gloryvolley
11-14-2009, 19:57
Искам да ви помоля .. ако на някой му се занимава да напише някое есе на някоя от следните теми или просто да постне някое от някой сайт :) юе съм ви мн благодарна :grin:
1.В какво вярва съвременния човек ?
2.Отмъщението-възмездие или престъпление?
3.Човекът-силен или слаб?
PurpleDream
11-14-2009, 20:06
Искам да ви помоля .. ако на някой му се занимава да напише някое есе на някоя от следните теми или просто да постне някое от някой сайт :)
ти не можеш ли?? :grin: :grin:
Unendlich
11-14-2009, 22:29
1. Вече малко хора вярват в нещо.
2. Отмъщението - и възмездие, и престъпление (според зависи)
3. Човекът - силен или слаб (различно, на моменти,според зависи)
Разсъждаваш върху тези точки и ще имаш добро есе. :)
P.S. ~> Само чакам Елитооо да пише в тази тема и да каже, че няма да ти пише домашната :razz: :razz:
detelina101
11-15-2009, 12:08
Човекът - силен или слаб
(есе)
Човекът е най-висшето същество и като такова той има чувства,притежава душевност,която другите,подобни на него нямат.Той живее в огромния и свиреп свят, понася трудностите и несправедливостта на еднообразния живот.А той от своя страна подлага човека на изпитания,кара го да извади на показ своята сила и качества.
Като част от света,като син на майката природа,всеки човек ежедневно бива подлаган на изпитанията на живота.По този начин душевността на човек не издържа и той се проявява като слаб,не само в тези,но и в много други обстоятелства.Животът поднася и много хубави моменти на човек,изпълва го с щастие и именно тогава той става силен и уверен в себе си.
Човекът е силен,когата се чувства обичан,когато споделя живота с любимия човек,когато е влюбен и усеща неговата подкрепа.Човекът е силен и самоуверен след като е създал семейството,за което е мечтал,след като е щастлив.Всеки се чувства силен,когато е умен,когато знае какво да направи в дадена ситуация,без да изпитва притеснения.Знанието му дава криле,отваря много врати пред неговото бъдеще.
Човек е слаб,когато е тъжен и самотен,когато няма с кого да сподели хубавите си и лоши моменти от живота.Всеки е с вързани ръце,когато няма така необходимите пари.Без тях ежедневието е трудно,а животът-немислим.В днешно време образованието е скъпо платено,без пари няма перспектива,човек няма бъдещето,което си е представял,не може да сбъдне нещата,за които е мечтал.Това кара всеки да се чувства слаб,а в същото време и социално различен от другите.
Човек е силен,когато е независим,когато няма преграда пред чувствата и действията си,когато е свободен и има право на избор.Самоувереността в постъпките кара всеки да се чувства по-силен.Тъй като здравето е най-важно,то човек е силен,когато е здрав,но не само физически,но и когато е духовно силен.С желязна психика човек преодолява трудностите пред себе си,но когато е слаб,той се примирява с това,което се е изпречило насреща му.Човек се чувства силен когато има пари,има ли ги,той има мощ,а понякога и толкова голяма,че да властва над другите.Но макар парите да са обзели мислите на съвременния човек и всяко негово действие да бъде водено от тях,все пак е останала старата максима,че душевното е винаги над материалното.
Човекът е слаб когато е неуверен,когато някой решава вместо него и той няма право да изрази своята позиция и мнение.Проявява се като слаб,когато зависи от някого,когато е предаден по какъвто и да било начин.Чувства се слаб и безпомощен пред смъртта и мъката,които са неизбежни за всеки,неговите действия се неспособни да попречат на придошлите стихии и бедствия,защото човекът е част от природата,а по-могъщ и силен от нея няма.Човек е слаб когато е слобохарактерен а още по-слаб е когато е безхарактерен.Тогава той се превръша в нагаждач,приема чуждите мнения и се оставя да бъде командван и манипулиран.А човек,който позволява да управляват психиката и чувствата му е обречен на неуспех.Проявява се като такъв и когато няма това,което би искал да има в живота,когато не притежава това за което е мечтал.
Животът е безмилостен и суров,подлага човека на трудности и изпитания.Понякога ние се справяме с тях,понякога не.В определени ситуации човек се проявява като слаб,в други като силен,душевността му е комбинация от самоувереност и страх,от несигурност и самочувствие.Така че човекът е едновременно и двете крайности-той е и слаб и силен.
detelina101
11-15-2009, 12:11
Отмъщението- възмездие и престъпление
Наранени, ограбени и унижени, се изпълваме с желание за отмъщение, копнеем да причиним страдание, съизмеримо поне наполовина с нашето, искаме да видим чуждата болка, изписана на лицето. Защото това е естествената реакция на човека, защитаващ своя малък и подреден свят, чиито копнежи са отнети, разрушени пред очите му, а животът му е загубил смисъла си.
Малко хора обаче извървяват дългия път от желанието за мъст до изпълнението, защото той е осеян с препятствия, предизвикващ неспирни душевни битки и конфликти. Тези, които, обзети от силни страсти и емоции, стигнат до своята цел, никога няма да могат да възвърнат нарушеното си равновесие. Защото отмъщението, дори и заслужено, остава престъпление срещу личността и обществото.
Какво е отмъщението? Необходимо удовлетворение или начин за себедоказване? Възможност да покажеш силата си, надмощието си пред останалите или просто последният шанс да отвърнеш на несправедливостта? Отмъщението е отчаяният опит на човек да преоткрие загубеното си дойстойнство. То се ражда тогава, когато чувството за самоуважение е изчезнало, за да бъде заето от накърнената гордост. То се ражда тогава, когато, засегнати от чуждите действия, сме склонни да предадем себе си и идеалите си с надеждата да отвърнем на злото със зло.
Но престъпление ли е да копнеем за справедливост спрямо самите нас? Престъпление ли е да искаме наказание за виновниците, да очакваме, че действията им няма да останат безнаказани? Тогава грешен и напразен ли е стремежът на човечеството към справедливост? В съвременния свят на ред и законност, отмъщението губи своя смисъл и става неприемливо. В дефинициите на правото никой не е виновен до доказване на противното. И само съдът може да определи какво е престъплението и как да бъде наказано то. Отделните хора нямат правото и не бива да заемат ролята на съдници, защото често, заслепени от емоциите, ставаме жертви на грешната си преценка.
Както днес, така и в древността образът на отмъщението се свързва с нравственото поражение и духовната деградация. В драмата "Електра" главната героиня преоткрива смисъла и целта на живота чрез жаждата си за мъст. Тя е основният мотив, определящ постъпките й, двигателят на действията й. В контраст с нея, братът Орест е раздвоен и нерешителен, защото вътрешно съзнава тежестта на поетия път. Насочвайки меч към родната си майка, той е склонен да прости. Изпарило се е желанието да причини болка, останала е само синовната обич и милосърдието. Но зад него е силната и безпощадна Електра, която възприема отмъщението като единствен изход от създалата се ситуация. Кръвта на майката обаче, както ще открият двамата герои, не донася желаното удовлетворение и облекчение, а оставя единствено празнота и нарушено душевно равновесие. С дълбок психологизъм Еврипид достига до вечната истина, че убийството на една убийца не може да възвърне хармонията. А извършеното отмъщение ще преобърне завинаги живота. То оставя траен отпечатък върху личността. Защото отвърщайки на злото със зло, се превръщаме в олицетворение на всичко това, което отричаме и считаме за грешно. И няма връщане назад. Извървян веднъж докрай, пътят на отмъщението променя характера и душевността.
Такава е и историята в романа "Граф Монте Кристо" от Алексанъдр Дюма - историята на една загубила себе си по пътя на отмъщението душа, но преоткрила смисъла на живота в християнското опрощение. Осъден несправедлино, Едмон Дантес прекарва 13 години в затвора с единствената опора, че ще причини "същата бавна, дълбока, безкрайна и вечна болка". Неговата цел обаче е не само да накаже враговете си, но и да осъди обществото, издигнало в култ парите и властта. В такъв смисъл отмъщението му се превръща в присъда към времето, в което живее. Но макар и справедливо, то оставя в душата му една неизлечима рана -чувството на угризение, мисълта за мъките, които е причинил по пътя си: "От добър и доверчив човек, аз станах отмъстителен, прикрит, зъл или по-скоро безчувствен като глухата и сляпа фаталност. Тогава достигнах до целта: горко на тези, които срещнах по моя път."
Тънка е границата между отмъщението като справедливо възмездие и въвличане на личността в света на интригите и властолюбието, където отмъщаващият се превръща в победител. В това е и трагедията на датския принц Хамлет. Дълъг е неговият път, за да достигне до прозрението, че убивайки, ще отмъсти, но по този начин няма да предотварти деградацията на заобикалящото го човечество. Като типичен герой от епохата на Ренесанса, той издига в култ личността и живота като висша ценност, която не бива да бъде отнета от човешко същество. Затова младият принц, раздвоен между синовния си дълг и хуманистичния идеал, отлага своето кърваво отмъщение. Желанието за мъст е продиктувано от силни емоции и страсти, поражда се от лично раздразнение. Но не това ръководи принца в неговите действия. Като хуманист, той иска да излекува обществото, не може да се примири със света, в който злото е повече от доброто. Пред врага си използва оръжието на словото, което нанася по-дълбоки и неизлечими рани, защото иска възмездие, а не смърт.
А дали възмездието е отмъщение? Възмездието по-скоро няма конкретен извършител и емоционален мотив. То не може да се свързва с отделната личност, защото е предизвикано от съдбата или Господ. То е намесата на по-висши сили и сякаш има за цел да възпитава, да поражда чувство за справедливост и да възстановява хармоничния ред в космоса. Възмездието е привилегия на правораздаващите органи, защото не е в следствие на нарушената лична преценка. И може би е повече наказание от съдбата, отколкото физическа саморазправа. Мисълта, че има възмездие често дава утеха, дава сили и кураж да бъдат преодолени една болка и едно разочарование.
Възмездието вероятно има митологичен произход, защото древно-гръцката митология изобилства с примери за възмездието на боговете, стоварили гнева си върху самозабравилите се човеци. Тантал, извършвайки най-ужасното престъпление - отнемането на живота на сина си, бива наказан да се мъчи от вечна жажда и глад в подземното царство. Подобна съдба сполетява горделивия Нарцис, превърнат в цвете заради самовлюбеността си. Сизиф, който в своята самонадеяност дръзва да окове смъртта, бива обречен да избутва скала, а тя непрестанно да се връща назад.
Жаждата за отмъщение е изгаряла, изгаря и винаги ще изгаря душите на хората. Но заедно с нея ще съществува и възмездието - справедливостта на съдбата, която никой не може да ни отнеме. Именно това е в основата на християнството - религия, съществуваща повече от 2000 години и даряваща ни спасителната сила на благородството да прощаваме, да обичаме и да вярваме в доброто:
Който копае ров, ще падне в него,
И който търкаля камък, върху него ще се обърне
...................................
Да не речеш: Ще въздам на злото;
Почакай Господ и Той ще те избави.
Отвръщайки на злото със зло, предавайки моралните си ценности, попадаме в един "омагьосан кръг". Защото отмъщението ще породи друго отмъщение, пролятата кръв - ново престъпление. В Стария завет е казано: "Не правете на другите това, което не искате вам да правят човеците".
Веднъж посята, отровната семка на омразата и желанието за мъст бързо покълва и израства. Нейните горчиви и зловонни плодове изпълват душата с противоречиви чувства, злина и отрицание.
Воден от тези деструктивни мисли, човекът губи естествената си извисеност, а в сърцето му се настанява духът на разрушението - на мястото на радостта от живота, творческия порив и вярата. Омразата и отмъщението принадлежат единствено на този, който ги носи в душата си.