bathory
11-06-2009, 10:06
Това е.. и аз не знам какво е. хD Написах го отдавна, но чак сега се реших да го поста.. Благодаря за отделеното време и приятено четене! :)
ОРЪЖИЕ
От името на Момичето:
Денят премина бързо, неусетно. Ден като всеки друг без промяна. Самотата стана от поносима до степен на непоносимост. Тишината заглушаваше мислите ми. Душата ми се бунтуваше и искаше да крещи. Гробно мълчание бе и в главата ми. Гласовете, които преди чувах бяха заглъхнали. Стана ми още по-самотно и потреперих. Изправих се от леглото и грабнах лист хартия, а после писалка. Седнах пред бюрото и паниката ме обгърна. Гласчетата се завърнаха и дообъркаха мислите ми. А въпреки това записах..
,,Страх – в момента само това чувствам, като изключим любовта ми към теб. Странно, че ме остави сама точно когато имах най-голяма нужда от присъствието ти. Не разбра каква болка ми причиняваш или го осъзнаваш?! Не знам, защо толкова много съм се вглъбила в отвратителното ти същество и до последно те очаквам. Ала сега твърдо съм решила да те забравя, но както винаги може да се появиш и да ме размекнеш. Знай, че няма да се поддам и да падна в краката ти. Не и този път.
А, да и само след по-малко от пет минути няма да ти преча повече. Смъртта ще ме грабне прегръдката си и ще ме понесе към пъкъла. С нетърпение очаквам да видя Дявола и да му стисна ръката. Чудиш се защо? Хм.. ами благодарение на него няма да виждам лицето ти.
Искам да си щастлив и да се радваш на живота. Знай, че аз ще съм добре там.. някъде. И все пак те обичам.
Обичам те! Сбогом! ''
Завърших писмото и се запътих към гардероба. На долния рафт в една кутия от обувки държах пистолет. Красиво метално оръжие чакащо да го използвам. Взех го и с пръст минах по гладката му, лъскава повърхност. Отидох да взема писмото и допрях устни в хартията. Сълзите ми се стичаха и едва виждах на къде отивам затова спрях. Доближих оръжието в главата си и натиснах спусъка..
***
От името на Момчето:
Вървях замаян от цигарата и потънал в мисли. Главата ми бумтеше от всякаква излишна информация, която ме объркваше. Исках да я видя. – това бе главната мисъл. Трябваше да я видя и отивах. Марния ветрец лъхаше в лицето ми и ме караше да се чувствам по-добре. И тогава на около три минути от дома й се чу изстрел. Толкова силен, той се заби право в сърцето ми. Знаех, че идва от нейната стая. Усещах го. Затичах се и за секунди влетях в къщата. Изкачих стълбите, а после с трясък нахълтах в стаята й.
Гледката.. гледката ме ужаси! Тялото й се киснеше в локва кръв. Неподвижна и все така красива, тя гледаше безизразно към тавана. Мокрите й бузи ми подсказваха за изпитаната болка и сякаш сега осъзнах какво съм направил. Изкрещях и се срутих на пода до нея. Притиснах я към себе си и почувствах топлината на неизстиналото й тяло. Не усетих тупкането на сърцето й, което обожавах. Нямаше го накъсаното дишане, когато се приближа до нея. Беше мъртва! МЪРТВА?!
Ако бях дошъл по-рано, дали щях да я спася? Не! Та аз.. Аз я убих! А въпреки това галех главата й и плачех, а същевременно крещях. В цялата бъркотия зърнах лист хартия поизпръскан с кръв, грабнах го и зачетох. ,,Страх..’’. Свърших ли извиках: ,,Обичам те, любима! Прости ми!’’. Бях решен и аз да умра. Нямаше да си позволя да живея без нея. Целунах топлите й устни и почувствах аромата им в устата си. А после взех пистолета, заредих го, опрях дулото в главата си. Силно присвих показалеца си и..
***
От името на неизвестен Автор:
Дните й преминаваха бързо. Нижеха се като броеница, която скоро нямаше да има край. Самотата я убиваше. Въпреки, че тишината я изморяваше, сякаш не смееше да я наруши. Отново замислена, тя потрепери. Изправи се стреснато от леглото, грабна лист хартия и писалка, и седна зад бюрото. Записа бързо и веднага след това отиде до гардероба. Извади кутия от обувки, а в нея лъскав пистолет дремеше и чакаше. Грабна го и отново се върна при писалището. Вдигна писмото, впи устни в хартията и избърса сълзите от бузата си, а нови рукнаха след тях. После допря студеното оръжие в главата си, притвори очи и гръмна.
Изстрелът прокънтя и разцепи гробната тишина. Плъзна се като змия през отворения прозорец и се задвижи из затихналия квартал. От някъде се появи и той със цигара в ръка. Очите му се присвиваха и вървеше отнесено. Сърцето му се раздра щом дочу гласа на оръжието. Побягна в крива линия и бързо влезе в запустелия й дом. С трясък нахълта във вече мълчаливата стая. Зърна ли ужасяващата картина от гърлото му се надигна писък. Крехкото й, заслабнало телце лежеше в кървава локва. Съвсем леко отворената й уста сякаш искаше да каже нещо. Очите й тъй красиви, а така безизразни бяха пълни с не потекли сълзи.
Придърпа я в обятията си, но нещо липсваше. Нямаше го пърхането на сърцето, дишането. Макар все още топла, тя бе мъртва. Куршумът бе пробил главата й оставяйки кървяща дупка. Сцената някак спряла без никакво действие плашеше с грозотата си. Крясъците и плача идващи от него, те караха да настръхнеш. А това което се въртеше в ума му, можеше да те подлуди. Тогава видя писмото и за минута спря да мисли. Зачете и после явно решен в нещо изкряска: ,,Обичам те, любима! Прости ми!’’. Плъзна устни в нейните и я целуна за последно. Усети я с цялото си същество от дълго време насам. Грабна пистолета, зареди го, съедини го със слепоочието си.. натисна спусъка.
Втори изстрел процепи тишината. След това две безжизнени топли тела, бяха легнали в локва от собствената си кръв. Главите им пробити от куршумите стояха прилепени една за друга..
Надявам се да ви е харесало, ако искате коментирайте за да разбера как съм се справила.. :)
ОРЪЖИЕ
От името на Момичето:
Денят премина бързо, неусетно. Ден като всеки друг без промяна. Самотата стана от поносима до степен на непоносимост. Тишината заглушаваше мислите ми. Душата ми се бунтуваше и искаше да крещи. Гробно мълчание бе и в главата ми. Гласовете, които преди чувах бяха заглъхнали. Стана ми още по-самотно и потреперих. Изправих се от леглото и грабнах лист хартия, а после писалка. Седнах пред бюрото и паниката ме обгърна. Гласчетата се завърнаха и дообъркаха мислите ми. А въпреки това записах..
,,Страх – в момента само това чувствам, като изключим любовта ми към теб. Странно, че ме остави сама точно когато имах най-голяма нужда от присъствието ти. Не разбра каква болка ми причиняваш или го осъзнаваш?! Не знам, защо толкова много съм се вглъбила в отвратителното ти същество и до последно те очаквам. Ала сега твърдо съм решила да те забравя, но както винаги може да се появиш и да ме размекнеш. Знай, че няма да се поддам и да падна в краката ти. Не и този път.
А, да и само след по-малко от пет минути няма да ти преча повече. Смъртта ще ме грабне прегръдката си и ще ме понесе към пъкъла. С нетърпение очаквам да видя Дявола и да му стисна ръката. Чудиш се защо? Хм.. ами благодарение на него няма да виждам лицето ти.
Искам да си щастлив и да се радваш на живота. Знай, че аз ще съм добре там.. някъде. И все пак те обичам.
Обичам те! Сбогом! ''
Завърших писмото и се запътих към гардероба. На долния рафт в една кутия от обувки държах пистолет. Красиво метално оръжие чакащо да го използвам. Взех го и с пръст минах по гладката му, лъскава повърхност. Отидох да взема писмото и допрях устни в хартията. Сълзите ми се стичаха и едва виждах на къде отивам затова спрях. Доближих оръжието в главата си и натиснах спусъка..
***
От името на Момчето:
Вървях замаян от цигарата и потънал в мисли. Главата ми бумтеше от всякаква излишна информация, която ме объркваше. Исках да я видя. – това бе главната мисъл. Трябваше да я видя и отивах. Марния ветрец лъхаше в лицето ми и ме караше да се чувствам по-добре. И тогава на около три минути от дома й се чу изстрел. Толкова силен, той се заби право в сърцето ми. Знаех, че идва от нейната стая. Усещах го. Затичах се и за секунди влетях в къщата. Изкачих стълбите, а после с трясък нахълтах в стаята й.
Гледката.. гледката ме ужаси! Тялото й се киснеше в локва кръв. Неподвижна и все така красива, тя гледаше безизразно към тавана. Мокрите й бузи ми подсказваха за изпитаната болка и сякаш сега осъзнах какво съм направил. Изкрещях и се срутих на пода до нея. Притиснах я към себе си и почувствах топлината на неизстиналото й тяло. Не усетих тупкането на сърцето й, което обожавах. Нямаше го накъсаното дишане, когато се приближа до нея. Беше мъртва! МЪРТВА?!
Ако бях дошъл по-рано, дали щях да я спася? Не! Та аз.. Аз я убих! А въпреки това галех главата й и плачех, а същевременно крещях. В цялата бъркотия зърнах лист хартия поизпръскан с кръв, грабнах го и зачетох. ,,Страх..’’. Свърших ли извиках: ,,Обичам те, любима! Прости ми!’’. Бях решен и аз да умра. Нямаше да си позволя да живея без нея. Целунах топлите й устни и почувствах аромата им в устата си. А после взех пистолета, заредих го, опрях дулото в главата си. Силно присвих показалеца си и..
***
От името на неизвестен Автор:
Дните й преминаваха бързо. Нижеха се като броеница, която скоро нямаше да има край. Самотата я убиваше. Въпреки, че тишината я изморяваше, сякаш не смееше да я наруши. Отново замислена, тя потрепери. Изправи се стреснато от леглото, грабна лист хартия и писалка, и седна зад бюрото. Записа бързо и веднага след това отиде до гардероба. Извади кутия от обувки, а в нея лъскав пистолет дремеше и чакаше. Грабна го и отново се върна при писалището. Вдигна писмото, впи устни в хартията и избърса сълзите от бузата си, а нови рукнаха след тях. После допря студеното оръжие в главата си, притвори очи и гръмна.
Изстрелът прокънтя и разцепи гробната тишина. Плъзна се като змия през отворения прозорец и се задвижи из затихналия квартал. От някъде се появи и той със цигара в ръка. Очите му се присвиваха и вървеше отнесено. Сърцето му се раздра щом дочу гласа на оръжието. Побягна в крива линия и бързо влезе в запустелия й дом. С трясък нахълта във вече мълчаливата стая. Зърна ли ужасяващата картина от гърлото му се надигна писък. Крехкото й, заслабнало телце лежеше в кървава локва. Съвсем леко отворената й уста сякаш искаше да каже нещо. Очите й тъй красиви, а така безизразни бяха пълни с не потекли сълзи.
Придърпа я в обятията си, но нещо липсваше. Нямаше го пърхането на сърцето, дишането. Макар все още топла, тя бе мъртва. Куршумът бе пробил главата й оставяйки кървяща дупка. Сцената някак спряла без никакво действие плашеше с грозотата си. Крясъците и плача идващи от него, те караха да настръхнеш. А това което се въртеше в ума му, можеше да те подлуди. Тогава видя писмото и за минута спря да мисли. Зачете и после явно решен в нещо изкряска: ,,Обичам те, любима! Прости ми!’’. Плъзна устни в нейните и я целуна за последно. Усети я с цялото си същество от дълго време насам. Грабна пистолета, зареди го, съедини го със слепоочието си.. натисна спусъка.
Втори изстрел процепи тишината. След това две безжизнени топли тела, бяха легнали в локва от собствената си кръв. Главите им пробити от куршумите стояха прилепени една за друга..
Надявам се да ви е харесало, ако искате коментирайте за да разбера как съм се справила.. :)