PDA

View Full Version : Мрачни мисли, WoW fanfic



KatzKun
11-16-2009, 20:01
Йес... Аз, понеже съм невероятно луд, съумях да сътворя това изчадие на фенфик по любимата ми игра: World of Warcraft... Надявам се да е достатъчно разбираемо за вас, мисля, че съм описал доста голяма част от наименованията в самия текст, но никой не знае... Ще направя кратък списък с имена.


Катора е главният герой. Млад елфически жрец, преживял ужасите на третата война, той се е присъединил към Ордата с цел откриване на своите приятели. Притежава контрол над и силите на Светлината: Умее да лекува най-упоритите рани, но има и някои неща, които който и да е лечител не може да изцери. Умее да фокусира Светлината под формата на могъщи камшици и експлозии светлина и свети огньове, а и да използва умствената си сила, за да разрушава съзнанията на своите врагове. Притежава и умения в руничната магия.


Алекстраза--кралицата на Червеното драконово ято, Драконовата кралица, Аспекта на Живота.

Артас--човешки принц, чиято душа е била открадната от рунично острие. Сега е владетел на армия немъртви ( с други думи зомбита, най-общо казано )

Алианс и Орда--двете основни факции на Азерот (планетата, на която се развива действието)

Алианс- Хора, Джуджета, Нощни елфи (древният елфически народ, споменат във фенфика), Гномове и Драенеи.

Орда- Орки, Забравените немъртви (не са подвластни на Артас), Таурени (минотавро подобни същества), Тролове и Кръвни елфи.

Врикул--метални създания, от които произлизат хората. Имат "кръвни връзки" с джуджетата и гномовете.

Даларан-- столица на магьосническата държава и организация Кирин Тор.

Дракони--расата защитник на Азерот. Черното ято са станали зли.

Елфи: Нощните са "еволюирали" във Висши под въздействие на магия. Част от висшите се отцепва и се превръща в Кръвни елфи (смучат магия от други създания, защото са пристрастени)

Светата Светлина--религия, практикувана от голям брой раси на Азерот.

Силвърмуун--градът на Кръвните елфи.

Стормуинд-- столица на хората.


Континентите:

Източните Кралства: Куел'талас (земите на Кръвните елфи), земите на хората, джуджетата, гномовете и немъртвите.

Калимдор: Земите на Нощните елфи, орките, таурените, троловете и драенеите.

Нортренд: Северният континент, над който царува Краля Лич, Артас.

Външните земи: Екстрадименсионална разрушена планета.



Мрачни Мисли

Първа Глава

Бях се запътил навън от Алианското градче Валгард. Минаването през града беше необходимост. Все пак това бе единственият град в Нортренд, за чието съществуване знам. Промъкването ми оттук беше доста трудно. Не бях на страната на Алианса, макар и да се представях за един от Висшите Елфи. Доста бях притеснен , имайки предвид, че не съм нормален Елф. Да, точно така. Аз съм Кръвен Елф. Не че се гордея с това. Нося този статус от много малко време и още съм притеснен, че Алиансът вече не ме зачита за техен съюзник в настоящата борба с Краля Лич. Предателят- Артас Менетил, поел мантията на крал на немъртвите- наскоро бе обявил война на всички живи същества. Сега Ордата и Алиансът отново са в надпревара да видят кой ще нанесе първия удар на Немъртвата Напаст. И все пак не смятам, че преминаването ми от страната на Ордата беше нещо лошо. Даже напротив. Из Куел’Талас успях да издиря много от приятелите ми, в чието продължаващо съществуване бях почнал да се съмнявам, поради отвратителния поход, който Артас пое срещу царството на елфите през Третата Война. Тогава бях само боен лечител, не можех да концентрирам достатъчно контрол над вътрешната си доброта, за да мога да помагам на офанзивата. Светлината учеше на вяра в най-доброто, в намиране на най-хубавото у едно интелигентно (като елфите, хората или гномовете) същество, и затова първоначално нямах притеснения за приятелите ми. Все пак, те бяха (и все още са) едни от най-опитните рейнджъри, които някога съм познавал. Ала след преселването ми в Стормуинд започнах да се притеснявам за тях, а след изучаването на Руничната Магия в престроения Даларан (столицата на Магократичната държава Кирин Тор), бях погълнат от тревога. Основната причина, поради която се запътих към Куел’Талас (и почти сигурна смърт). По пътя ми през Чумните Земи бях нападнат от група демони отцепници. Точно тогава магическата зависимост на Висшите елфи у мен се прояви. Точно тогава се превърнах в Кръвен елф.

Поради представянето ми във Външните Земи, Лор’темар Терон реши да ме изпрати в Нортренд, за да мога да помогна на множеството отряди на Ордата, било то със способностите ми на лечител или с дивиничните магии, които Светлината ми позволява да правя. Бях много доволен от развоя на събитията. В Нортренд имах и друго предназначение- такова на посланик между Ордата и фърболгите от Гризълмоу. Малко трудно... Все пак не познавах градове на съюзниците ни... Как да намеря подслон, след като единственият град, който познавам, е под контрол на Алианса?

Идеята беше да отида до провалилото се Световно Дърво, служещо за дом на мечкоподобната раса. Проблемът бяха слуховете, които дочух във Валгард- фърболгите били покварени от незнайна сила. Всичко около огромния им дървесен дом изглеждало полумъртво, разяждащо се. А фърболгите се държали като обсебени от нещо... Зло. Нужно бе да проверя случващото се.

Преминавах опасно близо до Утгард, основното селище на чудовищните, човекоподобни врикули. Те притежаваха много сродства с човешките ми съюзници (а, да... предишни съюзници), макар и кожата им да бе подобна на метал. Твърде много, че да се чувствам удобно да нападна някой от тях, дори при самозащита. Това щеше да навреди на здраво изграденото от вярата ми в Светлината чувство за морал. Никога не бих нападнал създание, толкова близко по произход до най-великите елфически съюзници- хората, гномовете и джуджетата. Но дори и да беше против моралите ми, трябваше да го направя, за да защитя зададената ми мисия. Стига нещо подобно да се случеше, де.

Дочух хриптящи звуци иззад мен. Обърнах се, само за да видя ужасяващото лице на един от металните гиганти...

---

Втора Глава

Съществото се обърна и изкрещя нещо на собствения си език. Това бе основното ми притеснение- че ще повика подкрепления. Набързо изстрелян проблясък отново привлече вниманието му върху мен.

„Перфектно... Просто перфектно.”, помислих си.

Кожата на разузнавача заблестя в небесно синьо. Познавах тази запленяваща светлина... Руни. Тези същества използваха Рунична Магия!

Врикулът ме изгледа кръвнишки. Той излая едно заклинание (бях сигурен, че е такова. Усещането по кожата ми го потвърждаваше.) и кожата му заблестя в още по-интензивна светлина. Руните започнаха да добиват ясни очертания. Разпознах няколко от тях. Едната беше защитна руна, увеличаваща плътността на кожата на заклинателя десетократно. Втората засилваше физическата му сила. А третата бе най-опасна. Намираше се на дланта му, което означаваше едно-единствено нещо. Магически стрели.

Първата вълна от арканична магия ме заля. Това събуди магическите ми сетива. Концентрирах се върху матрицата на руната и прекъснах връзката на врикула със символа. Великанът ме погледна глуповато. Да, все едно можех да очаквам нещо друго. Очевидно го бяха научили как да използва руните, но не и как да ги реактивира. Самочувствието на тези чудовища им изигра лоша шега.

Това продължаваше твърде дълго. Трябваше да приключа битката незабавно. Реших да се концентрирам върху ума на металното създание.

Умът на повечето мислещи същества е като слоеве камък. Първоначално труден за разбиване. Но след натиск, приложен върху него, камъкът се чупи. Както и умовете. Опитах се да проникна надълбоко в съзнанието на врикула. Лесна задача: все пак той беше един глупав (меко казано) разузнавач.

Накарах го да се препъне и да забие лице в земята. После захвърлих меча му настрани. Вече бях в пълна безопасност. За по-сигурно хвърлих едно светлинно поле около себе си и започнах да приготвям смъртта на създанието. Една поредица дивинични магии, създадени само за това- да те отърват от нападателя ти.

Започнах да роня ума му парче по парче, убивайки врикула бавно, но сигурно. И в този момент металният гигант започна да пищи. Отвратителен звук, наподобяващ крясъците на немъртвите банши.

Врикулът се строполи на земята, мъртъв.

---

Трета Глава

Набързо се отървах от мъртвото тяло. Врикулите не са изобщо леки...

Продължих по пътя си. Мястото не беше много приветливо, но беше изпълнено с красота. Живописни планини и хълмове, бушуващи безспир реки, огромни пропасти и каньони...

И говорейки за пропасти...

Оказах се на ръба на едно огромно дере. Някаква странна мъгла се стелеше вътре и нищо не можеше да се види отвъд нея. Забелязах една тясна пътека да се спуска надолу и реших да поема по нея. В главата ми нахлуха мисли, че ако го направя, няма повече да стоя на този свят. Поне жив. Умрях ли сега, щях да се превърна в един от немъртвите. Отпратих молба към Светлината: да прикрие и предпази тялото ми, ако нещо, което би отнело живота ми (или вечния ми сън) ми се случеше.

Навлязох в мъглата. Оказа се, че наблизо има въжен мост, затова поех по него. Тишината бе ужасяваща. Мъртвешка тишина... Единствено вятърът виеше, наподобявайки писъци на банши. И изведнъж се чу някакъв звук... Сякаш някой се опитваше да диша през кал. И тогава един задъхан, ужасяващ глас, изрече едно единствено нещо:

„Те не са ти приятели...”

Спрях се на място и се обърнах. Наоколо нямаше жива душа. Помислих си, че ми се е счуло. Но все пак, гласът звучеше толкова истински...

„Убий ги... Преди те да убият теб...”

Думите предизвикаха чист страх у мен. Струваше ми се, че този ужас бе продължил не часове, а дни... Отправих молитва към Светлината да ме избави...

И тогава, за моя изненада, всичко свърши. Обаче в главата ми се бяха вкоренили ужасяващи мисли. Твърде ужасяващи, за да бъдат описани.

И тогава си спомних за всичките ми другари. Сякаш спомените за тях бяха изчезнали от паметта ми: обучилият ме на Рунична Магия гном маг от Кирин Тор- Хамеротрикс. Добър приятел, добър учител. Винаги мислещ за другите. Невъзможно бе да ми мисли злото... Сетих се и за всичките ми познати рейнджъри. Отдадени на природата, те притежаваха нейната доброта и чувства. Винаги мирни и спокойни. Достойни приятели...

И тогава осъзнах, че ужасяващите мисли не бяха истина. Всички живи същества бяха велики: елфи, гномове, джуджета, хора и останалите раси. Те бяха най-чистите, най-отдадените на добротата същества. Всичко, което бях видял не бе истина. Не бе възможно да са предатели.

Издигнах щит около себе си, изграден единствено от добрите чувства, които изпитвах към своите приятели. Това беше предостатъчно, за да ме защити от ужасите, които се опитваха да нахлуят в съзнанието ми. Продължих напред и навън от тъмнината на мъглата... Светлината винаги надделява.

---

Четвърта Глава

Напредвайки през тревната пустош, аз размишлявах откъде беше дошъл онзи отвратителен глас. Немъртви? Малко вероятно. Техният разум бе твърде слаб, за да могат да се свържат с по-висшето ми съзнание.

Тогава какво? Какво би могло да бъде толкова могъщо, че да достигне умът ми от такова разстояние? Чие съзнание бе толкова ужасяващо... Чие?

Отправих един поглед напред, после се огледах. Това място наистина ли беше толкова празно относно живот?

О, моя грешка. Надалеч забелязах една малка, куцаща фигура. Естествено, шансът това да бъде някой немъртъв бе огромен, но пък това същество изглеждаше напълно цяло. Без нито една дупка в тялото му. То бе твърде широко, за да бъде ходещ мъртвец, и твърде ниско, за да бъде Елф или човек. В следващия момент, ниската фигура спря, олюля се и се строполи. Нещо ме накара да се затичам напред. Най-вероятно Светлината бе добавила някакво допълнително сетиво, което ми позволяваше да усещам живите и немъртвите същества около мен. Това със сигурност бе живо.

Отблизо погледнато, се оказа, че е джудже. Погледът на ниската раса обикновено бе пълен с жажда за живот, със желание за нови боеве и нови открития. Очите на това джудже излъчваха единствено празнота.

Инстинктивно се захванах да изцерявам отворите в плътта му. Успях да затворя повечето рани, но една се бе инфектирала. Едно отвратително зелено... нещо бе покрило раненото място. Опитвах и опитвах да го прочистя, но нищо не се случваше. Нямаше спасение за това джудже. Единственото най-добро което можех да направя, бе да прекратя страданията му. Но все пак... Той бе живо същество. Изведнъж джуджето се размърда.

-Елфическо лице ли виждам?—изрече с усилие джуджето.—Не продължавай напред. Послушай ме.—гласът му бе пълен с отчаяние и страх.—Върни се назад. Нищо, освен смърт, не те очаква тук. Обърни се, преди да ти се случи най-лошото. Не, не е Напастта... Не тя бе това, което ме нападна... Демони... Не, нещо по-лошо и от тях... Обърни се, върни се във Валгард и кажи на всички, че Фалтор Грейбиърд не ще се завърне при тях... Старите богове... Пази се от... Йог-Са...

И тогава той издъхна. Поне спря да се мъчи... Или поне така си мислех. В земята под тялото му се отвори една дупка, която погълна трупа. Напастта го взе на своя страна. Още едно попълнение в мрачната армия.

Трябваше да забързам крачка към Волдрасил и фърболгите. Тяхната помощ ни бе по-нужна от всякога.


Волдрасил. Провалилото се Световно Дърво на древния елфически народ. Разрушено и разчленено на три огромни части. Макар и разтрошено, дървото пак представляваше величествена гледка. Парчетата от кората му бяха покрити със субстанция, наподобяваща тази върху раните на джуджето. Наоколо сякаш се чуваха шепоти... От същество, дишащо през кал.

„Няма изход... Нито в този живот... Нито в следващия...”

Това бе същият онзи глас... Трябваше да се махам оттук...

От малката торба, закачена на колана ми, извадих един малък камък. На него бях начертал руна, която трябваше да ме пренесе през физическото пространство обратно в Силвърмуун. Бях я обвързал с Кълбото на Транслокацията, намиращо се в най-голямата сграда в Площада на Слънцето- Дворецът Сънфюри.

Активирах матрицата на руната и усилих арканума на пасивния символ... Камъкът засия в нормалното лилаво, но към края на заклинанието цветът на сиянието се измени. Стана зеленикав. Докато се усетя, магията вече бе привършила. Но аз не бях в Силвърмуун. Намирах се в центъра на една огромна зала.

„Добре дошъл в Залата на Аспектите, млади Кръвен елфе...”—дойде един изпълнен с любов към всичко живо женски глас.

Клепачите ми настояха да се затворят. Сънят беше неизбежен, макар и да желаех да остана буден, за да узная името на проговорилото преди моменти създание.

И тогава заспах.

Епилог

Събудих се в една пещера. Умората бе изчезнала.

В главата ми прозвуча един познат глас.

„Добро утро, Катора. Наспа ли се? Очевидно да. Това е хубаво.”—отново бе женският глас.

„Да говорим по същество. Казвам се Алекстраза. Младите раси ме наричат Обвързаната с Живота. Но достатъчно за мен. Трябва да ти обясня нещо...”

В главата ми нахлуха образи. Огромни ята дракони... Сини, Зелени, Червени и Бронзови... Четирите най-велики Драконови орляка...
И тогава картината се промени. Съзърцавах армията на Краля Лич. Огромната Немъртва Напаст, заклела се да унищожи живота на всяка цена. Видях също и опозицията. Силите на Алиансът и Ордата се биеха под едно знаме сега... И сякаш побеждаваха! Немъртвите отстъпваха назад на две големи вълни, оформяйки нещо като пътека между тях. И в този момент забелязах една малка групичка, тичаща към затварящата се Порта на Унищожението, Алдур’тар...

Образът избледня и отново бях в пещерата.

„Сега ти знаеш. На раменете на младите раси лежи бремето да отърват този свят от Краля Лич веднъж-завинаги.”

Отново заспах. Май ми беше станало навик...


Събудих се в едно топло и меко легло. Още бях с дрехите си, но какво от това, нали се наспах...

Май не бях сам. В отсрещния край на необичайно топлата пещерна зала видях още едно легло. Станах и отидох да видя дали има някой там.

В леглото се беше свил един гном. Познавах лицето му... И в този момент името му изникна в главата ми.

-Хамеротрикс!—прошепнах.

Старият ми приятел не изглеждаше в добро състояние. Под затворените му клепачи очите му се мърдаха рязко. Признак за кошмари. По лицето му имаше множество от драскотини, а лявата му ръка беше застанала под много странен ъгъл, почти със сигурност беше счупена. Заех се да изцерявам раните му. Времето минава бързо, когато помагаш на другите.


Хамеротрикс се събуди няколко часа по-късно. Беше много щастлив да ме види. Както и аз, между другото. Първоначално не проявихме предполагаемата от обстоятелствата сериозност, защото все пак не се бяхме виждали от много време.

Тогава той подхвана темата за премеждията си в Нортренд. Разказа ми за нападението на Нерубианите и падението на експедицията му. Олекна ми, като разбрах, че е запазил отряда си невредим, но ме притесни начинът, по който го бил направил. Да се пожертва. Той, един от най-силните магове на Кирин Тор? Е, все пак той бе гном.

Аз му разказах за ужасяващите ми открития. За Старите Богове бях чувал съвсем малко, но достатъчно, че да успея да поуплаша събеседника си. Един от тях бе заключен под Нортренд и това бе голям проблем.

Разговорът приключи и ние замълчахме. Застанахме на изхода на пещерата и се загледахме в посоката на Цитаделата Айскраун. Там някъде се намираше Краля Лич. И според видението ми, група, съставена от съюз на Алианса и Ордата, щеше да се изправи срещу него. Някакво чувство ми подсказваше, че аз и Хамеротрикс ще бъдем част от нея.

Изходът от битката бе непредвидим. Можех само да се надявам, че ще е добър.

vikitolove
11-17-2009, 14:43
Ако го равиеш още може да се получи хубава книга :)
На мен ми хареса това което си написал за сега :)

KatzKun
11-17-2009, 18:51
И аз съм обмислял този вариант много пъти, но за жалост Близард притежават играта, в/у която съм базирал всичко това. Историята е тяхна, всичко е тяхно, просто точно този специфичен уан-шот (прощавай за израза, не ми идва друго наум) съм го базирал на събития от самата игра. Защото ми направиха впечатление и т.н. ^_^ Иначе мерси :3

DifficultToCure
11-17-2009, 23:21
Зле О.о спри се

KatzKun
11-18-2009, 16:07
Зле О.о спри се

Знаеш ли, конструктивният критицизъм би ми помогнал. Ако споделиш какво точно не ти харесва ще се чувствам много по удовлетворен, благодаря ти.

DifficultToCure
11-18-2009, 17:45
Ау, смарти ;]

Няма как да те по-удовлетворя, мушмуло ;]
Удовлетворен ми изглеждаш.

Sir9Maximilian
11-24-2009, 22:52
Абе как още не са му изтрили профила администраторите на тоя олигофрен бе :grin:

difficult... ти си най-жалкия случай който съм засичал в този форум.