kementari
11-14-2009, 08:55
Да видим дали ще се хареса въобще на някой :D
Път до истината
Лекси продължи да се изкачва стъпало по стъпало, нагоре по каменната стълба. След всяка своя крачка чуваше зад себе си как камъчетата, отчупили се под краката й, падат надолу. Туп-туп-туп. Звукът продължаваше дълго след като нещастните се бяха изгубили в тъмнината. Момичето вдигна глава и видя пътя си, който продължаваше да се вие, докъдето й стигаше погледът. Решително продължи да крачи към неизвестността. Кап-кап-кап. Лекси седна до малката локвичка, образувала се на вековната каменна площадка. Сложи ръка под чучурчето, идващо сякаш от никъде, и усети студената капка как си проправя път по дланта й и се скрива в ръкава й. ”И на теб ли ти е студено? И теб ли те е страх?” Момичето обви ръце около себе си. Не за да се стопли. Не. Чувстваше се сама, изоставена, отхвърлена. Как копнееше за една прегръдка в този момент. Но тя наистина бе сама и нямаше да я получи. Прибра кичурче от косата си зад ухото и запълзя нагоре по безкрайната стълба, стигаща до някъде.
За пореден път се спря, за да стопли премръзналите си ръце и босите си крака. Вече не усещаше студ, правеше го машинално. Бе изгубила представа за времето и не знаеше от колко време се лута. Една и съща картина бе пред очите й, нагоре, надолу-единствено мрак и мъгла. А стълбата продължаваше своя криволичещ път до някъде. И Лекси продължаваше като в транс да движи крак пред крак с мисълта: ”Трябва да стигна.”
„Тъмнината приближава. Скоро е краят.” Лекси забрави за раните по ходилата си и забърза кам края. Да, той идваше, но краят на кое? Стълбите се стесняваха и момичето трудно вървеше с безчувствените си вече крака. На места стъпалата липсваха и тя прескачаше със сетни сили, водена сякаш от чуждо желание. Не спомняше вече защо отива там и къде е това, кого ще открие и защо го търси. Кап-кап-кап. И въпросите се увеличаваха.
Газеше във вода. От къде бе дошла? Нова капка, нов въпрос. Отметна косата си, стигнала до ходилата. Мокра я шибаше сякаш с камшик и крещи: ”Продължавай. Не спирай. Краят е близо.” Но краят на кое?
Лекси се спъваше и падаше в своя транс, но винаги ставаше и продължаваше. И ето наградата. Сред тази тъмнина, на върха на кулата се криеше врата, голяма облечена в сребро. Лекси направи последната крачка и почука. Чук-чук-чук. Вратата се отвори сякаш сама и момичето примижа от светлината, искряща от вътре. Скри лицето си с ръце, за да се предпази от негостоприемните лъчи, заслепяващи я след дългото лутане в тъмнината.
-Ела, дете.
Мелодичен и нежен женски глас се понесе. Лекси плахо пристъпи към светлината и влезе в искрящата стая. На пода седеше жена, кръстосала краката си. Бялата й коса се спускаше на букли по голия й гръб. Очите й бяха скрити от изящна бяла маска направена от снежинки, усмихваше се и бузите й бяха украсени с трапчинки. В ръцете си държеше пухкаво бяло коте, заспало в прегръдката й.
-Коя си ти?
-Аз съм тази, която носи болка, но всеки я желае. Тази, която ти търси толкова време. Аз съм Истината. Ти коя си?
-Не знам.
Момичето бе погълнато толкова от това да стигне, че бе забравило защо бе тръгнало, най-важното-коя е?
-Аз ще ти кажа. Ти си момичето, дошло чак до тук да зададе въпросите, на които можеше и само да си отговори. Ти си детето, което търсеше прегръдка и топлина в пустошта. Ти си човекът, който се страхуваше от самотата, но избяга от приятелите си, за да търси непознат. Ти си Лекси, която я е страх от неизвестността, но върви право към нея.
Тогава Лекси си спомни, приближи се до Истината и седна.
-Това е краят, нали? Краят на кое?
-Краят на въпросите ти. Спри да ги търсиш, преди да се удавиш в тях. Върни се и живей.
Жената погали момичето по бузата и избърса сълзата, отронила се от навлажнелите очи на Лекси.
-Последният ми въпрос. Защо изминах този път?
-За да разбереш коя си.
Път до истината
Лекси продължи да се изкачва стъпало по стъпало, нагоре по каменната стълба. След всяка своя крачка чуваше зад себе си как камъчетата, отчупили се под краката й, падат надолу. Туп-туп-туп. Звукът продължаваше дълго след като нещастните се бяха изгубили в тъмнината. Момичето вдигна глава и видя пътя си, който продължаваше да се вие, докъдето й стигаше погледът. Решително продължи да крачи към неизвестността. Кап-кап-кап. Лекси седна до малката локвичка, образувала се на вековната каменна площадка. Сложи ръка под чучурчето, идващо сякаш от никъде, и усети студената капка как си проправя път по дланта й и се скрива в ръкава й. ”И на теб ли ти е студено? И теб ли те е страх?” Момичето обви ръце около себе си. Не за да се стопли. Не. Чувстваше се сама, изоставена, отхвърлена. Как копнееше за една прегръдка в този момент. Но тя наистина бе сама и нямаше да я получи. Прибра кичурче от косата си зад ухото и запълзя нагоре по безкрайната стълба, стигаща до някъде.
За пореден път се спря, за да стопли премръзналите си ръце и босите си крака. Вече не усещаше студ, правеше го машинално. Бе изгубила представа за времето и не знаеше от колко време се лута. Една и съща картина бе пред очите й, нагоре, надолу-единствено мрак и мъгла. А стълбата продължаваше своя криволичещ път до някъде. И Лекси продължаваше като в транс да движи крак пред крак с мисълта: ”Трябва да стигна.”
„Тъмнината приближава. Скоро е краят.” Лекси забрави за раните по ходилата си и забърза кам края. Да, той идваше, но краят на кое? Стълбите се стесняваха и момичето трудно вървеше с безчувствените си вече крака. На места стъпалата липсваха и тя прескачаше със сетни сили, водена сякаш от чуждо желание. Не спомняше вече защо отива там и къде е това, кого ще открие и защо го търси. Кап-кап-кап. И въпросите се увеличаваха.
Газеше във вода. От къде бе дошла? Нова капка, нов въпрос. Отметна косата си, стигнала до ходилата. Мокра я шибаше сякаш с камшик и крещи: ”Продължавай. Не спирай. Краят е близо.” Но краят на кое?
Лекси се спъваше и падаше в своя транс, но винаги ставаше и продължаваше. И ето наградата. Сред тази тъмнина, на върха на кулата се криеше врата, голяма облечена в сребро. Лекси направи последната крачка и почука. Чук-чук-чук. Вратата се отвори сякаш сама и момичето примижа от светлината, искряща от вътре. Скри лицето си с ръце, за да се предпази от негостоприемните лъчи, заслепяващи я след дългото лутане в тъмнината.
-Ела, дете.
Мелодичен и нежен женски глас се понесе. Лекси плахо пристъпи към светлината и влезе в искрящата стая. На пода седеше жена, кръстосала краката си. Бялата й коса се спускаше на букли по голия й гръб. Очите й бяха скрити от изящна бяла маска направена от снежинки, усмихваше се и бузите й бяха украсени с трапчинки. В ръцете си държеше пухкаво бяло коте, заспало в прегръдката й.
-Коя си ти?
-Аз съм тази, която носи болка, но всеки я желае. Тази, която ти търси толкова време. Аз съм Истината. Ти коя си?
-Не знам.
Момичето бе погълнато толкова от това да стигне, че бе забравило защо бе тръгнало, най-важното-коя е?
-Аз ще ти кажа. Ти си момичето, дошло чак до тук да зададе въпросите, на които можеше и само да си отговори. Ти си детето, което търсеше прегръдка и топлина в пустошта. Ти си човекът, който се страхуваше от самотата, но избяга от приятелите си, за да търси непознат. Ти си Лекси, която я е страх от неизвестността, но върви право към нея.
Тогава Лекси си спомни, приближи се до Истината и седна.
-Това е краят, нали? Краят на кое?
-Краят на въпросите ти. Спри да ги търсиш, преди да се удавиш в тях. Върни се и живей.
Жената погали момичето по бузата и избърса сълзата, отронила се от навлажнелите очи на Лекси.
-Последният ми въпрос. Защо изминах този път?
-За да разбереш коя си.