Adda
11-04-2009, 06:49
Той е с 2 години по-голям от мен, независим и доволен от начина, по който живее. А аз забравям къде се намирам при мисълта за него.
Така се стекоха обстоятелствата, че лятото прекарвахме страшно много време заедно и споделихме много хубави моменти. В началото той беше просто 'някой си', понякога дори нахален и досаден. После се случи... после не можех да си го изкарам от ума. Будех се само, за да отида и да го видя. Всеки проблем ставаше незначителен след като получех една усмивка - моята малка дневна доза. Сърцето спираше за мъничко всеки път, когато си тръгвах.
Според мен той усети как се чувствам и го сподели. Разделихме си много малки, но красиви моменти - прегръдки, услуги, усмивки, погледи, разговори. Отпусна се достатъчно, за да споделя с мен неща за семейството си, за живота си като по-малък. За мен това значи много.
Не се случи нищо, нямаше страст, само красивите жестове. Трябваше да се разделим и повода по който се виждахме почти всеки ден вече не съществуваше. Нямаше къде да се виждаме, за да разбера това ли е човека или поне да изпитам всичко отново, да си направя този подарък. В последния ден в който се видяхме всичко се повтори, но всичко в него говореше на нов език, това вече не беше моето... приятелче. Тръгвах си, мина покрай мен, говорех по телефона, хвана ме за ръка и ме накара да тръгна с него. Затворих и с най-голямата усмивка той ми поиска телефона за втори път. Каза че ще се обади. Не знам направил ли го е, защото имах проблеми и избягвах да вдигам на непознати, но искам страшно много да ме потърси, защото се чувствах добре, когато беше наблизо.
Сега вече не присъства в живота ми, изобщо. Няма го, а аз не искам така, защото мисля страшно често за него и за всичко, което ми се е случило с него.
Да го търся ли? Да отида ли там където знам, че ще е? Или да се откажа от всичко, запазвайки хубавия спомен?
п.п.: Пояснявам, че не търся утеха, не съм отчаяна и нямам нужда да ми се четат лекции по морал. Достатъчно голяма съм. Просто ми дайте съвет и/или изкажете някакво мнение.
Така се стекоха обстоятелствата, че лятото прекарвахме страшно много време заедно и споделихме много хубави моменти. В началото той беше просто 'някой си', понякога дори нахален и досаден. После се случи... после не можех да си го изкарам от ума. Будех се само, за да отида и да го видя. Всеки проблем ставаше незначителен след като получех една усмивка - моята малка дневна доза. Сърцето спираше за мъничко всеки път, когато си тръгвах.
Според мен той усети как се чувствам и го сподели. Разделихме си много малки, но красиви моменти - прегръдки, услуги, усмивки, погледи, разговори. Отпусна се достатъчно, за да споделя с мен неща за семейството си, за живота си като по-малък. За мен това значи много.
Не се случи нищо, нямаше страст, само красивите жестове. Трябваше да се разделим и повода по който се виждахме почти всеки ден вече не съществуваше. Нямаше къде да се виждаме, за да разбера това ли е човека или поне да изпитам всичко отново, да си направя този подарък. В последния ден в който се видяхме всичко се повтори, но всичко в него говореше на нов език, това вече не беше моето... приятелче. Тръгвах си, мина покрай мен, говорех по телефона, хвана ме за ръка и ме накара да тръгна с него. Затворих и с най-голямата усмивка той ми поиска телефона за втори път. Каза че ще се обади. Не знам направил ли го е, защото имах проблеми и избягвах да вдигам на непознати, но искам страшно много да ме потърси, защото се чувствах добре, когато беше наблизо.
Сега вече не присъства в живота ми, изобщо. Няма го, а аз не искам така, защото мисля страшно често за него и за всичко, което ми се е случило с него.
Да го търся ли? Да отида ли там където знам, че ще е? Или да се откажа от всичко, запазвайки хубавия спомен?
п.п.: Пояснявам, че не търся утеха, не съм отчаяна и нямам нужда да ми се четат лекции по морал. Достатъчно голяма съм. Просто ми дайте съвет и/или изкажете някакво мнение.