stefity
11-16-2009, 14:47
Привет на всички! :)
Преди няколко дни с един мой приятел от шега на шега се захванахме да пишем нещо заедно, без ясна идея какво ще последва и без да сме си направили план за по-следващи действия ние започнахме да се редуваме в писането през няколко изречения и в крайна сметка, се получи една хумористична, интересна и заинтригуваща поне за момента история, която реших да споделя с вас. :)
Естествено, за напред ще има и още, но за момента е толкова ;)
Приятно четене. ;)
1 глава
Вятърът разпиляваше листата по улицата в причудливи форми. На някои места те толкова плътно покриваха павираната уличка, че тя приличаше на спокойна жълто-червена река, която сякаш е заспала за секунда, но всеки миг може да потече надолу по баира.
Беше късен следобед и слънцето почти се скриваше зад бетонните постройки, служещи за дом на множество семейства в този тих квартал.
Макар и да ставаше тъмно, навън все още се забелязваше група деца, които с весели гласчета подвикваха нещо на едно куче, а до тях, на една пейка, леко навело глава към земята, стоеше малко момченце с русолява коса, бледо лице и леко раздърпани и накърпени на множество места дрехи. И въпреки външния си вид, който в най-добрия случай би могъл да се нарече "небрежен", в очите му блестеше щастие. И то не радостта на малкото дете, което получава най-после камиончето от витрината, а на човек, който е преживял нещо незабравимо. Нещо, което се случва много рядко в човешкия живот и се помни завинаги.
Петър бе на дванадесет години, отраснал в дом за сираци от три годишен, когато бе изоставен пред прага на леко порутената сграда на сиропиталището, а причината за радостта в детските му очи бе породена от това, че точно преди 2 дни животът му в тази така подтискаща и мрачна сграда приключваше.
Макар вече доста голям на години, Петър бе осиновен преди тези 2 дни от семейство, което живееше именно в този тих квартал.
Сега го очакваше нов живот. Бог му го беше обещал веднага след като си обу панталона. Но го беше и малко страх - в дома за сираци Пепи познаваше всички - от стария санитар "дедо Киро", който се грижеше за тях и ги спаси от свинския грип, до "Дебелия Лъчо", когото детския паралич беше прикрепил към леглото му. Може би леглото беше прикрепено към него, това никой не знаеше. Вятърът продължаваше да разпилява и да отнася листата на майната им, а Пепи си мислеше, че точно това се случва и със старите му приятели.
- Ей! Петре! - развика се едно трътлесто и бузесто дете, като прекъсна мислите му и Петър вдигна любопитно глава.
- Хайде, отиваме до чичо Пенчо за лимонада! Взехме пари от майката на Мимето и има дори и за шоколад "Кума Лиса". - произнасяйки последните си думи, пухкавото детенце се облиза лакомо и продължаваше да гледа с широко отворени очи Петър.
"Мимето, Мимето... а, да. Това беше дъщерята на богаташа" - сети се Пепи. Там живееха доста деца и все пак му трябваха няколко дена, за да ги запомни цялата паплач. Мимето беше симпатично момиченце, което винаги взимаше повече джобни от баща си и купуваше на приятелите си разни сладки работи за ядене.
Наблизо живееха Живко, който се смяташе за футболист, но това не беше странно, защото баща му се смяташе за Цезар. Митака, който обичаше да играе най-много на криеница, Лили - за нея пък не беше ясно какво обича, понеже беше момиче, а тях Пепи не ги разбираше. И, разбира се, Дебелия. Сигурно си имаше друго име, но когато се запознаваха на вежливото "Приятно ми е, Петър", както го бяха учили в сиропиталището, Дебелия отговори "вхвхххввмм" и изръси голяма част от 7-те бисквити, които имаше в устата си. Рекорд.
Повторно подвикване от страна на Дебелия накара Петър да се отправи с леко нежелание към пухкавото момченце, поради причината, че то отново бе започнало да дъвче и да премлясква нещо толкова ожесточено, че от устата му изхвърчаха множество неприятни лепкави трохи, които падаха на облото му коремче, придружени с меко казано неприятни звуци, които се забиваха в съзнанието на Пепи и за малко не го отказаха да придружи новите си другари.
"Какви обноски" - помисли си той, а Дебелия продължаваше да премлясква, докато изведнъж гузно погледна към Петър и с пълната си ръчичка изкара от джоба си няколко дъвчащи бонбона и с глуповата усмивка ги поднесе към лицето на Петър.
"Ако това беше книга", помисли си Пепи, "сега щеше да трябва да опиша и чичо Пенчо. Ама какво да му описвам - всеки е виждал продавач в магазин, а чичо Пенчо сякаш е изваден от филм за продавачи в квартални магазини." Всъщност, ако нещо трябваше да се описва, това беше магазинчето.
Децата се намираха пред малко магазинче, което привличаше всички деца от квартала и караше улицата да е много по-оживена от останалите.
Долепил кръглото си и топчесто лице на витрината, Дебелия се взираше в множеството сладкиши и торти, които бяха изложени пред него.
"А какво ли би станало, ако между него и сладкишите нямаше стъкло?" - запита се отново Пепи, и в този миг, бе благодарен на този, който бе измислил тази прозрачна стена.
Всички със силни крясъци се вмъкнаха в магазинчето, а Петър остана най-отзад, защото не беше особено въодушевен от сладкишите и лимонадата. Той бе привлечен от нещо друго, което беше малко по-навътре в магазинчето, а по-точно - малка, леко осветена стаичка.
Тази стаичка беше пълна с вещите на стария собственик - един китаец, когото повечето хора смятаха за откачен. А сега чичо Пенчо, който беше купил магазинчето наскоро, разчистваше. Какво ли не имаше там - малки хартиени фигурки на дракончета, интересни порцеланови чаши, фойерверки, стъклени сини и червени фигурки...
Докато чичо Пенчо с весела физиономия обслужваше палавите и лакоми деца, Пепи се отправи с тихи стъпки към стаичката в дъното на магазина. Сякаш за да се увери, че магазинерът си има достатъчно работа на главата и не му обръща внимание, Петър се обърна инстинктивно към касата, а там сякаш подивели от вида на сладкишите, децата с лекота биха могли да съборят горкият старец, който в момента се опитваше да изброи 25 шоколадови бонбона на едно от хлапетата.
Когато видя, че никой не го гледа, любопитното момче бързо се вмъкна в стаичката... не че търсеше нещо конкретно, не че имаше "странното усещане, че там го чака нещо, което ще промени живота му". Просто малко момче влезе в стая, пълна с интересни неща. Ще разрови малко, ще разгледа нещата, но нито ще си вземе нещо, нито ще остане дълго. Както казваха военните по филмите - "Отивам, оглеждам и се измъквам незабелязано".
Както беше предположил Пепи, в стаята нямаше нищо кой знае колко интересно. -"Вехтории" - помисли си той, като бавно минаваше от предмет на предмет и с ръка докосваше всякакви чудати, старинни и чужди за него книги, вази, разни топки и шишенца с различни течности в тях, които с нищо не привлякоха вниманието му.
- Ей! Пакостник такъв! Какво правиш тук?! - Чу се сърдитият глас на чичо Пенчо, а докато се обръщаше към осветения магазин Пепи закачи с ръкава си нещо, което още тази нощ щеше да грабне вниманието му... или пък не. Това беше просто някаква порцеланова кутийка, която Пепи бутна на земята. Но секунди преди тя да падне, момчето сложи крак си под нея и тя отскочи от обувката му и падна върху крака на чичо Пенчо. Трудно е да се каже кой изкрещя по-силно от двамата, но в следващата секунда приятелите на Петър присъстваха на необикновено зрелище. Със скорост, сравнима единствено с тази на мисълта, от стаята изхвърча техният приятел. Въпреки че накувцаше с единия си крак, всеки олимпийски спринтьор би завидял на развитата скорост. Но тя не беше толкова учудваща, когато присъстващите на сцената видяха и втория участник. Чичо Пенчо не само продаваше в магазина, но и живееше в него. Това обясняваше два факта - на първо място, защо той ходеше с чехли, и на второ - защо падналата върху крака му кутия толкова го беше разярила. Та, старият продавач на сладкиши се движеше със същата скорост, с която и Пепи и единствената причина да не го хване беше, че протегнатите му ръце се намираха на цяла педя разстояние от малкия пакостник. В следващите 3 секунди разположението на двамата главни герои не се промени особено с разликата, че мястото на действието се пренесе от малката осветена стаичка с вещите на китаеца през стаичката с шоколадовите бонбони и секунда след това - в открития простор на външния свят. Когато преследвач и преследван стигнаха до завоя на улицата, свидетелите на зрелището, които вече бяха не само лакомите деца, а и още десетина минувачи, за секунда изтръпнаха, защото момчето замалко да се подхлъзне на купчина мокри нападали листа. Но в следващия момент съотношението на силите коренно се промени, защото Пепи не падна, но това направи чичо Пенчо, който поне се изтърси на меко. Съпровождан от викове, чието съдържание в думи не мога да си позволя да предам тук, но чийто смисъл читателят лесно ще отгатне, Петър изчезна в далечината сред облак прах.
Задъхан и разярен, чичо Пенчо се надигна с мъка от мократа улица и започна да почиства полепналите по панталона му есенни листа като от устата му все още се чуваше глухо мърморене.
Малко преди да се отправи към магазина си, за да затвори неговите врати и да се отдаде на заслужен сън, магазинерът забеляза на паважа пред него нещо лъскаво, което пресвяткаше под светлината на уличните лампи и го накара отново да се наведе към земята, която преди не повече от минута бе така коварна към неговият стар и изкривен гръб.
- Охо, какво е това? - зададе си той въпросът на глас и в ръката му се озова малко стъклено топче с разноцветни шарки.
Но това не бе обикновенно топче, това беше късметлийското стъклено топче на Пепи, с което той бе играл множество пъти с другите деца в сиропиталището и винаги бе печелил именно с него.
2-ра глава
След като вечеряха, децата пак се събраха да поиграят още един-два часа, преди слънцето да се скрие. Този път щяха да се събират в градината на Дебелия, защото там, в дъното, имаше една малка полянка, оградена от шипкови и малинови храсти. Всички обичаха да се събират на това свое тайно място и да играят на топчета.
Тичайки за да не изпусне началото на играта, Мимето се отправяше към групата с насядалите в прахта момчета, а в шепите си едвам придържаше набраните от нея малини като в същото време всячески се стараеше да не изцапа с червения им сок своята нова синя рокличка. Можете да си представите каква реакция предизвикваше съсредоточената й физиономия и поклащащите се в бърза крачка ходила у групата... И след като тя се намести и постави малините внимателно в пластмасова чашка, всички момчета избухнаха в кикотене и подражаване на смешното изражение на очуденото момиченце. Смееха се всички момчета, освен Пепи, който беше твърде зает да си рови по джобовете. Като забелязаха, че само той се занимава с нещо друго, всички забравиха за смешното изпълнение на Мими.
- Какво търсиш, Пепи? Аз имам малко вафли в джоба, ето - услужливо се обади Дебелия.
- Абе, не мога да си намеря топчето, как ще играем сега. И се махай с тия твои вафли, хич не ми е до тях.
Мими и Дебелия се споглeдаха.
- Пепи, топчето ти го взе чичо Пенчо. Видяхме го, когато се върна, след като те гонеше. Заканваше се нещо и когато се върна, прибра топчето в стаичката на китаеца и затвори магазина. Сигурно ще го счупи ритуално. Така правят по филмите.
- Много си тъп, Дебел - обади се и Мимчето. Няма да го счупи, обаче няма и да го върне.
И действително старият магазинер бе прибрал топчето на Пепи в едно закътано чекмедже на един прашен шкаф в тъмната стаичка и нямаше изглед да е заинтересован от него, а и нямаше какво да прави с нещо такова. Бе вече твърде възрастен за да се занимава с каквито и да е топчета и игри, ала искаше да отмъсти на палавото дете като не му върне топчето и по този начин, чичо Пенчо си мислеше, че проблемите му с Петър са вече минало, но нощта криеше други планове за него и за малкото магазинче насред тихия квартал.
На моменти в историята съм се смяла от сърце... 8-) 8-) 8-)
Преди няколко дни с един мой приятел от шега на шега се захванахме да пишем нещо заедно, без ясна идея какво ще последва и без да сме си направили план за по-следващи действия ние започнахме да се редуваме в писането през няколко изречения и в крайна сметка, се получи една хумористична, интересна и заинтригуваща поне за момента история, която реших да споделя с вас. :)
Естествено, за напред ще има и още, но за момента е толкова ;)
Приятно четене. ;)
1 глава
Вятърът разпиляваше листата по улицата в причудливи форми. На някои места те толкова плътно покриваха павираната уличка, че тя приличаше на спокойна жълто-червена река, която сякаш е заспала за секунда, но всеки миг може да потече надолу по баира.
Беше късен следобед и слънцето почти се скриваше зад бетонните постройки, служещи за дом на множество семейства в този тих квартал.
Макар и да ставаше тъмно, навън все още се забелязваше група деца, които с весели гласчета подвикваха нещо на едно куче, а до тях, на една пейка, леко навело глава към земята, стоеше малко момченце с русолява коса, бледо лице и леко раздърпани и накърпени на множество места дрехи. И въпреки външния си вид, който в най-добрия случай би могъл да се нарече "небрежен", в очите му блестеше щастие. И то не радостта на малкото дете, което получава най-после камиончето от витрината, а на човек, който е преживял нещо незабравимо. Нещо, което се случва много рядко в човешкия живот и се помни завинаги.
Петър бе на дванадесет години, отраснал в дом за сираци от три годишен, когато бе изоставен пред прага на леко порутената сграда на сиропиталището, а причината за радостта в детските му очи бе породена от това, че точно преди 2 дни животът му в тази така подтискаща и мрачна сграда приключваше.
Макар вече доста голям на години, Петър бе осиновен преди тези 2 дни от семейство, което живееше именно в този тих квартал.
Сега го очакваше нов живот. Бог му го беше обещал веднага след като си обу панталона. Но го беше и малко страх - в дома за сираци Пепи познаваше всички - от стария санитар "дедо Киро", който се грижеше за тях и ги спаси от свинския грип, до "Дебелия Лъчо", когото детския паралич беше прикрепил към леглото му. Може би леглото беше прикрепено към него, това никой не знаеше. Вятърът продължаваше да разпилява и да отнася листата на майната им, а Пепи си мислеше, че точно това се случва и със старите му приятели.
- Ей! Петре! - развика се едно трътлесто и бузесто дете, като прекъсна мислите му и Петър вдигна любопитно глава.
- Хайде, отиваме до чичо Пенчо за лимонада! Взехме пари от майката на Мимето и има дори и за шоколад "Кума Лиса". - произнасяйки последните си думи, пухкавото детенце се облиза лакомо и продължаваше да гледа с широко отворени очи Петър.
"Мимето, Мимето... а, да. Това беше дъщерята на богаташа" - сети се Пепи. Там живееха доста деца и все пак му трябваха няколко дена, за да ги запомни цялата паплач. Мимето беше симпатично момиченце, което винаги взимаше повече джобни от баща си и купуваше на приятелите си разни сладки работи за ядене.
Наблизо живееха Живко, който се смяташе за футболист, но това не беше странно, защото баща му се смяташе за Цезар. Митака, който обичаше да играе най-много на криеница, Лили - за нея пък не беше ясно какво обича, понеже беше момиче, а тях Пепи не ги разбираше. И, разбира се, Дебелия. Сигурно си имаше друго име, но когато се запознаваха на вежливото "Приятно ми е, Петър", както го бяха учили в сиропиталището, Дебелия отговори "вхвхххввмм" и изръси голяма част от 7-те бисквити, които имаше в устата си. Рекорд.
Повторно подвикване от страна на Дебелия накара Петър да се отправи с леко нежелание към пухкавото момченце, поради причината, че то отново бе започнало да дъвче и да премлясква нещо толкова ожесточено, че от устата му изхвърчаха множество неприятни лепкави трохи, които падаха на облото му коремче, придружени с меко казано неприятни звуци, които се забиваха в съзнанието на Пепи и за малко не го отказаха да придружи новите си другари.
"Какви обноски" - помисли си той, а Дебелия продължаваше да премлясква, докато изведнъж гузно погледна към Петър и с пълната си ръчичка изкара от джоба си няколко дъвчащи бонбона и с глуповата усмивка ги поднесе към лицето на Петър.
"Ако това беше книга", помисли си Пепи, "сега щеше да трябва да опиша и чичо Пенчо. Ама какво да му описвам - всеки е виждал продавач в магазин, а чичо Пенчо сякаш е изваден от филм за продавачи в квартални магазини." Всъщност, ако нещо трябваше да се описва, това беше магазинчето.
Децата се намираха пред малко магазинче, което привличаше всички деца от квартала и караше улицата да е много по-оживена от останалите.
Долепил кръглото си и топчесто лице на витрината, Дебелия се взираше в множеството сладкиши и торти, които бяха изложени пред него.
"А какво ли би станало, ако между него и сладкишите нямаше стъкло?" - запита се отново Пепи, и в този миг, бе благодарен на този, който бе измислил тази прозрачна стена.
Всички със силни крясъци се вмъкнаха в магазинчето, а Петър остана най-отзад, защото не беше особено въодушевен от сладкишите и лимонадата. Той бе привлечен от нещо друго, което беше малко по-навътре в магазинчето, а по-точно - малка, леко осветена стаичка.
Тази стаичка беше пълна с вещите на стария собственик - един китаец, когото повечето хора смятаха за откачен. А сега чичо Пенчо, който беше купил магазинчето наскоро, разчистваше. Какво ли не имаше там - малки хартиени фигурки на дракончета, интересни порцеланови чаши, фойерверки, стъклени сини и червени фигурки...
Докато чичо Пенчо с весела физиономия обслужваше палавите и лакоми деца, Пепи се отправи с тихи стъпки към стаичката в дъното на магазина. Сякаш за да се увери, че магазинерът си има достатъчно работа на главата и не му обръща внимание, Петър се обърна инстинктивно към касата, а там сякаш подивели от вида на сладкишите, децата с лекота биха могли да съборят горкият старец, който в момента се опитваше да изброи 25 шоколадови бонбона на едно от хлапетата.
Когато видя, че никой не го гледа, любопитното момче бързо се вмъкна в стаичката... не че търсеше нещо конкретно, не че имаше "странното усещане, че там го чака нещо, което ще промени живота му". Просто малко момче влезе в стая, пълна с интересни неща. Ще разрови малко, ще разгледа нещата, но нито ще си вземе нещо, нито ще остане дълго. Както казваха военните по филмите - "Отивам, оглеждам и се измъквам незабелязано".
Както беше предположил Пепи, в стаята нямаше нищо кой знае колко интересно. -"Вехтории" - помисли си той, като бавно минаваше от предмет на предмет и с ръка докосваше всякакви чудати, старинни и чужди за него книги, вази, разни топки и шишенца с различни течности в тях, които с нищо не привлякоха вниманието му.
- Ей! Пакостник такъв! Какво правиш тук?! - Чу се сърдитият глас на чичо Пенчо, а докато се обръщаше към осветения магазин Пепи закачи с ръкава си нещо, което още тази нощ щеше да грабне вниманието му... или пък не. Това беше просто някаква порцеланова кутийка, която Пепи бутна на земята. Но секунди преди тя да падне, момчето сложи крак си под нея и тя отскочи от обувката му и падна върху крака на чичо Пенчо. Трудно е да се каже кой изкрещя по-силно от двамата, но в следващата секунда приятелите на Петър присъстваха на необикновено зрелище. Със скорост, сравнима единствено с тази на мисълта, от стаята изхвърча техният приятел. Въпреки че накувцаше с единия си крак, всеки олимпийски спринтьор би завидял на развитата скорост. Но тя не беше толкова учудваща, когато присъстващите на сцената видяха и втория участник. Чичо Пенчо не само продаваше в магазина, но и живееше в него. Това обясняваше два факта - на първо място, защо той ходеше с чехли, и на второ - защо падналата върху крака му кутия толкова го беше разярила. Та, старият продавач на сладкиши се движеше със същата скорост, с която и Пепи и единствената причина да не го хване беше, че протегнатите му ръце се намираха на цяла педя разстояние от малкия пакостник. В следващите 3 секунди разположението на двамата главни герои не се промени особено с разликата, че мястото на действието се пренесе от малката осветена стаичка с вещите на китаеца през стаичката с шоколадовите бонбони и секунда след това - в открития простор на външния свят. Когато преследвач и преследван стигнаха до завоя на улицата, свидетелите на зрелището, които вече бяха не само лакомите деца, а и още десетина минувачи, за секунда изтръпнаха, защото момчето замалко да се подхлъзне на купчина мокри нападали листа. Но в следващия момент съотношението на силите коренно се промени, защото Пепи не падна, но това направи чичо Пенчо, който поне се изтърси на меко. Съпровождан от викове, чието съдържание в думи не мога да си позволя да предам тук, но чийто смисъл читателят лесно ще отгатне, Петър изчезна в далечината сред облак прах.
Задъхан и разярен, чичо Пенчо се надигна с мъка от мократа улица и започна да почиства полепналите по панталона му есенни листа като от устата му все още се чуваше глухо мърморене.
Малко преди да се отправи към магазина си, за да затвори неговите врати и да се отдаде на заслужен сън, магазинерът забеляза на паважа пред него нещо лъскаво, което пресвяткаше под светлината на уличните лампи и го накара отново да се наведе към земята, която преди не повече от минута бе така коварна към неговият стар и изкривен гръб.
- Охо, какво е това? - зададе си той въпросът на глас и в ръката му се озова малко стъклено топче с разноцветни шарки.
Но това не бе обикновенно топче, това беше късметлийското стъклено топче на Пепи, с което той бе играл множество пъти с другите деца в сиропиталището и винаги бе печелил именно с него.
2-ра глава
След като вечеряха, децата пак се събраха да поиграят още един-два часа, преди слънцето да се скрие. Този път щяха да се събират в градината на Дебелия, защото там, в дъното, имаше една малка полянка, оградена от шипкови и малинови храсти. Всички обичаха да се събират на това свое тайно място и да играят на топчета.
Тичайки за да не изпусне началото на играта, Мимето се отправяше към групата с насядалите в прахта момчета, а в шепите си едвам придържаше набраните от нея малини като в същото време всячески се стараеше да не изцапа с червения им сок своята нова синя рокличка. Можете да си представите каква реакция предизвикваше съсредоточената й физиономия и поклащащите се в бърза крачка ходила у групата... И след като тя се намести и постави малините внимателно в пластмасова чашка, всички момчета избухнаха в кикотене и подражаване на смешното изражение на очуденото момиченце. Смееха се всички момчета, освен Пепи, който беше твърде зает да си рови по джобовете. Като забелязаха, че само той се занимава с нещо друго, всички забравиха за смешното изпълнение на Мими.
- Какво търсиш, Пепи? Аз имам малко вафли в джоба, ето - услужливо се обади Дебелия.
- Абе, не мога да си намеря топчето, как ще играем сега. И се махай с тия твои вафли, хич не ми е до тях.
Мими и Дебелия се споглeдаха.
- Пепи, топчето ти го взе чичо Пенчо. Видяхме го, когато се върна, след като те гонеше. Заканваше се нещо и когато се върна, прибра топчето в стаичката на китаеца и затвори магазина. Сигурно ще го счупи ритуално. Така правят по филмите.
- Много си тъп, Дебел - обади се и Мимчето. Няма да го счупи, обаче няма и да го върне.
И действително старият магазинер бе прибрал топчето на Пепи в едно закътано чекмедже на един прашен шкаф в тъмната стаичка и нямаше изглед да е заинтересован от него, а и нямаше какво да прави с нещо такова. Бе вече твърде възрастен за да се занимава с каквито и да е топчета и игри, ала искаше да отмъсти на палавото дете като не му върне топчето и по този начин, чичо Пенчо си мислеше, че проблемите му с Петър са вече минало, но нощта криеше други планове за него и за малкото магазинче насред тихия квартал.
На моменти в историята съм се смяла от сърце... 8-) 8-) 8-)