ПОМОЩ !!! Трябва ми анализ на Старият музикант на Смирненски

[betenceto_pk]

МОЛЯ ВИИ :-k Трябва мии адски спешно анализ на Старият музикант на Смирненски !! Утре трябва до го представям устноо ! :smt119


БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО !! :smt109

[kotence_91]

Българската поезия през 20те години. Социалният лирически дискурс – Христо Смирненски

В световната история развитието на българската поезия преминава през 3 основни етапа:
Известна в литературната наука с 2 плана: „естетика на нарушената идентичност и така наречената „колективен тим лирика”. Творбата е насочена към колективно въздействие. Автор и лирически субект съвпадат. Рамките на художествения свят са идентични с т.нар. нехудожествен. Времето и пространството са строго фиксирани. Вниманието е насочено към събитието.
Вторият етап е „естетика на намерената идентичност” , „дифузен тип лирика”. Поезията на Яворов е насочена към индивидуализма. В центъра на художествения текст е субектът. Лирическият субект се опознава и самоосъзнава като личност и сама по себе си е ценност. Светът е хаотичен и непознаваем. Погледът на лирическия обект е обърнат към абсолюта. Третият етап е след първата световна война. Характеризира се с преплитане на напрежение и диалог на предходните 2 модела.
След Първата световна война Вазовата линия вече не е актуална, но тя не е изтрита изведнъж. Тази линия се трансформира и води до появата на съзерцателната пейзажна лирика. Що се отнася до патоса на Вазов, той ще се види в в творчеството на Гео Милев и Христо Смирненски, но ще заглъхне. След Първата Световна война са многообразни рефлексиите на антисимволичното:от тях е произлязла поезията на българския авангард (Гео Милев); т.нар. предметна поезия (Атанас Далчев) и т.нар. виталистична поезия (Елисавета Багряна).Друго увлечение на модернистичните търсения на 20-те години е увлечението към диаболизма на автори като Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев. Диаболичната фантастика тръгва от немския романтизъм и се утвърждава в творчеството на редица европейски писатели. Характеризира се с мистични видения, с доминанта на свръхестествени сили, връхлитащи върху човека и обричащи го на страх и ужас.
Името на Христо Смирненски е характерно с това, че неговата поезия е свързана с пролетарската идеология и нейните процеси. Той дебютира в поезията като хуморист. Още през 1915 година сътрудничи във вестник „К’во да е”, където се проявява с псевдонима Вег Бау. След това работи в списанията „Българан”, „Художествена седмица”, „Смях и сълзи”, „Барабан”. Първата си книга издава през 1918 година – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза”. Главни персонажи са ученикът/ученичката, студентът/студентката и вакарелските слугини, които се опитват да изконсумират до дъно сладостта от живота. Тези текстове изграждат панорама на тогавашния столичен живот. Изследователите на хросто Смирненски разделят творбите му на няколко групи: стихотворения с битова тематика, където проблематиката са вицът и каламбурът. Стихотворения, посветени на културния живот у нас, в които влизат и стихотворения, които са насочени срещу духовенството. Стихотворения, които атакуват политиката, правителството и партиите.
В стихосбирката „Да бъде ден” са включени 31 стихотворения, няма го цикълът „Зимни вечери” (1924) излиза като самостоятелно издание. Христо Смирненски се оформя като поет в периода на разцвет на символизма. 50-те-60-те години критиците налагат, че той е поет на социалистическия реализъм.
„Да бъде ден” – Христо Смирненски се оформя като поет в периода на разцвет на символизма. Но при текстовете на Смирненски се усеща: насмешка към символистичните образи и клишета; обезсмисляне на символистичните шаблони в лирическите текстове; успоредяване и борба на двете поетики – символистичната и новата. При символистичната светът е видян чрез „грешния град” - Николай Лилиев. При Христо Смирненски – градът е свят на злото – „шумен и разблуден”, „грешен Содом” , „призрачен”. Градът не е описан детайлно, а се акцентира върху улицата – мястото на страданието и на революционните сблъсъци. Друг образ е образът на тълпите: при символистите аз-ът е неназован. Лирическият аз иска, но не може да се слее с тълпата. При символистите тълпите са обречени на гибел. При Христо Смирненски тълпите запазват образа на „бездушни и студени” (Жълтата гостенка, Старият музикант). При Смирненски символът е еднозначен, светът е разбираем, внъшава вярата, че проблемите на света могат да бъдат решени тук и сега, или в близко бъдеще. В текстовете му има и алегории и символи.
Творчеството на Христо Смирненски се ражда в краткия период междъ Първата Световна Война и септемврийските събития от 1923 година. Младият поет е съвременник на революционните бури в Европа, национална и социална катастрофа в България, но не и на най-страшните за страната ни събития – братоубийствената гражданска война през септември 1923 година. Затова стиховете му за революцията са възторжени и патетични. Те са стихове на мечтата по революционно преобразование на несправедливия свят. Христо Смирненски разбира революцията като пречистващ огън , изцяло насочен към доброто на човека. Източник на революционния гнява на поета е дълбокото съчувствие към социално страдащите.революционната лирика на Христо Смирненски е свързана с левите идеи, на които е привърженик, и победата на руската революция от 1917, която дава началото на гигантско социално раздвижване на масите в цяла Европа.
Творчеството на Христо Смирненски започва и завършва с хумор. Сатиристичният талант на Смирненски се развива както в поезията, така и в прозата: в поезията върховното му постижение е сатиричния диптих „На гости у дявола”, а в прозата – „Приказка за стълбата”. В „ На гости у дявола” Христо Смирненски си поставя за цел да анализира и изобличи бруталния цинизъм на буржоазния морал. Общочовешката слабост да се допуска компромис със съвестта в името на лесния успех в живота намира метафоричен образ в лицето на дявола. Той символизира и оная лукавост у човека, която го съблазнява в авантюристичния опит да надхитри живота с цената на всичко. Внушенията на Смирненски в творбата му „На гости у дявола” са политически, социално и нравствено-философски обусловени, житейски конкретни и в същото време обобщено абстрактни, като по този начин той постига синтез на общочовешкото, образцов за нашата сатира.

[kotence_91]

ТРАГИЧНАТА ВИЗИЯ ЗА „ХИЛЯДИ ДУШИ РАЗБИТИ” В ЛИРИКАТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

Христо Смирненски живее и твори в епоха на големи социални и политически противоречия. Своеобразно за неговата поезия е съчетаването на типично символистичното звучене с нова предметна образност и дълбока семантична натовареност. Поетът от Кукуш представя изцяло нов поглед към света в българската литература - увлечен от прогресистката утопия, той постига и изцяло общочовешки екзистенциални прозрения.
Основно място в творчеството на Христо Смирненски се отрежда на човека. Поетът изгражда художествен свят именно около човешкото битие и страдание. Човекът е едновременно жертва на социални противоречия и роб на “каменния град”. Но човешката сила се крие в прозрението, осъзнаването на житейските истини и волята за промяна. Така човекът се превръща в движеща сила на революцията като същевременно колективната сила на тълпите е тази, която ще установи новия социален ред-“вечна обич, вечна правда над света”.
Човекът е представен като жертва на социална неправда особено силно в поетическите цикли “Децата на града” и “Зимни вечери”. Пресъздавайки огрешения и измамен социален ред, авторът по своеобразен начин полага основите на представата за „стария свят”
Цикълът „Децата на града” създава „портрети” на жертвите на този свят. „Работникът”, „Вълкът”, „Братчетата на Гаврош”, „Уличната жена” и „Стария музикант” са петте стихотворения в цикъла, всяко от които задава различна алегория на социалното страдание.
Произведението „Стария музикант” пресъздава трагизма в съществуването на обикновения човек. Разказвайки за страданието като ежедневие, творбата споделя хуманистичния ангажимент на поета към унизените и оскърбените, към лишените от житейски шанс.
Централният обект на изображение – трагедията на индивида – е представен като своеобразно валсиране със смъртта. Това внушение е изградено, от една страна, чрез пространствената символика, и от друга, чрез мотива за музиката. Щрихиран е декорът на града ( „…до моста приведен седи…”, „…пъстроцветните шумни тълпи…”); доловена е атмосферата на зимната вечер. („Привечер. Спуска се траурен здрач, / ситен снежец завалява, / …”, „…шепнат му злъчни, невнятни слова / зимните вихри студени.// Там – от скованата в мраз висина / мигом през тънкия облак / хвърля му поглед печална луна / фосфорно бледа и обла.”). В този пейзаж нощта е всевластен господар, а единствената светлина е студена, идваща от печалната и бледа луна, асоциираща се с мразовитата белота на зимата. Пейзажните детайли укрепват трагедийните внушения на текста – в неговата реалност човекът е сам в един мразовит и враждебен, траурен, лишен от слънце, като че ли наметнат със саван, пълен със смърт свят.
Особено силни внушения в „Стария музикант” се осъществяват чрез опозицията център-периферия. Повтореният деиксис* на формите на “там”-“все там”, “все тъй” сякаш разделя стареца от живота, отпраща го в рамките на небитието, на лунното. Заплашителното пространство обгръща героя – градът, тежкият живот, мъртвешката луна са „над”, „край”, „към”, „зад” него. Създава се усещането, че приближаващата смърт танцува с жертвата си.
Героят в „Стария музикант” въплъщава единствено дребнотата, слабостта и победеността на човешкото. Това внушение е постигната чрез алегорическите фигури на мъката (макар че поетът не използва главна буква, за да персонализира образа, той се схваща като алегорически) и смъртта. Особената картина с три фигури – стареца, мъката и Смъртта – представя единствено безизходицата и безнадеждността. Дори простата, но същевременно сакрална връзка музикант - иструмент е победена от мъката - когато цигулката спре да свири, старецът започва да стене. По този начин е разрушена естествената хармония, мъката е превърната в инсрумент на Смъртта.
Поантата на стихотворението е изключителна поетическа находка на Смирненски. Образът на смъртта, която е заела мястото на стария музикант („…и по цигулката старческа тя / тегли полекичка лъка.”), скрито внушава тъжната незабелязаност на умирането на стареца в големия студен град. Произведението извежда идеята, че страданието отчуждава, изгражда стена между личността и околните, затваря човека в неговата безизходна самотност.
Жертвите на града от цикъла „Децата на града” не са огрени от „рубинените огньове” на революцията, пръскани от „новий Прометей”. Те са непоправимо впримчени в едно студено, призрачно пространство, където единствена тяхна спътница и единствена тяхна перспектива е смъртта.

Деиксис – показател, указател, показателно наречие „там”, „тук”

[kotence_91]

Страдание и състрадание в стихотворението "Старият музикант", Христо Смирненски
интерпретативно съчинение



Стихотворението "Старият музикант" на Христо Смирненски е част от цикъла "Децата на града". Главният герой е поредният представител на забравените, бедни и угнетени хора в големия град. Авторът представя един възрастен музикант, отхвърлен от обществото. Ала този човек не е единствен, а точно обратното, съдбата му е близка на много други. Затова Смирненски ни показва живота му и така ние виждаме и живота на останалите като него.

В стихотворението "Старият музикант" Христо Смирненски представя страданието на един социално слаб човек, с цел да събуди състрадание. Целият живот на стареца е трагедия. Светът, в който живее, е неприветлив и бавно го убива. Но най-лошото е, че тази драма не поражда състрадание у околните. Тълпите, които го подминават, са равнодушни към мъките на бедния музикант. С тази картина Смирненски се опитва не само да възвърне липсващото състрадание у хората, но и да отрече този така бездушевен и жесток свят.

В първите две строфи на творбата авторът е използвал контраст, за да противопостави двата основни образа - на стареца и на заобикалящите го тълпи. Той, музикантът, е приведен и "черната старческа мъка" бди над главата му, а те, тълпите са толкова пъстроцветни и шумни. "Бурно край него живота кипи в грижи и горести вечни", ала той "тегли полекичка лъка". Всичко в двата образа е различно. Старецът е пасивен, изтощен от живота си, а хората около него - активни и шумни. Животът за тях кипи и процъфтява . Но независимо от жизнеността на хората, те остават все така "зли и далечни" за бедния човек.
За да покаже още веднъж страданието на стария музикант, Смирненски разкрива отблъскващия образ на града. В следващите три строфи от стихотворението той изобразява градския пейзаж, който е сив и мрачен. Чрез картината, която рисува, авторът създава паралел с настроението на възрастния човек. Този пейзаж напълно съответства на душевното му състояние. "Траурен здрач" и "ситен снежец", това зимно, мрачно време е в синхрон с тъжните чувства на музиканта. В тази минорна действителност, в "зимните вихри студени" дори цигулката му спира да свири. Той не свири, а стене. Само "печална луна, фосфорно бледа и обла" вижда тази човешка трагедия, но и тя остава няма и несъпричастна към мъката му.
Смирненски разкрива не само образа на града, но и описва образите на музиканта и тълпите. За да се постигне желаното - изтъкването на страданието им са противопоставени образите на стария музикант и тълпите. От една страна бедният старец, който свири на цигулката си тъжни мелодии, се опитва да дари някаква красота и разнообразие в забързания живот на хората. Застанал на улицата, той "тегли полекичка лъка си" . А от друга страна хората дори не го забелязват. Егоизмът и циничното им безгрижие заменят благодарността, съпричастността и състраданието.
Старият музикант, както и героите от стихотворението "Зимни вечери", са изобразени не като реални хора, а като безплътни същества, като сенки. Те изживяват живота си като на сън, душата им отдавна ги е напуснала. Тези хора са обречени на мизерия и глад и не им остава нищо друго освен да чакат смъртта си.

Тази творба на Хр. Смирненски, както и другите от цикъла "Децата на града" са с главната умисъл да се укори и отхвърли стария свят и хората, които живеят така равнодушно в него. Страданието, на което са подложени децата на големия град, не намира състрадание и съпричастност от никого. Апатията на тълпите силно разочарова автора и с произведенията си той призовава за един нов свят. За свят, в който човешките права на хората няма да бъдат потъпкани.

[kotence_91]

Старият музикант
-стихотворението е част от лирическият цикъл „Децатя на града”; постоянен декор на сюжета е градът- алегория на отчуждението; през отделните стиховорения в цикъла- образите на детето, живота и смъртта; на преден план е изведена отделната човешка фигура, но въпреки това човекът си остава типаж, а не индивидуалност, съдбата му се определя от съцшалния контекст
- градът- пародоксално прострнство, събиращо началото и краят на живота
- в „Старият музикант” – трагизмът на малкия човек; встрани от течението на живота маскарад, старецът олицетворява саомотата на живота сред другите
- пейзажните детайли щрихират трагедийните внушения на текста- човекът на изкуството е просяк, отминаван от бездушните тълпи; сам в един враждебен, лишен от слънце и във властта на Смъртта свят; замяна на образа на музиканта с този на смъртта, която „тегли полекичка лъка”; автоматизмът на мъчителното съществуване го превръща в небитие- подсказва го и невидимостта на стария цигулар за „пъстроцветните шумни тълпи”, „немотата” на цигулката му
- първа строфа очертава образа на стареца—в залеза на живота си той е в неутното пространство на града, оставайки някак в преиферията, принуден да проси глътка живот; „все там, до моста”- внушава се мотива за трагическия кръговрат във времето и пространството\ асоциация за преход,но и за граница между музиканта и тълпата, между старостта и младостта, между живота и смъртта- в текста именно границата между живата и смъртта е заличена\;
-студът и гладът са съдба на бездомникар той „приведен седи”, превит от бремето на отиващия си живот; съотнасят се линиите на регърбената фигура, на моста- елемент на градския пейзаж- и на извития лък на старата цигулка: съвпадението на формите е знак за откриване на едно и също във вещестгвеното и човешкото, за подчиняаване на конкретния житейски случай на съдбата в града; странното сливана на ктарческата фигура с околното придава на света кошмарна, диаболична двойсвеност; двойник на страия музикант е „черната старческа мъка”, единственатао, която парадоксално „бди” над него- самотния, бездомния, отхвърления.
-втората строфа контрастно противопоставя на самотната фигура образа на „пъстроцветните шумни тълпи”; той симвлолизира маскарада на живота, в кщойто липсва чонвешка споделеност и съпричастие към „грижи и горести вечни на Другия”; зад маската на привидното пъстроцветие надничат еднаквите лица на хората, които „все тъй са зли и далечни”; старецът е невидим за тях и започва по- скоро да прилича на нереално видение, отколкото на човешко същество, пришълец от отвъдното в света на „живите”;старият музикант постепенно се обезплътява, става призрачен силует, когато се спуска „траурен здрач”
- третата строфа усилва внушението за онемаване; за невъзможност човешката мъка да получи отзив и утеха, като постепенно разширява пространството, в което се открива малката фигура на човека- единствената в него; никой вече не чува цигулката, просеща милост с „горестен плач”; около фигурата на стария музикант не се долавя човешко присъствие, негови събеседници се оказват единствено студените виелици- те го приканват приспивните си обятия, даряват го с приспиващи ласки; отчуждена от стария човек се оказва и природата- от алегория на надеждите, неопетнени в летежа си от калта на града, „ситен снежец” се трансформира в метафора на ситните стъпки по пътя към смъртта; скован в мрак и туд е целият свят, дори и небесата; единствената светлина струи от луната, която подобно на огладало, поглъща фалшивия градки блясък, за да отрази мъката на „децата на града”, но не и за да даде надеждал
-старият музикант се оказва в трагична клопка- „край него” са безличните търпи, „над него” – „черната старческа мъка”, наоколо- „зимните вихри студени”, „зад” гэрба му – Смъртта, която единствена движи лъка на цигулката му; затова немощното му тръгване по улицата се оказва символично пътуване към гроба
- последната строфа въвежда фигурата на самата Смърт, управляваща автоматизираните движения на страца- жив мъртвец, останал без душа приживе; инверсиянта „кървава и многоръка” – идеята за силата на смъртта, уловила поредната си жертва и всевластваща в свят, в който мизерията и отчуждението униещожгават опорите на живота; един от изворите на битието е и изкуството като катарзис, но за него също няма шанст в града- гробница на човешкото общуватне; безнадежден е плачът на цигулката в пустотата на града

[betenceto_pk]

мнооого благодаря !!! :grin: :grin: :grin: