NanSiTyy_
11-02-2009, 17:30
трябват ми интерпретативни съчинения на темите :
- Образът на града и внушенията които поражда
- Човешкото състрадание
- Жертвите на града
БЛАГОДАРЯ МНОГО предварително :oops:
rusoto_baby_f
11-02-2009, 20:30
По втората тема:
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Животът не функционира в своята цялост и жизнена пълнота. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незнаен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!
Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.
Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново „ безхлебен” и „пиян”, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрайна печал е нарисувал Смирненски пред читателя.
Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на циганите ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези „черни ковачи” в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразието. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не успява да различи точно определен човек. Само за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безнадеждност се отделят слепият старец и натовареното дете, приели съдбата си, нямащи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те завинаги ще останат там.
Четвъртата картина „разказва” за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светлина, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лирически изразена чрез интимното обръщение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш идват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хората не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът надежда в техния живот. Малък, разбира се, но забележим.
Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те определят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъдещето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притиска душите. Хората губят бъдещето си.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.
Зимни вечери
Творбата”Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива мрака и самотата на човешката душа.Още чрез заглавието се внушава идеята за студенина и мрак,еквивалент на нищетата и липсата на преспектива.Чрез този цикъл Смирненски създава лирическия персонаж на блуждаещия,отчаян и безтелесен човек.Представена е и болезнената раздяла с жаждата за живот.Творбата се състои от 7 части,в които последователно се редуват символични и реалистични елементи.
Първата част от цикъла представя мрачна и потисническа картина. Въпреки че тази част на творбата е по-обобщена тя успява да създаде усещане за не уютност,отчуждение,бедност и отчаяние.Чрез алитерацията на съгласната”р” се внушават чувствата за пустота,мрак и обреченост:
“Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът”.
Черният свят и сравнението с гробница засилват усещането за присъствие на злото,а образът на мъглата-“сивата мъгла” придава смисъла за нещастие и неяснота.”Оскрежената топола” представлява умъртвеното дърво на живота.Създава се вледеняващо усещане за враждебност и отхвърленост.Цветовата гама е предимно тъмна,мрачна и потискаща.Дори и звукът от снега по улицата е “зъл и глух”,което показва.че пътят е неоживен и пуст.
Втората част от цикъла е преход към социалното-конкретните измерения на града.Мъглата е свързващ елемент.Представена е драмата на едно работническо семейство,предопределена от мизерията и безизходицата.В този случай домът не е уютен и топъл,а е поставен на едно равнище с пътя,който носи смисъла за студенина,несигурност и нещастие.Човекът е обезличен-представен като”едър мъглив силует”.От този дом се чуват писъци и молитви.Мизерията и нищетата са разрушили това семейство.Невинни жертви на съдбата са децата и майката.
Третата част на цикъла представя работещите цигани.Трудът носи идеята обречените на страдание сами да определят бъдещето си,да бъдат господари на живота си.Знаците на светлината са целенасочено потиснати ,а огънят-символът на живота е “разкъсан и блед”.Тази част съдържа много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.Дори стоманата-този толкова здрав метал пръска”златни сълзи”.Стиховете;
“Пак ли са старите цигани?”
и
“Пак ли по тъмно коват?”
ни показват ежедневието,на трудещите се хора,което е еднообразни,сиво и мрачно.
В четвъртата част на цикъла основните детайли са мракът и мъглата:”мъглата гъста гасне”,”своя плащ злокобно сив”,”завесите от черен мрак”,”мъглата жълто-пепелява”,”души мъглата”.Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност.В тази част отново се появяват обезличените хора-жертвите на града,странните силуети,изплували сякаш от ада.Спотаен гняв и огромно съчувствие към страдащите братя са вградени в заключителните стихове на частта.
Петата част от цикъла е елемент от мозайката,представляваща света на човешката мизерия.Сковаващата хората ограниченост непрекъснато им напомня,че са родени за страдание и единственото,което им остава в живота е смъртта.Плачът на жената и запалените свещи са белег на тази смърт.
Шестата част на цикъла представя конкретните жертви на мизерията и нищетата:
“Сред стаята ковчег положен,
а в ковчега-моминско лице...”.
Тази картина се “вписва идеално” като завършек на страданието,пред което обикновения човек е безсилен,а смъртта е скръбния венец на един човешки живот.
Седмата-последна част на цикъла се връща към художествената обобщеност,която носи началната картина.Отново виждаме познатите ни от предишните части образи на “бледосиня мъгла”,”мътни стъкла”,”смълчаните хижи”,които създават усещането за отхвърленост и враждебност.финала а творбата е тъжен,защото в образа на разтапящите се в калта бели снежинки:
“проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал”,виждаме обречените съдби на тези деца,жертви на социалната несправедливост в едно общество,зле устроено и лишено от човечност.