Sir9Maximilian
11-07-2009, 01:53
В тъмните нощи лежах си аз и мислeх,къде ли е тя? Не спирам да си мисля за нея.
Любовта ме кара да вярвам,че всичко около мен е реалност.Напомня ми усещането,
когато се събуждам и сънят ми дори нереален е още в съзнанието ми.Вървях си по
моста,замислен погледнах слънцето,то ми се усмихна,така както се усмихваше тя
в онези златни дни... Никога не съм си помислял,че мойта звезда някой ден ще
бъде далеч от мен и няма да мога да видя ярката й светлина на фона на луната.
От покрива на замъка всяка вечер таих надежда да я видя отново,но единственото
което виждах беше луната наполовина,сякаш скрила лицето си.Искам отново да светиш
за мен,с кристален поглед да ме изпълваш със радост.Къде те загубих,искам обратно
при мен да се върнеш и завинаги с теб двама да останем във вечноста.Чрез шума на
листата,съпроводени от силния вятър,денят отминаваше,красотата на дъгата изчезна.
Изпълнен със болка,търсих място където просто да я оставя завинаги,където и да
отивах тя ме преследваше,вървеше заедно с мен като сянка,обръщах се понякога
с надеждата да я погледна в очите.Винаги чувах нейните стъпки,обръщайки се
долавях с поглед само и единствено последните сантиметри от изумрудено зелената
й мантия,завиваща зад ъгъла.Слизайки по спираловидните стълби на замъка,видях
огнено червено яйце поставено в кош,на мястото на една от липсващите плочи.
Тогава не му обърнах внимание,и продължих надолу по стълбите.На следващия ден
разхождайки се в градината видях прелестен феникс да се рее в небето.Видях очите
му,бяха огнени и изпълнени с желание за живот.Спомних си за яйцето,усмихнах се.
Започна да вали силен дъжд.Изведнъж в далечината видях фигура,толкова много ми
заприлича на нея,и забързах крачка,това беше тя.Цялата сияеше,като ангел от
портите на рая.Приближих се до нея,а тя ми се усмихваше все така упорито.
Никога няма да забравя този миг,бях най-щастливият човек на земята.
И двамата се гледахме влюбено,хванах я за ръка и я погледнах в очите,аз
просто замръзнах.Незнаех какво да кажа.Виждах всичко което имам на този свят,
виждах го пред мен в цялата си красота.Изведнъж този образ изчезна,дъждът се
засили.Сърцето ми биеше усилено,осъзнах ,че всичко е било само лъжа създадена
от хилядите капчици падащи от небето.Обърнах се и видях болката,погледнах я право
в очите,на фона на изумрудено зелената мантия,скрити в качулката видях онези
зли,червени очи.Изпълнен с омраза,исках да викам силно.
И отново ми дойде мисълта,че където и да ходя,болката ще върви плътно зад мен,
напомняйки ми за себе си.Говорят ,че времето лекува,знаех ,че не е така.
Мина доста време,но болката продължаваше да ме преследва,всичките тези години
всеки път когато се обръщах тя се усмихваше все така злобно.
За миг съжалих,исках да избягам далеч и да нямам такава зла сянка.
Вървях си по моста,и си мислих за нея,молех се да се върне при мен,и съдбата
да не ме залъгва с нейни фалшиви образи.
Събудих се,бях премръзнал,прозорецът се беше отворил.Изправих се,и осъзнах,че
всичко е било кошмар.В тъмнината не виждах,онези червени очи както преди.
Застанах на прозореца,отново валеше силен дъжд.Излезнах навън,вдигнах ръце нагоре
и се наслаждавах на капките които нежно галеха лицето ми.Някой ме прегърна,обърнах се
и видях нея,отново замръзнах.Мислите за нея се караха помежду си,коя да изчезне първа
от съзнанието ми.В цялата си прелест,тя изчезна...И така аз останах с горчивият и болезнен
спомен от феникс,разказал ми за момиче изоставило ме с роза в дъжда.
Любовта ме кара да вярвам,че всичко около мен е реалност.Напомня ми усещането,
когато се събуждам и сънят ми дори нереален е още в съзнанието ми.Вървях си по
моста,замислен погледнах слънцето,то ми се усмихна,така както се усмихваше тя
в онези златни дни... Никога не съм си помислял,че мойта звезда някой ден ще
бъде далеч от мен и няма да мога да видя ярката й светлина на фона на луната.
От покрива на замъка всяка вечер таих надежда да я видя отново,но единственото
което виждах беше луната наполовина,сякаш скрила лицето си.Искам отново да светиш
за мен,с кристален поглед да ме изпълваш със радост.Къде те загубих,искам обратно
при мен да се върнеш и завинаги с теб двама да останем във вечноста.Чрез шума на
листата,съпроводени от силния вятър,денят отминаваше,красотата на дъгата изчезна.
Изпълнен със болка,търсих място където просто да я оставя завинаги,където и да
отивах тя ме преследваше,вървеше заедно с мен като сянка,обръщах се понякога
с надеждата да я погледна в очите.Винаги чувах нейните стъпки,обръщайки се
долавях с поглед само и единствено последните сантиметри от изумрудено зелената
й мантия,завиваща зад ъгъла.Слизайки по спираловидните стълби на замъка,видях
огнено червено яйце поставено в кош,на мястото на една от липсващите плочи.
Тогава не му обърнах внимание,и продължих надолу по стълбите.На следващия ден
разхождайки се в градината видях прелестен феникс да се рее в небето.Видях очите
му,бяха огнени и изпълнени с желание за живот.Спомних си за яйцето,усмихнах се.
Започна да вали силен дъжд.Изведнъж в далечината видях фигура,толкова много ми
заприлича на нея,и забързах крачка,това беше тя.Цялата сияеше,като ангел от
портите на рая.Приближих се до нея,а тя ми се усмихваше все така упорито.
Никога няма да забравя този миг,бях най-щастливият човек на земята.
И двамата се гледахме влюбено,хванах я за ръка и я погледнах в очите,аз
просто замръзнах.Незнаех какво да кажа.Виждах всичко което имам на този свят,
виждах го пред мен в цялата си красота.Изведнъж този образ изчезна,дъждът се
засили.Сърцето ми биеше усилено,осъзнах ,че всичко е било само лъжа създадена
от хилядите капчици падащи от небето.Обърнах се и видях болката,погледнах я право
в очите,на фона на изумрудено зелената мантия,скрити в качулката видях онези
зли,червени очи.Изпълнен с омраза,исках да викам силно.
И отново ми дойде мисълта,че където и да ходя,болката ще върви плътно зад мен,
напомняйки ми за себе си.Говорят ,че времето лекува,знаех ,че не е така.
Мина доста време,но болката продължаваше да ме преследва,всичките тези години
всеки път когато се обръщах тя се усмихваше все така злобно.
За миг съжалих,исках да избягам далеч и да нямам такава зла сянка.
Вървях си по моста,и си мислих за нея,молех се да се върне при мен,и съдбата
да не ме залъгва с нейни фалшиви образи.
Събудих се,бях премръзнал,прозорецът се беше отворил.Изправих се,и осъзнах,че
всичко е било кошмар.В тъмнината не виждах,онези червени очи както преди.
Застанах на прозореца,отново валеше силен дъжд.Излезнах навън,вдигнах ръце нагоре
и се наслаждавах на капките които нежно галеха лицето ми.Някой ме прегърна,обърнах се
и видях нея,отново замръзнах.Мислите за нея се караха помежду си,коя да изчезне първа
от съзнанието ми.В цялата си прелест,тя изчезна...И така аз останах с горчивият и болезнен
спомен от феникс,разказал ми за момиче изоставило ме с роза в дъжда.