъртя сам в цял кръг докато тя беше във въздуха, единият и крак вдигнат като на балерина...
"Изневяра!"
Вихъра на стремглавото спускане отново на пода беше замайващо, танца се забърза отново след краткото забавяне и движенията им едва можеха да се следят...
После изведнъж цигулката отново забави хода си.
Дланите им долепени една до друга, устните им почти допиращи се, те чувстваха забързаните удари на сърцата си биещи сякаш в един и същи ритъм.
Цигулката изви до съвсем лек фон.
"Отново любов!"
Плочата изпука и спря, но те останаха така в перфектният център на първоначално оформеният кръг.
Някъде далеч часовник би полунощ...
Устните им се срещнаха най-после след забързаният танц.
Тънките презрамки на роклята се свлякоха от нежните рамене на брюнетката... Копчетата на черната риза едно по едно падаха поразени...
Порив на вятъра угаси свещите...

*Бележка: Извинявам се за всякакви правописни и пунктуационни грешки.

zvezdichkaaa
10-29-2009, 12:12
Интересно е :)

stefity
10-30-2009, 09:07
Определено много страст има в това, което си написала... Успях до най-малката подробност да си представя абсолютно всяка сцена и просто настръхнах докато четях! Поздравления! Много ми хареса, единствено грешките, които си направила леко дразнят четящият, но те лесно могат да се отстранят. :)

JustVes
10-30-2009, 20:14
Много ви благодаря и се радвам че ви харесва :):):) :D :-)

JustVes
11-04-2009, 17:53
НОВО!

Историята на разказчето е следната: Онзи ден пътувах с любимият ни градски транспорт докато валеше и в себе си имах използвани билетчета, понеже вече от месец горе долу съм без карта и не знам защо не си изваждам... Както и да е. Капките се стичаха по запотените стъкла на автобус 72. Нямаше много хора, обичайно за часа всъщност а и на всички им се убива желанието да ходят където и да е било на дъжд. Е на всички освен на мен рабира се. Чудех се какво да правя с нахлулите мисли в ума си, когато видях натрупаната купчинка с билетчета които вече бях перфорирала в портмонето си. Дори не знам защо ги пазех!
По някаква яка случайност се оказа че имам в себе си химикалка и така се роди това.

Under the rain


Дъждът се сипеше като из ведро над сивия град.
Беше оставил чадъра си вкъщи и сега щеше да се намокри. Но това не му пречеше.
Обичаше дъжда. Обичаше да чувства как малките хладни капчици се стичат по лицето му, по топлата му кожа, как се давят в дрехите и мокрите му коси. Така обичаше всичко това... И не разбираше как хората се криеха при първа възможност под чадъри, най-често тъмни чадъри, и не можеха да разберат тази така проста красота, тази оригиналност на всяка една небесна сълза. И то не само в един отделен момент, а през целият си житейски път.
Толкова години живееха, а толкова малко истини осъзнаваха. Простички истини, които биха направили деня им с една идея по-весел и светъл. Толкова се стремяха към богатство, че забравяха чест и почит, така се стремяха към омразата че забравяха как да обичат.
Често момчето се чудеше какво им струва да се усмихнат. С усмивка се отваряха врати, с усмивка се ощастлияваше един иначе тъжен ден. Или една благодарност. Простичка благодарност към човек отстъпил място...
Колко ли щеше да им струва да видят красотата и щастието в света около тях. Тези неща те можеха да имат ако само се притегнат, ако се откъснат дори за секундичка от скучното сиво ежедневие на което бяха подвластни, просто да протегнат ръка и да грабтат и да притиснат в обятията си тази красота и това щастие. Да видят светлината в малките неща като дъждовните капки които събуждаха и пречистваха света за нов живот.
Да видят това, което той виждаше.
Но хората не го разбираха. Те предпочитаха да тънат в "блаженно" неведение за това което той смяташе за значимо и да го гледат странно ако се усмихнеше по улицата на някоя мисъл или на нещо видяно. Или просто да върви без чадър в пороя, точно както сега.
Капките се давеха в косите му, квасеха дрехите му, стичаха се като сълзи по лицето му, в същото време толкова различни от сълзите.
Но той беше доволен, доволен че отново е видял красотата на света. Беше щастлив че е дарил усмивка на непознат, че е благодарил на човек направил му път и поне малко светлинка се е появила над сивият и мрачен град.
А хората продължаваха да го гледат странно, с учудване, слисани и мрачни в сивите си дрехи под тъмните си чадъри.
Дали си мислеха че е луд?
Не.
Просто не можеха да го разберат. Мръщеха се един на друг, на момчето, на света, без да се пресягат за шастието както винаги досега.
А той продължаваше пътя и опитите си да ги накара да видят това което той виждаше и да им показва малките неща които правят света хубав.

JustVes
11-08-2009, 20:39
Нещо май не ви хареса а... :S
Нищо, аз пускам следващото :)




„Хей,
Тази вечер пиша това писмо тук на твоето бюро, в тази стая ставала безмълвен свидетел на какво ли не.
Това е последното нещо което оставям след себе си.
Не ме питай защо.
Знаеш защо.
Не казвай че не знаеш. Какво не знаеш?
Всъщност не знаеш...
Не знаеш толкова много, толкова много неща, за мен, за теб, за нас.
За всичко ставащо.
Защо не знаеш?
Не ти трябва. Не искаш. Или не забелязваш...
Не ме търси.
Забрави ме. Боли, да, много боли, но така е по-добре...
С любов...”

Писалката трепереше над името ми, последният подпис които оставях. Не предполагах че ще ми е толкова трудно да напиша това последно писмо. Но ето, факт е че боли безкрайно много да го подпечатам и оставя на масата където утре ще бъде открито и прочетено...
Прочитам за последно написаното. Ръката ми трепери докато сгъвам нежно листа и го поднасям към устните си.
Той няма да разбере че съм целунала писмото преди да го оставя, но това няма значение. Казва че може да почуства целувките ми където и да са...
Дано да я почуства върху това писмо защото нямам смелост да се изправя пред него.

„Продължавай напред, продължавай напред, мила, всичко ще приключи когато вече те няма...”

Прокарвам за последно ръка по листа и го оставям внимателно затиснат под писалката и една роза, кърваво червена роза. Ситни капчици са попаднали по нежните листенца в тази хладна вечер.
Само дано не размажат мастилото...
Рози... винаги имах по една в косите си, буйни и непокорни дори на балове и приеми...
Със замах разтварям отново листа и писалката застива отново.
Чуствам как ще се разпадна.
Ще ми липсва... Толкова много! Толкова болезнено много...
Но вече се уморих.
Сгъвам покорният къс хартия и отново подреждам. После излизам от стаята, от пищният дорец, от имението.
Файтона ме чака. Не бива да се бавя повече.
По-късно този ден ще замина далеч.
Далеч от живота му, далеч от любвта му, далеч от богатствата и уюта на дома.
Далеч от всичко познато и обичано за да поема към неизвестното, тъмното.
Луната свети едва едва опитвайки се да се промъкне през облаците.
Вече само нея ще виждам.
До вчера беше светлина, вече ще е мрак.
Перлите от огърлицата ми се разпиляват с тропот по пода на богатият файтон.
Поглеждам ги бегло с огорчение.
Какво значение имат?
Нали вече няма да има кои да ги гледа?
-Да не би да си се разубедила?
Гласът ме стряска.
-Не.
-Знаеш последствията и в двата случая – продължава гласа.
Познавам този глас.
А уж всичко беше толкова просто...
-Знам.
-И ще се криеш вечно за да не бъде погубен?! – почудата личи ясно зад кадифето.
Обръщам се ядосана.
-Да! Щях ли да съм тук ако нямаше да го направя?
Мълчание ме посреща и продължава докато извъртам глава към прозорчето. Усещам как горчиви сълзи се отронват от очите ми.
-Странни сте вие, хората – тихо и замислено мълви събеседникът ми.
Обръщам се към него гневна но вече е изчезнал.
А файтонът пътува, не спира, дори за секунда, не мога да се обърна да видя познатите и сигурни неща, не мога да видя него.
Болка разкъсва сърцето ми докато потъвам в ноща.
Вече тя е моят дом...

Jumbie483
11-08-2009, 20:54
Харесват ми :)

JustVes
11-09-2009, 21:15
Радвам се :) :grin:

aloveyou
11-10-2009, 08:38
Интересни са..

Харесват ми :-)

JustVes
11-10-2009, 08:41
Много се радвам :) :grin:

Jumbie483
11-10-2009, 12:46
Ще пускаш ли още ?

JustVes
11-10-2009, 12:57
Да :) Само че ще е довечера сигурно :)

JustVes
11-10-2009, 17:54
Реших да не правя 100 теми за себе си и своите неща и да пусна тук и някоя и друга снимка която съм правила, по принцип съм любител фотограф. :-)
Който иска, ще му дам линче за сайт в който да разгледа всичко което имам като хубави снимки :)

http://vesi4ka.deviantart.com/art/Puzzled-139199245

Jumbie483
11-10-2009, 18:18
P.S.: Кажете ми как да ми излизат снимките тук като изображения :?

линк към снимката

JustVes
11-10-2009, 18:24
Благодаря :)

SunnyTime
11-10-2009, 18:26
Много добре!Браво! :-)

JustVes
11-10-2009, 18:29
Мерси :)

JustVes
11-10-2009, 22:48
Това е чисто ново разказче, току що довършено.
Това е 3тия разказ от Цикъл разкази за Съдбата" (това е заглавието което съм избрала за поредицата от разкази) Този е третият подред, но ще пусна и останалите два ако този се хареса :)


РАЗКАЗ 3

Съдбата влеве с сумрачната зала.
Веднага разбра че не е сама. Силуетът на Любовта се открояваше ясно над кладенеца на съдбите.
-Какво правиш, Любов? – попита строго посивялата жена.
Русокоската се обърна и промълви тъжно:
-Наблюдавам хората. Забравили са как да обичат. Толкова омраза има между тях...
-Това е тяхната природа – отбеляза сухо Съдбата.
-Но това може да се промени – възрази Любовта – вземи тези две човешки същества...
-И как? – повдигна вежди сивокосата – Не можеш да промениш природата им, те ще се мразят.
-Гледай...
Любовта махна с ръка над съда и промълви нещо.

Когато тя го срещна, той и каза:
-Недей да си падаш по мен, ще ти разбия сърцето.
И тя каза:
-Няма, не се безпокой.

Но времето минаваше. И те станаха приятели. Но за нея той се превърна в нещо повече.

Когато се целунаха за пръв път на онова училищно тържество той и каза:
-Не трябваше... сега ще ти разбия сърцето.
Тя се усмихна мило и щастливо му отговори:
-Ще си е струвало.
Той замълча.
-Нима нямаш нищо против сърцето ти да бъде разбито?! – недоумяваше той.
-Поне ще знам че няма да съм го лъгала – усмихна се тя топло и си тръгна.
Момчето дълго гледаше след нея, как тя се отдалечаваше облечена в хубавата бледо розова рокля, раменете голи изложени на хладната лунна светлина, тялото и хубаво и идеално в очите му. Искаше му се да хукне след нея, да я спре, искаше да бъде негова. Но не отиде, не и предложи якето си, прегръдката си, топлината си. Защото го беше страх да не и разбие сърцето.

Времето минаваше. Малко по малко той започна да вижда малките неща в поведението и, да следи думите и с повишено внимание, да се увлича по нея.

Когато я изпрати до тях вечерта след училище, той искаше да я целуне, да и каже колко много значи тя за него, че вече не само тя чувства това. Тя беше весела и усмихната. Бъбреше и се смееше и опиянен от това той не казваше нищо за това
Но пред тях я чакаше някой.
Момчето помръкна. Познаваше тази фигура.
-Благодаря ти че изпрати момичето ми – с усмивка му каза чакащият.
Момчето погледна недоумяващо към момичето, което стоеше в прегръдките на чакащото пред къщата и момче. Очите и му казаха всичко.
-Разбирам – промълви той с горчива усмивка и си тръгна.
Заваля.
Дъждът валеше с тежки капки които се стичаха по него, по косите му, по лицето му, пламнало като от треска, по дрехите му, прогизнали за нула време.
-Защо? – питаше той.
А едно малко гласче му шепнеше:
-Защото те беше страх да не ти разбият сърцето.
-Не – негодуваше момчето – Беше ме страх да не разбия нейното.
А гласчето пак напяваше:
-Страх те беше единствено за теб... нараняваше и те беше страх да не бъдеш наранен...


А времето минаваше.
Завършваха училище.
Всеки ден през това време момчето я гледаше в прегръдките на другия. И не казваше нищо защото мислеше че е щастлива. Не виждаше болката в думите и и съжалението в очите и.
Той самият ходеше с други. Но никоя не беше като нея.

На бала тя беше сама. Не се забавляваше. Не ставаше да танцува. Не докосваше шампанското във високата си чаша забравена до нея.
Момчето влезе в залата попадайки сред танцуващи двойки, снимащи хора, опитващи се да запомнят завършването си. Самият той беше сам, скъсал с поредната.
По навик потърси момичето и я намери.
Стоеше в бледата красива рокля която подчертаваше кожата и по уникален начин унила и отегчена. Колието на врата и беше семпло, косите и бяха прибрани в семпла прическа.
Обзе го яд към другият. Защо не я забавляваше.
-Защо си сама – попита я той.
Тя се усмихна горчиво без да отговаря.
-Къде е той? – насили се да попита пак момчето.
-Няма го – повдигна рамене тя – Заряза ме.
Момчето замълча. В гърдите му се беше надигнало едно змииче което ликуваше. Но не се радваше за нея.
Започна романтична песен.
-А ти защо си без дама? – попита тя оглеждайки се наоколо – Разбрах че е ревнива.
-Беше – усмихна и се той а после и предложи ръката си – Може ли един танц?
Тя го погледна стреснато, но кимна.

Тази вечер те се забавляваха заедно.
Когато я изпрати до тях, тя се обърна и му каза с усмивка:
-Благодаря ти, прекарах чудесно с теб.
-И аз – отвърна той и я хвана бързо за ръката защото тя искаше да си тръгне – Почакай, моля те, не си тръгвай...

Съдбата наблюдаваше мълчаливо последвалата сцена в кладенеца на съдбите. Не можеше да чуе думите на младежа, но можеше да гадае, за нея всички признания бяха еднакви. Тя видя щастието в очите на момичето, видя как се прегърнаха щастливи, видя как той я завъртя под лунната светлина както беше танцувал на дансинга малко по рано с нея.
-Видя ли – промълви тих глас зад нея.
Съдбата размъти повърхността на огледалният кладенец.
-Видях. Печелиш сестрице – каза с леко неудобрение тя – И този път печелиш, Любов.

JustVes
11-13-2009, 10:04
Ммм... това май не ви хареса :S Жалко, аз толкова му се радвах...

Ето ви друга моя снимчица:

http://vesi4ka.deviantart.com/art/Autumn-teardrops-139199159

zvezdichkaaa
11-13-2009, 11:49
Първия и последния ти разказ най ме радват.И снимката е хубава :)

JustVes
11-17-2009, 07:56
Благодаря :)

Пускам линкчета към още няколко :)

http://vesi4ka.deviantart.com/art/Seems-like-the-light-of-love-138304160

http://vesi4ka.deviantart.com/art/Wavy-136131249

http://vesi4ka.deviantart.com/art/We-go-up-and-you-130837101

http://vesi4ka.deviantart.com/art/Somewhere-safe-126265795

http://vesi4ka.deviantart.com/art/What-do-you-see-121814908

Моля коментирайте :)